Жътварят на сърца

5.

Филиалът на обществената библиотека в Сиатъл бе на две преки от сградата, в която се помещаваше Централното полицейско управление. Тя се губеше под извисяващите се към небето дълги редици от здания, в които стъклото и стоманата бяха в количества, немислими за този град преди десет години. През 80-те години в Сиатъл нахлуха големите пари. С тях започна и обновяването на центъра, нововъведенията, разрастването на обществения транспорт и внушителните пазарни средища. Тридесет-четиридесет етажните кули си съперничеха за най-добрия изглед към изключително красивия залив Елиът и протока Пъджет на запад и величествената гледка към планината Рейниър на югоизток. За мащабите на големите градове деловата част на Сиатъл е изключително малка, сгушена между Кралството на юг и Сиатълския център на запад, останал от световното изложение през 1962 година. На запад са тъмнозелените води на широкото устие на реката с фериботите и боядисаните в черно товарни кораби. На изток центърът граничи с магистрала №5, Хълма на медиците и Сиатълския колеж. В продължение на километри централната част е заобиколена от хълмове, покрити с облицованите в дърво двуетажни къщи на общините „Балард“, „Ривийна“, „Нортгейт“ и „Ричмънд Хайлендс“. Това е град на водите: протокът, езера, канали и реки.

Градът се разрастваше и населението му се увеличаваше по-бързо, по-хаотично, отколкото би желал Болд. Сиатъл трудно си пробиваше път в живота, сполетян от напастта на организираната престъпност, кражбите, наркотиците и ограничаването на бюджета. Но градът успяваше да запази своята жизненост и неповторимост благодарение на изкуството, културата и традициите, на музиката, танците и изящните изкуства, на риболова и корабоплаването, на фестивалите и празненствата си, на своите библиотеки, музеи и театри.

Библиотеката беше съчетание от бетонни стени и градина, прегради от дебело армирано стъкло и широколистни дървета. В такова място човек сякаш участваше в ням филм. Днес следобед, когато трябваше да се състои срещата им, имаше повече посетители от обикновено. Може би се дължи на ситния дъждец, който ръми навън, помисли си Болд. За град със зимен климат като Сиатъл, библиотеката беше много важно място. Ала лицата в залите не бяха нито бледи, нито изглеждаха отчаяни. Гражданите на Сиатъл бяха яки, червенобузести здравеняци, на които Болд разчиташе като на себе си. Дъждовното зимно време, което продължаваше прекалено дълго за тази географска ширина, беше от съществено значение. През няколкото сушави години местните хора бяха разбрали това. Времето, или по-скоро слуха за него, държаха настрани големия поток от хора. То беше най-добрата защита на града във все повече разгарящата се битка срещу калифорнизацията.

Болд влезе с бебешка носилка на врата и седна до Дафи пред голяма читателска маса на втория етаж, максимално отдалечена от другите. Тя събра цялата си решителност. Сега беше моментът да го убеди да се заеме със случая — да го спечели. Бебето, което висеше на врата му, представляваше другия му живот. Не можеше да си позволи да мисли за това сега. Вярно, Болд й беше приятел, но беше и полицай с връзки и талант. Сега за нея това беше най-важното. Споменът за кървящата рана на Синди Чапмън изгаряше паметта й.

На масата пред нея лежаха три папки и купчина фотокопия от справките, които направи в библиотеката. Чувстваше се едновременно изтощена и уплашена и това създаваше у нея вътрешно напрежение, което не можеше да преодолее. Без него, без мъж, който да я подкрепи — господи, колко ненавиждаше това — нямаше почти никакъв шанс да убеди лейтенант Фил Шосвиц.

Дафи беше в сив панталон от мек плат, закопчана до горе бяла блуза и тъмночервено шалче, което прикриваше белега й. Червеникавокафявата й коса беше сресана назад, а на ушите висяха семпли сребърни обици. Както винаги, Болд имаше неугледен, смачкан вид. Носеше панталони цвят каки, бархетна риза и кафяви всекидневни обувки с дебели каучукови подметки. Изглеждаше уморен и вероятно беше, а също и по-остарял от предишната вечер в „Големия майтап“.

