17.

Болд караше тойотата си, а до него седеше Дафи. Предупредили го бяха, че докато получи служебна кола, може да минат и няколко седмици. Още нямаше и стая, където да работи. В много отношения си остана аутсайдер и връщането му в отдела беше по-скоро формално.

Изминаха няколко километра. В огледалото се виждаше как Смарагдовият град остава в далечината. Погледна към протока. В далечината покритите с буйна зеленина острови изглеждаха като скъпоценни камъни. Имаше повече яхти и други любителски морски съдове, отколкото през уикенда. Платната им улавяха като слънчогледи ярката слънчева светлина. Фериботите сновяха напред-назад като големи буболечки. В празнични дни водите наоколо се изпълваха с живот. Очите му отново се насочиха към пътя. „Предметите изглеждат по-близо, отколкото са в действителност“, гласеше предупреждението, изписано на външното огледало. Не е лъжа, помисли си Болд, загледан в профила на Дафи.

— Не се отчайвай толкова — утеши я той.

— Трябваше да го направим още вчера.

— Нали си говорила с нея вчера. Докато не минат 24 часа, не се смята официално за отвлечена.

— Този тъп закон! Двадесет и четири часа? През това време Шарън може да е къде ли не. И не ми натрапвай тази статистика! Сам ще видиш. Поговори с Агнес и ще се убедиш. Знам, че ще се убедиш, познавам те. Шарън не е заминала. Онези проклети статистики не се отнасят за хора като нея. И не ми излизай с приказки от сорта, че е бягала от къщи. За нея това е минало. Бих могла да гръмна Шосвиц за тези приказки. Той е женомразец!

— Ла Моя ще наблюдава Кони Чъ, служителката от „Блъдлайнс“ — каза Болд. Опитваше се да отвлече вниманието на Дафи. Горещеше се безсмислено. Почти бяха стигнали.

В полицията нищо не става толкова бързо, колкото искаш. Следователите постепенно се примиряваха с този факт, а психолозите, занимаващи се със следователска работа, се измъчваха от това.

Последва продължително мълчание.

— И така, как вървят нещата при теб? — попита Болд.

— Нещата? Кои неща?

— Знаеш какво имам предвид.

— Сексуалният ми живот ли? — сопна се Дафи. — Искаш да знаеш дали съм задоволена или нещо подобно?

Той почувства, че се изчервява.

— Извинявай. — Не я беше питал за сексуалния й живот, а дали е щастлива, въпреки че не знаеше как да й го каже.

— При мен в момента има застой — отговори тя. — Известно време имаше един мъж, но аз обърках всичко. Исках прекалено много, и то веднага. Всъщност дори не исках, а очаквах. Истината е, че не знам какво искам, а при една връзка това пречи.

Спряха на някакъв светофар, но Болд не я погледна. Струваше му се, че е твърде наранена.

— Изглеждаш ми щастлива — каза той, за да я ободри.

— Лекувам се. Фантастично е. Точно това имах предвид, като ти казах, че нещата са в застой. Работя прекалено много. Изненадва ли те? Работата ми запълва времето. А и терапията ми помага. Добре е някой отново да те контролира.

Бяха прекарали заедно само една вечер. Една вечер, в която нещата излязоха от контрол. Бяха минали границата. Изречени бяха гласно някои откровения. А сега, колкото и да изглеждаше странно, като че ли между тях никога нищо не се беше случвало.

— Изглеждаш чудесно — каза той, макар че му прозвуча твърде глупаво.

— Благодаря. — Дафи се поколеба. — Не съжалявам. А ти?

— И аз. — Почувства, че тя го гледа, и целият пламна.

— Доволна съм.



Агнес Ръдърфорд, съквартирантката на Шарън Шафър, беше висока, с лъскава сребристобяла коса и искрящи бледосини очи. Агнес беше сляпа. Носеше вълнена жилетка, поръсена с пърхот, и износена, безформена пола. Кожените й чехли бяха протрити: тя постоянно влачеше краката си по пода като човек, който върви с ботуши по лед.

Болд и Дафи току-що бяха влезли в стаята, когато тя попита:

— Колко голямо е детето ви, г-н Болд? Или може би ще трябва да се обръщам към вас с офицерското ви звание?

Болд погледна объркано Дафи. Тя посочи носа си, за да го подсети.

— На шест месеца е — отвърна Болд. — Още е бебе.

— И пушите с малко дете вкъщи?

— Да пуша? Не. Не пуша. Музикант съм. — Това беше другото му занимание, макар че в момента все още не беше ясно коя е основната му професия. — Свиря в нощен бар. — Помириса сакото си. — Сигурно сакото ми мирише на цигари.

Агнес Ръдърфорд се усмихна, доволна от себе си. Имаше прекалено хубави зъби, вероятно изкуствени.

Дафи й припомни какво бяха говорили предишния ден.

