Жътварят на сърца

49.

— Няма да забравя това, Лорейн — каза Ла Моя на привлекателната негърка, която им отвори входната врата на общината на „Джеймстрийт“.

Болд прецени, че е някъде около тридесетте и е висока почти метър и осемдесет. Имаше красиви бадемови очи и фигура на танцьорка. Носеше джинси и синьо-зелено яке. Лицето й му беше познато отнякъде.

— Знаеш ли, че могат да ми разкатаят фамилията за това, Джон?

— Да, знам.

— Не ме питай защо го правя, тъй като и аз самата не мога да си отговоря.

— Помислих си, че може би си влюбена в мен — подразни я Ла Моя.

— И през ум да не ти минават такива работи, донжуан такъв, да не те изритам оттук.

— Все пак не забравяй, че сме от полицията — припомни й Ла Моя. — Не сме някакви мошеници.

— Да бе, да. Здравей Ърни — викна тя към човека от охраната, който идваше насреща им.

Болд и Ла Моя извадиха полицейските си значки, още преди да им ги поиска.

— Здрасти, Лори — отвърна бившият щангист. Униформата беше тясна за големите му ръчища. Беше започнал да трупа тлъстини около кръста.

— Тези двамата са най-големите отвертки по убийствата в Сиатъл — представи ги тя. Той внимателно разгледа полицейските им карти. — Трябва спешно да направят справка в архивите на службата по данъчните оценки.

— Отдел „Убийства“? Добре — каза Ърни. Продължаваше да се взира в Болд, като че ли го познаваше. — Асансьорите са изключени и трябва да се качим по стълбите.

— Това място ме кара да ме лазят тръпки, когато няма никой — каза тя. — Знаеш какво имам предвид? — След още няколко стъпала добави: — Не, вие май не знаете какво имам предвид.

— Работата е там — обърна се Ла Моя към Болд, който беше малко поизостанал, — че когато вчера се обадих на Лорейн да ми направи справка в компютъра за няколко имена, го дадох малко секси.

— Ти? — каза с престорен сарказъм тя. — Не мога да си представя такова нещо.

— Говоря на него, ако нямаш нищо против — оплака се Ла Моя.

— Ти? — каза Болд, като имитираше саркастичния тон на жената.

Ла Моя продължи, без да се смущава:

— Нямах време да свърша както трябва тази работа. Наистина проверих дали някой от тримата ветеринари притежава земя близо до мястото, където Дикси изрови костите на Ферагот, но това беше преди да се спрем на Тег. Когато получих списъка на служителите в клиниките, накарах Лорейн да провери и имената в него.

— А това бяха много имена — оплака се тя, за да изтъкне, че той й е задължен.

Болд не беше във форма. Струваше му се, че краката му тежаха сто килограма.

— Колко остава още?

— На седмия етаж, сладур. Остават още два.

— Можем да използваме картите на окръга, защото на тях срещу всеки частен парцел е посочено името на данъкоплатеца — обясни Ла Моя.

— Но това е огромна работа — каза Лорейн. — Ще трябва да разчитаме на случайността. В поречието на река Толт има толкова много земи: частни, държавни, дадени за частно ползване, горски участъци под аренда, водоизточници и какво ли не.

Тя като че ли хвърчеше по стълбите и почти не ги докосваше. Болд започна да се пита дали изобщо ще издържи. Лорейн първа стигна до една врата, отвори я и изчака Болд.

— Добре ли си? — попита тя.

Болд само кимна с глава. Нямаше сили да проговори. Стана му неудобно.

— Когато Матюс откри със сигурност, че това е Тег, дойде ми наум, че трябва…

— … да направим справка и за съпругата му — довърши мисълта му Болд.

Това подразни Ла Моя.

Болд му обясни как беше стигнал до заключението, докато завиваха надясно, а след това наляво и Лорейн отключи вратата на стая 700-А.

— Знаем, че Тег е от Ванкувър. После е учил в Сиатъл, оженил се е и останал да живее тук. Ако не е купил земята, може жена му да я е купила или да я има от наследство.