— Запознай се със сина ми Майлс — подкани я той почти шепнешком, но с нескрита гордост, отпусна се на един стол и свали бебешката носилка. — Майлс — обърна се той към спящото шестмесечно бебе, — това е другата жена, за която съм ти разказвал толкова много.

— Чудесен е.

— Надявам се, че ще има косата на майка си.

— И че ще бъде умен като нея — добави Дафи.

Той погледна към папките.

— Не трябва да изнасяш тези неща извън офиса.

— Не са наши. Дикси ми ги даде — отвърна тя. Имаше предвид главния патолог на отдела по съдебна медицина. — Каза, че ще ти помогнат да се убедиш, че сме попаднали на нещо.

— Ние?

— Нужен ми е партньор — някой, с когото Шосвиц би ми позволил да работя. Дикси е убеден, но не мога да имам за партньор един патолог.

— Почакай малко! Съгласих се само за консултант. Има поне десетина души, които биха могли да се заемат с това.

Той отново се загледа в папките и Дафи разбра, че е избрала погрешен подход. За Лу Болд това винаги бяха жертвите, доказателството, което за него беше най-убедителното.

— От отделните аутопсии не може да се разбере много нещо, но ако ги гледаш като едно цяло, проблемът е налице.

Болд се наведе напред. Голямата му длан закри главичката на бебето, преди да придърпа папките към себе си.

— Може и да не искам да се запозная с тези неща — каза той. Чувстваше какъв капан могат да се окажат те.

Дафи му поднесе първата папка. Трябваше да го накара веднъж да започне.

— Разбира се, че можеш да откажеш — съгласи се тя.

— Три папки? Предполагаш, че случаите са свързани? — учуди се той. — Заключения на патолозите, значи става дума за мъртви. Мислиш, че имат отношение към това, което се е случило на Синди Чапмън. Иначе нямаше да ме извикаш тук, нали?

Тя се наведе напред и побутна папките към него.

— След като Дикси стои зад тази работа, тогава сходството между случаите е в начина, по който са били убити.

— Начинът, по който са починали — поправи го тя. — А също какви са били, или не са били. И трите са класирани като неизяснени случай. Може би има и други.

— Бегълци ли са?

— Те са много подходящи жертви. Никой не знае, че са били тук, и никой не знае, че са си отишли.

— Не ме забърквай в това.

— Тебе? Това не те засяга. — Тя прокара лакирания си в червено нокът през всяка папка. — Тук става дума за Гленда Шърмън, Питър Блументал и Джулия Уокър.

Той посегна към първата папка, но отново спря.

Дафи каза:

— Как може да се докаже нещо такова? Този, който го прави, разчита именно на това. Разчита, че няма да обърнем внимание. За нас тези деца са напълно неизвестни. Те са никой.

— Искам да помогна, да направя каквото мога, но не е никак лесно. Трябва да бъдат задействани много силни хора. Дори и да раздвижа нещата тук-там, няма гаранция, че ще стигна до някъде.

— Не съм съгласна. Лейтенантът ще направи всичко, за да се върнеш. Ще изпълни всички условия, които му поставиш, всички. Какво ново от данъчните власти?

— Нищо не пропускаш.

Бебето изплю биберона. Болд го хвана, проявявайки рефлекс, какъвто само времето или инстинктът могат да развият. Тя си помисли: „Трябва да бъдат задействани много сили“.

Той намести биберона и се опита да приспи малкия.

— Добре се справяш.

— Няма как.

— Струва ми се, че си прав. Може би наистина не трябва да четеш заключенията в тези папки. Не искам да те отделям от него.

— Този път улучи в десетката. Браво!

— Наистина мисля, че е така.

— Знам, че го мислиш, и тъкмо в това е проблемът.

— Не ми отговори за данъчните власти.

— Трябва да се срещнем, аз и Лиз. Тя е счетоводителят на семейството.

