Жътварят на сърца

2.

Дафи стисна дръжката, но не се реши да отвори вратата. От бара достигаше приглушена джазова мелодия, той свиреше на пианото. Стараеше се да избягва „Големия майтап“, защото един нов живот имаше своята цена и тази цена беше да спазва дистанцията. Бяха изминали две години от вечерта, която прекара с него. Една-единствена вечер, едно отдавна отминало преживяване, но запечатало се тъй ясно в паметта й. Сега беше стъпила здраво на крака, той имаше семейство. Защо да подлага всичко на изпитание? Отговори си: защото й трябваше най-добрият полицай. Трябваше й Лу Болд, оттеглил се или не.

От таксито слезе млада двойка и се насочи към нея. Нямаше време за размисъл — да избяга или да влезе. В крайна сметка можеше да се обърне и към други хора. Не чак толкова добри като Болд, но с немалък опит.

Да става каквото ще! И тя влезе. Ниският, набит и плешив портиер с огромни мустаци като перка на самолет й поиска два долара куверт за пианиста. Пианистът? Изпита желание да го поправи: по-скоро сержант. Най-прочутото ченге в този град, напускало някога работата си. За отдел „Убийства“ той беше толкова ценен, че формално го водеха в продължителен отпуск. Тя възнамеряваше да използва този факт. Подаде парите на портиера. Евтино, дори ако цената беше два пъти по-висока.

Барът изглеждаше по-запуснат, отколкото го помнеше. Ниският таван и тези малки масички, заобиколени с множество столове без облегалки. Тухлената стена и вградената камина — каква красива имитация.

От лявата й страна няколко души бяха застанали пред видеоигрите. Отдясно беше пианото. Тя прекоси помещението и се отправи към масите. Беше нервна и дори малко уплашена. Върху него падаше синя светлина. Беше се надвесил над клавишите, изцяло отдаден на тях.

Помисли си, че не трябва да бъде осветяван със синя светлина. Правеше го по-стар за неговите четиридесет и пет години. Ефектът се подсилваше и от оредяващата му коса, станала малко по-сива, ако се вярва на светлината. Евентуалните съмнения за самоличността на пианиста можеха да бъдат разсеяни от полупразната чаша с мляко до него. Очите му бяха в сянка и това му придаваше вид на бухал — недосегаем, мъдър, безмълвен, дори величествен.

Дафи си проправи път през масите и столовете. Тази вечер публиката не беше на висота. Помисли си, че може да използва този факт, за да го накара да й помогне в разследването.

Собственикът Беър Беринсън беше доставил ореховия бар от английска кръчма. До огледалото, върху 10-литрова халба, взета от местна пивоварна, беше лепнат листът с късното меню — фъстъци, пържени картофи и пресни стриди. Зад крановете за бира стоеше жена със строго лице, по което имаше прекалено много грим. Гледаше към посетителите с такова очакване, с каквото рибарят наблюдава морските води.

Дафи махна с ръка на единствената келнерка в заведението — висока негърка с фигура на танцьорка. Жестът й привлече неговото внимание. Той вдигна глава и погледите им се срещнаха.

Господи, колко й липсваше!

Болд почувства присъствието й, преди да я види, както се случва между близки приятели или любовници. Когато погледите им се срещнаха, той изпусна един удар и се опита да поправи пропуска в следващия такт. Усети, че се изчервява — всички забелязаха грешката, с изключение на барманката Мелъри, която не виждаше нищо друго, освен празна чаша или бакшиш.

Дафи наистина изглеждаше добре. Високи скули, добре очертани вежди и кестенява коса до раменете, която на светлината добиваше ръждивочервен оттенък. Очите й гледаха напрегнато и съсредоточено, лицето й имаше свежия вид на човек, който прекарва доста време навън. Беше му ясно, че се е отбила вкъщи да се понагласи, и това го накара да се замисли за намеренията й.