— Не се е прибирала у дома — каза разтревожена сляпата жена.

— Защо мислите, че нещо се е случило с Шарън? — попита Болд.

— О, сигурна съм. Иначе защо трябваше да ме излъже онзи човек?

— Какъв човек?

— Когато някой те лъже, си личи по гласа. Не го ли знаете? Онзи човек беше прекалено напрегнат. Боже, какъв глас имаше — сякаш някой стърже с нокти по черната дъска. Изнервен до край. И не само защото го изненадах, въпреки че наистина стана така. Колкото и да е странно, той беше уплашен, уплаши се от мен. Точно от мен?!

— Защо не разкажеш всичко отначало, Агнес? — предложи й спокойно Дафи.

— Чух гласове през стената. С Шарън разговаряха двама мъже. Тя изглеждаше уплашена, много уплашена. Не можех да различа думите, нали разбирате, но не беше нужно. Беше много уплашена.

— Гласове… — повтори Дафи.

— Да, и затова влязох откъм кухнята. Кухнята ни е обща. Стаите ми са от другата страна. Влязох, за да видя дали при нея всичко е наред. Тъкмо затова ви казвам, че онзи човек ме излъга. Каза ми, че Шарън е излязла за малко и че двамата с неговия придружител също си отиват. Но другият, този с лошия дъх в устата, мисля, че той влачеше Шарън. Чух нещо да се влачи по килима. Тя седеше тук, на този стол, а той изскърца. Чух го. Чух и гласа, макар че не можах да различа думите и да разбера какво точно казва.

— Не си ли спомняте какво каза? — попита Болд.

Агнес поклати глава.

— Смътно. Когато влизах, онзи с дрезгавия глас попита другия: „Кой, по дяволите, е това?“.

— Точно така ли каза?

— Да. Не ме очакваха. Последва продължително мълчание, а след това другият я извлече навън. Естествено в онзи момент не разбирах какво става, но нещата се развиха точно така.

— А защо не се обадихте в полицията? — попита изумен Болд.

— Ами защото се страхувах, защото се страхувам от вас, полицаите. Много години се стараех да ви избягвам. Криех се. Когато бях на улицата, нали разбирате? Кой би повярвал на една стара просякиня, г-н Болд? Щяха ли да ми повярват? Вие самият не ми вярвате в момента. Не можете да повярвате, че една сляпа старица от улицата е оцеляла, но аз наистина оцелях. Дафи ми вярва, но тя ме познава. Не се обадих в полицията, а в Убежището. Обадих се на Дафи.

Дафи погледна към Болд. Той се опитваше да си представи нещата от гледна точка на закона — на мястото на Фил Шосвиц или на окръжния прокурор Боб Проктър. Уви, нямаше доказателства за извършено престъпление. Нямаше значение какво си мисли Агнес.

Тя не беше видяла нищо. В полицейската работа инстинктът е важен, но по-важни са веществените доказателства. В крайна сметка Шарън Шафър е една бивша скитница, а това неминуемо щеше да усложни нещата, въпреки установените отношения на сътрудничество между полицията и Убежището. А кабинетът на окръжния прокурор беше съвсем друго царство.

Болд огледа стаята. Спомни си думите от песента на Стиви Уондър: „Дрехите й бяха стари, но никога мръсни“.

Стаята изглеждаше точно така. Мебелите, макар и събрани от различни разпродажби, светеха от безупречна чистота. Личеше си, че скоро е действала прахосмукачката.

Той попита Агнес Ръдърфорд:

— Всичко в стаята така ли си беше?

Жената отговори:

— О, да. Не съм пипала нищо. Не се ровя в нещата на Шарън.

Болд бавно огледа масата и столовете. Като полицай разбираше, че за неопитното око този оглед нямаше да покаже нищо. Освен може би праха по масата. Но прах нямаше. И тези пръснати малки парченца ситно накъсана хартия. Той разгледа масата, после, използвайки носната си кърпа, за да не оставя отпечатъци, натисна облегалката на стола. Тя изскърца.

— Ето го звука — каза Агнес.

Болд се обърна към нея:

— Къщата е почиствана съвсем скоро — каза той. — Сутринта тя е минала килима с прахосмукачката.

— Как разбрахте? — попита Агнес Ръдърфорд.

Дафи се обърна към Болд:

— Лу?

Но Болд вече не се нуждаеше от нещо по-убедително, той стоеше сред купчина доказателства. Върху едната облегалка на стола имаше капки кръв.

— Обади се в лабораторията — каза Болд. — Кажи им да донесат повече лампи.

— Лампи? — попита Дафи.

— За килима — обясни той.

Разноцветните шарки по мъхестата част на килима му дадоха възможност да забележи две следи от нещо, влачено по него, както и съвсем ясни отпечатъци от подметки.

Загрузка...