— Сериозна ли е работата?

— Ако става въпрос да се плащат пари, работата наистина е сериозна. Лиз имаше ужасно раждане…

— Чух.

— То повлече след себе си немалки борчове. Застрахователните компании са чудесни, докато не им представиш сметката. Както и да е. Искаш да ми припомниш, че съм в затруднено финансово положение и че Лиз и аз можем да имаме допълнителен доход, че мога да взема например заем от взаимоспомагателната каса на полицейския профсъюз. Знам какво целиш. — Той сбърчи нос. Не ти ли мирише нещо? — Грабна бебешката носилка и се изправи. — След минута всички в библиотеката ще усетят на какво мирише. Със сина ми ще трябва да отидем за малко до мъжката тоалетна.

— Прочети тези неща — усмихна се Дафи. — Ще разбереш, че той е хирург. Сигурно е такъв. За нас това е отправна точка.

— Хирург? — удиви се Болд, като гледаше папките.

Тя се пресегна и взе най-горната.

— Можеш ли да четеш и едновременно да сменяш пелени?

— Изключено.

— Тогава го остави на мен — рече тя, като посочи към бебето.

— Няма да ти хареса. Направил е голяма беля.

— Изчети папките, а аз ще се оправя с г-н Майлс.

— Прекрасна си.

Дафи отново посочи детето. Болд развърза каишките на носилката и й подаде сина си заедно с торбата.

— Платнени пелени — отбеляза тя. — Класика.

— Екологично безопасни. Лиз си е такава — грижовна майка и добра гражданка.

— Чети — смъмри го тя. Не искаше да слуша повече за Лиз.

На връщане си помисли как би могла да го понесе, ако трябваше да извършва процедурата по няколко пъти на ден. Завари го забил глава в една от папките. Другите също бяха разтворени. Прилежен ученик е този Лу Болд.

— Сигурна ли си в предположенията си? — попита я той.

Пое Майлс, като й благодари, и се опита да го сложи отново в носилката. Но детето се беше разбудило напълно и се опитваше да се измъкне от нея.

— Синди Чапмън — жената, която потърси помощ в Убежището, е без един бъбрек. — Тя докосна папките. — Всички тук са починали вследствие на кръвоизлив, причинен от отстраняване на орган по хирургически път. На Уокър и Шърмън липсват два бъбрека, а на Блументал — единият бял дроб. Мисля, че си имаме работа с доктор, който продава откраднати органи на черния пазар.

— Черен пазар на човешки органи?

Тя посочи фотокопията пред себе си.

— Толкова невероятно ли ти се струва? Тук съм подбрала десетина статии от „Уолстрийт джърнъл“, „Ню Йорк таймс“, „Ню уъркър“, „Венити Феър“, „Яма“, „Ню Ингланд джърнъл ъв медисин“. Събирането на органи — жътвата — в страните от Третия свят е ежедневие. Така го и наричат — жътвата. Как ти звучи? Тя е добре организирана и направлявана. Носи добри печалби. Един бъбрек върви по петнадесет хиляди долара. Петнадесет хиляди! Явно е, че поради липсата на донори на органи може да се очаква разрастване на подобна незаконна търговия. Развитието на технологията на трансплантирането изпреварва доставките на органи. Тук има всичко по въпроса. — Тя потупа купчинката фотокопия от статии. — Не са много хората, които гледат напред в бъдещето и дават приживе съгласието си да станат донори след смъртта си. Бели дробове, бъбреци, черни дробове, сърца, яйчници, тестиси, очи, костен мозък, какво ли не. Във всяка категория има недостиг. А какво става, когато съществува недостиг? От гледна точка на икономиката нещата са много прости. Най-тежко е положението в страните от Третия свят, при тях липсата на животоподдържаща апаратура се чувства най-остро — апарати за диализа, респиратори. В Египет, Индия, Аржентина, Бразилия бъбреците се продават на практика открито. Ако си египетски селянин и имаш лоша реколта, отиваш в града и си продаваш бъбрека. След няколко седмици се връщаш вкъщи с доход колкото за десет години напред. А когато тези органи не са достатъчни? Може би тамошните доктори се обръщат към колегите си отвъд океана?