Там, на четвъртия етаж, тя не носеше копринени блузи и перлени огърлици, освен ако през последните две години не се е променила прекалено много. Дали ще му каже как изглежда той? Изпълняващ джазова музика плъх, който цяла седмица е в едни и същи панталони цвят каки. Не беше сменял ризата си втори ден. Обикновено переше в понеделник и четвъртък.

Беше някак странно, че я вижда отново, както и това, че не се бяха срещали толкова дълго. Не че не се бе интересувал за нея чрез други хора, но… застанала пред него от плът и кръв?! А плътта беше хубава. Ала не изпитваше плътските пориви отпреди две години. Чувстваше я като ученическа любов, като някой, когото познаваше много отдавна — преди да се променят правилата на играта. Помиели си, че всъщност не правилата са се променили, а самият той.

С жена си Лиз бяха успели да изградят нови отношения от пепелта на прекалената работа, неизпълнените обещания, пропадналите намерения, интереси и духовни стремежи. И двамата направиха огромни жертви: Болд напусна полицията, Лиз мина през трудностите на бременността и тежкото раждане, за да се сдобият със син. Сега имаха нови роли: тя се грижеше за прехраната, беше майка и любовница; той — неангажиран за постоянно дребен музикант и постоянно ангажиран съпруг, мъж на жена си. Заедно бяха намерили нов ритъм на живота, бяха открили нов начин за съществуване.

И ето че сега се появи Дафи, която просто сгряваше окото на фона на слабата светлина и евтината мебелировка, и го подканваше с поглед да стане. Той се изправи и изпревари Мелъри, преди да се оплаче, че изпълнението му е било твърде кратко.

— Раздай им питиета — предложи й той, задоволявайки нейния единствен инстинкт. — За компенсация следващото ще бъде по-дълго.

Мелъри се намръщи, но не каза нищо. Дафи прецени, че това е заучена поза.

Той приглади с ръка онова, което беше останало от косата му. Тя го наблюдаваше как се приближава. Избърса длани в панталоните и се усмихна. Бяха изминали две години и всичко, което му дойде наум, беше:

— Здравей.

Тя се усмихна и побутна с крак един стол към него.

Беше напълнял и знаеше, че му личи. А тя си беше все същата. Стиснаха си ръцете. Вътрешно той й благодари за жеста. Нямаше причина да не си го признае.

— Дори не мога да забележа белега — каза той, макар че не беше сигурен защо го направи.

Тя дръпна шалчето и му го показа — дълъг около седем-осем сантиметра и все още бледорозов. Цял живот щеше да й напомня онази злощастна вечер. Беше се опитала да разубеди известен убиец да не използва ножа си срещу нея, а Болд стоеше срещу тях с пистолет в ръка. Тя — между убиеца и куршума, а ножът — опрян в гърлото й. Нейното оръжие бяха думите и те й изневериха. Болд се питаше дали е успяла да се възстанови. Такива неща не се забравят лесно.

— Глупаво беше да го споменавам — призна той.

— Това ли е новото при теб? Да търсиш цепнатините ми?

— Ще ти кажа нещо. Има жени, които биха направили всичко да имат цепки като твоите — надяваше се комплиментът да заглади грешката му.

— Дръж си копчелъка закопчан, Казанова! Между нас всичко отдавна мина.

— Да не би да мисли, че не знам? Сега съм баща. Може би не ти е известно?

— Осведомена съм — каза тя. — Помислих си, че няма да е подходящо да правя на теб и Лиз подарък за бебето.

— Питам се защо си нарушила двегодишния си навик да не се появяваш тук. Не идваш специално, нали? Не и с тези дрехи. Ходила ли си някъде? Или отиваш? Предлагаш ли нещо? Защо си тук? Не че имам нещо против.

— Чух, че пианистът бил страхотен.

— Средна работа, и то в добрите вечери — отговори Болд. — Сигурно се мъкнеш с някои безнадеждно немузикални типове.

— От твоите приятели са!

— Така си и мислех. Убийство, нали? Идваш с предложение.

— Как е бебето? — попита тя.

— Майлс ли? Страхотен е, благодаря! — Само при споменаването на момчето Болд изпита желание да си е вкъщи.