— Точно така — съгласи се Ла Моя.

— Само за едно име ли става въпрос? — попита Лорейн.

Тя светна лампите. В помещението имаше дълъг рафт, на който няколко големи табели обясняваха къде какви данъци се плащат. В средата на мястото, определено за посетители, имаше дълга маса. На близката стена висеше полица, на която бяха наредени данъчните карти на града и окръг Кинг в кожена подвързия. На тях със златни букви беше изписано името на фирмата производител „Крол меп ко“. По дължината на отсрещната стена бяха наредени десетина компютри. Пред тях също имаше табели, обясняващи как да се използват. Лорейн включи един и застана в готовност пред клавиатурата.

— Ще направя справка за едно име. — Тя чукна няколко клавиша и промени менюто. — Добре де, добре. Оставете на мен, за да приключим по-бързо и да се махнем оттук, преди да започнат да ме лазят тръпки.

Болд искаше да й каже, че това, което прави, може да спаси живота на една жена, да спре един луд човек със скалпел в ръка.

Ла Моя й подаде парче от салфетка с нещо написано върху нея.

— Пеги Шмид Тег — прочете Лорейн и изписа името.

— Само Шмид — поправи я Ла Моя. — Пеги Шмид. Така е записана в шофьорската книжка. Надяваме се, че използва малкото и бащиното си име, иначе ще трябва да търсим копие от брачното й свидетелство.

— Нямам достъп до никакви брачни свидетелства, Джон Ла Моя — запротестира Лорейн. — Не ме карай да го търся, защото това е на втория етаж и аз нямам нищо общо с тези хора. Ако настояваш, ще трябва да дойдеш утре отново.

— Утре ще бъде много късно — каза Ла Моя, като гледаше Болд в очите.

— Не се майтапиш, нали? — каза Лорейн и погледна към Ла Моя, усещайки, че работата е сериозна.

— Шмид — посочи той към клавиатурата. — Какво друго може да бъде, освен бащиното й име.

— Или фамилно име — предположи Болд.

Лицето на Ла Моя стана напрегнато. И двамата наблюдаваха как жената изписа името и подаде няколко команди на компютъра.

— Започва се — каза тя.

Надписите изчезнаха. Болд беше изтощен, гладен, а сега бяха стигнали и до задънена улица.

— Недей да се мусиш толкова, сладур — каза му тя. — Тази работа не става бързо.

Екранът се изпълни с дълга поредица фамилии Шмид. Най-отгоре беше Алфред.

— Виж следващата страница — нареди Ла Моя.

Последваха няколко страници с фамилията Шмид, десетки и десетки имена.

— Ето! — каза Ла Моя и посочи: — Присила Шмид. Това трябва да е тя.

Лакираният пръст на Лорейн посочи към едно каре, в което имаше десетки главни букви и цифри.

— Това е скицата на имението — каза тя. — Джон, продиктувай ми данните.

Лорейн скочи от стола. Болд я последва до купчината карти. Избра една, на която пишеше „Окръг Кинг — Север“.

— Сега чети бавно, пиленце — каза тя.

Ла Моя прочете първите координати. Лорейн намери цифрата на съответната ширина в края на картата. Обърна на страница 42 и там издири същия номер.

— Карай нататък.

Ла Моя прочете следващия номер.

Лорейн откри и него. Бавно прокара пръст по картата, изпълнена с десетки, стотици квадратчета, обозначаващи парцели земя. Във всяко от тях беше изписано име. На повечето пищеше „Холи Брук“ — една от най-големите компании производителки на хартия по северозападното крайбрежие.

Тя продължи да шари с пръст по картата и накрая спря на името Шмид.

— Това е в квадрата на река Скайкомиш — обяви тя.

— В националния парк „Снокуолми“, близо до водохранилището при река Толт. Бинго!

— Открихме го — извика Ла Моя, все още не вярваше на очите си. — Открихме го — повтори развълнуван той.

— Ще ти направя фотокопие, сладур, и с него ще отидеш направо в двора й — каза Лорейн.