— Петнадесет хиляди долара за един бъбрек?

— Белите дробове вървят горе-долу на същата цена. Черните дробове и сърцата са от десет до двадесет пъти по-скъпи.

— Но това не се прави тук, не и в тази страна.

— А в задния двор? Хайде де! Колко би платил, за да останеш жив? А ако се окаже, че си записан под №150000 в листа на чакащите за органи, а се правят средно по три такива операции месечно и лекарят ти е казал, че ти остават още шест месеца живот? Започваш да питаш. Изпросваш, вземаш на заем или открадваш необходимите ти пари и купуваш това, което никой не иска да ти даде доброволно. Откриваш пазар. Където има търсене, някой осигурява и предлагането. Това е железен икономически закон. Ако си лекар, можеш ли да си представиш колко тягостно е да гледаш как пациентите ти умират само защото хората, които си правят труда да попълнят два формуляра, са твърде малко?

— Имаме пълното основание да започнем разследване.

— Да започнем? Каза „ние“?

— Трябва да открием метода, по който правят избора си.

— Какво имаш предвид?

— Ако тази работа е организирана, ако е бизнес, както предполагаш, тогава този хирург има метод, по който прави избора си.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, за да го накара да продължи. Чувстваше, че почти го е спечелила.

— Слушай, те или крадат органите и в такъв случай Чапмън и другите са невинни жертви, или ги купуват от хора, които имат крещяща нужда от пари или пък симпатизират на каузата им, а може да се дължи и на двете. Като твоя египетски селянин, нали? За нещастие не знаем кой от двата начина се използва в случая. Трябва да установим първо това. Необходимо ни е да знаем как планират действията си. Как избират донорите си. Това е първото, с което трябва да се заемем.

— Органите са бързо разваляща се стока — припомни му тя. — Трябва да отчитаме също, че в случая факторът време е от съществено значение.

— Дали просто отвличат някое дете от улицата? Това е дяволски рисковано.

— Има избягали от къщи, скитащи деца. На кого ще направи впечатление?

— Защо ще поемат такъв риск, след като могат да се спазарят? Да предположим, че донорът доброволно даде съгласието си. В това има повече логика.

— Синди Чапмън е жертва, Лу — заинати се Дафи.

— Не можем да твърдим със сигурност. Ами ако сама е предложила да продаде бъбрека си? Ако е било доброволно? Избягалите от къщи юноши и девойки обикновено са без пари.

— Защо тогава ще прибягват до електрошок, ако е така, както предполагаш? Повече от сигурна съм, че тя не се е съгласила доброволно да бъде подложена на това.

— Дявол да го вземе, престани да се правиш на толкова важна и самоуверена. Въпреки че в довода ти има логика. Съгласен съм с теб. Това с електрошока не се връзва. Признавам.

— Съгласен си с мен, но не искаш да ми помогнеш.

— Ще ти помогна с всичко, което мога.

— Ама няма да застанеш пред лейтенанта, нали?

— Не мога да се замесвам чак толкова. Още не. — Погледна към бебето и му избърса устата. — Смекчаващи вината обстоятелства. — После побърза да добави: — Ще помогна.

— Ако Синди Чапмън умре, тогава ще отидеш ли при Шосвиц заради мен? Това ли ти трябва, нова жертва? Тя е много зле, ако искаш да знаеш.

— Когато си наумиш нещо, няма отърване.

— Така е. Полагам максимални усилия.

— Виждам. Дрехите на Чапмън минаха ли през лабораторията?

Нарочно беше задържала това за по-късно заедно с още една папка — искаше да ги извади в най-подходящия момент и да го накара да налапа примамката. „Нека сам да попита.“

— Любезен жест от Професора — обясни Дафи. Имаше предвид завеждащия научния съдебен отдел. Подаде му първата от двете папки. — Приготви я по спешност за мен.

Беше предварителният доклад от лабораторните изследвания на косми и тъкани.

— Използвах твоето име — призна тя с нежелание. Постави и двете папки най-отгоре на масата и му подаде едната.

Той я взе и се зачете. На първата страница се описваха дрехите и се посочваше по какъв начин са били получени. В случая се казваше, че са предадени собственоръчно от сержант-психолог Дафи Матюс. Следваше страница с два раздела: „Описание на доказателствения материал“ и „Заключение“. Болд бързо премина към заключението: „С това може да се справи Ла Моя“.

Тя изпревари въпроса му.

— Колкото и добри да са качествата му, на Джон му липсва около 10-годишен опит, а цял живот няма да му стигне да се научи на добри обноски. Просто няма твоя професионализъм.

Той я заплаши с пръст:

— Пак ме разиграваш.

— Не ти ли харесва? — подразни го тя. — Не си го сънувал и в най-щурите си сънища.

Това го накара да се усмихне.

— Какво знаеш ти за моите сънища? — върна й го той. — Животински косми по джинсите й — отбеляза Болд. — Не им обръщаме внимание. Срещат се прекалено често. Кръвна група — нулева, положителен резус-фактор. — Порови се и в другите папки.

Тя поясни:

— Тези три случая са също с нулеви кръвни групи и положителен резус-фактор — посочи към купчината фотокопия. — Когато прочетеш статиите, ще разбереш защо. Нулевата е най-често срещаната кръвна група, т.е. най-големият пазар.

Той вдигна поглед от папките.

— И четиримата са от една и съща кръвна група. Избират донорите си по кръвната група! Ето я нишката, която ще ни води!

— Професорът изпрати животинските косми за допълнително изследване в университета — имаше предвид университета „Вашингтон“, — за да се опитат да разберат от какво животно са.

— Отклоняваш се от главното! А това е сходството на кръвните групи. Нека за момент да се съсредоточим върху него!

— Животинските косми също са важни.

— Не се впечатлявам много от няколко животински косъма. Всички имаме кучета и котки, а ако нямаме, имат ги приятелите ни. Повечето от нас са в ежедневен контакт с косми на кучета, котки и други домашни животни.

— Повечето от нас да — съгласи се тя и му подаде последната папка, — но не и Синди Чапмън.

Той понечи да каже нещо, но се сдържа и отвори папката с копия от болничните формуляри на Синди Чапмън. Хвърли им бърз поглед и каза:

— Доста работа си свършила.

— Алергия — насочи го тя. Гледаше как погледът му се плъзга по формулярите.

— „Алергична съм към домашните животни“ — прочете той на глас.

— Остри реакции. Затруднено дишане, ускорен пулс. — В момента и Дафи се чувстваше точно така. — Няма начин да се окаже доброволно в обстановка, в която дрехите й буквално са били покрити с животински косми.

— Е, това вече е добре свършена полицейска работа — каза Болд, но тя усети нотка на съмнение в гласа му.

— Но? — попита го в очакване, какво още ще каже.

— Периметърът е твърде обширен. Много трудно е да се открие нещо конкретно в него.

— Идеята да се изпратят космите в университета беше на Професора, а не моя. Вниманието му беше привлечено от някакви бели косми.

— Професорът е готов да се вторачи във всеки косъм. Това му е работата. Не че не си струва човек да се въодушевява от подобни неща.

Обаче тя беше въодушевена. Яд я беше да си го признае. Ядосваше се и когато се оказваше прав, когато с лекота откриваше слабите й места. Беше положила много труд и време. Искаше й се да има някакъв резултат. Как хора като Лу Болд могат да водят разследване и да жънат непрекъснати победи по пътя си?

Майлс изплю биберона. Болд отново го пъхна в устата му. После каза:

— Бих предложил да съсредоточим вниманието си върху сходството на кръвните групи. Това ни приближава най-много до необходимото ни убедително доказателство, а и то само по себе си не е кой знае какво. Животинските косми няма да убедят Шосвиц, че си струва да се започне разследване.

— Имаме три жертви, дори четири, като броим и Синди — възрази тя. Направи се, че не е забелязала, когато той употреби думата „ние“.

— За нещастие не можем да ги използваме като доказателство.

— Според Дикси резултатите от аутопсията на всеки от случаите дава основание да се предполага, че е било извършено физическо насилие. Има предвид проби от тъкан и други такива неща. Те имат практика да ги запазват при нерешените случаи. Той обработва доказателствата. Настроен е доста оптимистично.

— Дикси винаги е бил оптимист.

— Казва, че понякога хирурзите оставят „подписите си“ върху извършената работа. Има предвид стил, техника. Когато разполага с време, ще ги изследва и ще сравни фотоснимките от аутопсиите.

— Това ще помогне — съгласи се Болд, — но като знам колко е претрупан, не се надявам да стане скоро. — Той отново заразглежда папките. — И така, търсим хирург. Тази нишка също си струва да се проследи. Когато се съмняваш, карай по най-прекия път.

— Не непременно хирург — поправи го тя.

Болд кимна.

— Може да е хирург или пък с друга специалност, който иска да е хирург. Може да е студент по медицина, някой пенсионер и дори някой, който просто се представя за такъв. Можеш ли да кажеш горе-долу колко души ще трябва да проверим?

Тя кимна. Чувстваше как разследването го завладява все повече и повече. Искаше да продължи разговора. Да се убеди, че е нагазил достатъчно дълбоко, за да не може да се върне назад.

— Колко са хирурзите в Сиатъл? Колко от тях се занимават с трансплантиране? Броят се на пръсти. Ако ги разпитаме двамата — имам предвид заедно, ти ще им зададеш въпросите си, а аз моите — можем да попаднем на този, когото търсим. Има някои капани, които ще заложа, психологически капани, в които вероятно да се хванат.

— Не искаш да си имаш работа с такива типове, нали, Дафи? Не е нужно да ти припомням защо.

Грубото напомняне я засегна. Инстинктивно повдигна яката на блузата си, за да прикрие белега, и го погледна с искрящи от възмущение очи. За момент дори почувства, че го мрази.

— Нямаше нужда да ми го припомняш — отвърна рязко тя. — Понякога и ти си една безчувствена маймуна. Така да знаеш.

Той й се извини, но тя беше неумолима. Беше се опитал да й припомни грешката, която беше допуснала — тогава тя не успя да реагира бързо. Знаеше го и нямаше нужда да й го припомнят. Наложи си да го отмине и отново стана делова.

— Когато в Убежището разпитваме момичетата как си набавят пари, се налага следното заключение. Освен сексуални услуги и пласиране на наркотици, те продават и кръвта си. Всички са го правили. — Подаде му няколко фотокопия от стари броеве на медицински списания. — При трансплантациите от изключително значение е какви са кръвта и тъканта. Работата на лекаря започва оттам. Понякога, откриването на сходствата между донора и реципиента е много дълъг процес. От тези статии можеш да разшириш познанията си.

Той хвърли бегъл поглед на статиите.

— Банки за кръв — изсумтя Болд. После направо отсече: — Избират потенциалните си донори от банките за кръв?

— Има голяма вероятност да е така. Струва си да се провери.

— Ще трябва да се ръководим от максимата „Разделяй и владей“ — каза Болд. — Говори със Синди Чапмън! Измъкни от нея информация! Продала ли си е бъбрека? Продавала ли е кръв? Аз ще наобиколя местните кръвни банки. — Взе Майлс и се изправи.

Тя срещна погледа му и не отклони очи от него.

— Хайде, кажи го — отсече тя. Той я загледа втренчено. — Не можеш да си излезеш оттук просто така, след всичко, което чу, и да не го кажеш.

— Толкова ли е важно? — попита Болд.

— Става въпрос за живота на една млада жена — припомни му тя. — Кажи го!

Той кимна с глава, предавайки се.

— В играта съм.