— А Лиз?

За този въпрос наистина трябваше кураж.

— Добре е — отговори той. — Мисля, че е щастлива.

— А ти?

Той кимна с глава.

— Аз също. — Защо трябваше да се чувства неудобно да го признае. — А ти?

— Добре съм. Сега съм доброволка в Убежището.

— Чух — каза той и добави: — И аз съм осведомен за теб. — Искаше му се тя да знае.

— От Дикси ли? — Имаше предвид областния главен патолог д-р Роналд Диксън, който беше близък приятел на Болд.

Настъпи кратка пауза.

— Ще ми разкажеш ли — попита я той и добави: — за случая?

Номерът мина. Погледна го впечатлена.

— Тя е на шестнайсет години.

— Е или беше?

— Е — потвърди Дафи. — Дойде в Убежището днес следобед и наистина беше много зле. Наркотици. Има доказателства, че е подлагана на електрошокова терапия. Има и съвсем пресен разрез точно тук — посочи корема си. — Съвсем пресен. Още кърви. Мислехме, че е избягала от някое медицинско заведение. Проверихме болниците и институтите. Никъде не е регистрирана. Някои от шевовете са се разкъсали. Настанихме я в Медицинския център. Не мога да ти кажа какво привлече вниманието ми в нея, Лу. Не мога да кажа със сигурност. Това е нещо повече от любопитство, нещо повече от съчувствие. След няколко седмици, прекарани в Убежището, човек претръпва. Ти си този, който ме научи да се вслушвам в гласа на жертвата…

— Жертвата? — прекъсна я той. — Доколкото разбирам, раната вече е зашита.

Към какво се стреми Дафи? Защо бяха тези комплименти? Тя умееше да убеждава и той трябваше да внимава. Тя познаваше човешката психика. Да имаш работа с нея, беше все едно да играеш с някой, който ти вижда картите.

— Зашиха я отново — отвърна тя. — Но й направиха рентгенова снимка. Единият бъбрек липсва. — Нарочно направи кратка пауза. — В нито една болница не е записана такава операция. Самата тя не си спомня да е била оперирана. Няма никакъв спомен. Няма и обяснение. Аз търся обяснението.

— Фил запознат ли е със случая? — попита той с любопитство.

Като психолог, свързан с полицията, Дафи би трябвало да докладва на лейтенант Фил Шосвиц от отдел „Убийства“. Способността му да разсъждава логично беше известна само на висшето ръководство. Ако имаше разследване и тя трябваше да участва в него, повече от сигурно беше, че то ще е под надзора на Шосвиц.

— Той още не знае за случая — призна тя, като гледаше встрани. — Това е причината да дойда при теб. Имам нужда от помощта и опита ти.

Сега загази. Познаваше я добре.

— Помощ?

— Казва се Синди Чапмън. Скита от седем месеца. Напуснала е Аризона през зимата, след като е била изнасилена от втория си баща. Минала е през „Флегстаф“ в Солт Лейк Сити. Тук е от месец. Паметта й за миналото е добра. Но й се губят двадесет и четири часа, през които е била подложена на електрошок, а бъбрекът й — изваден. Трябва да ти кажа нещо. Няма медицински процедури, които да са по-малко свързани помежду си. Учила съм тези работи, Лу. Това е от моята област. Но да разследвам случая? Затова съм тук.

Той почувства, че бракът му е поставен на карта. Полицейската работа го поглъщаше изцяло. А между него и Лиз имаше някои уговорки.

— Какво искаш да кажеш? Че някой е откраднал бъбрека й?

— Ако в случая е замесена болница или институт, те трябва да са тукашни. Тези деца се въртят в сравнително малък район. Движат се в тесен кръг, в който търсят помощ или пък биват малтретирани. Когато напуснат едно място, то е завинаги. Продължават към Портланд, Сан Франциско или Лос Анджелис. Ти си борец за каузата на жертвата. Само жертвата може да ти каже повече за случая, била тя мъртва или жива. Ти си експертът по жертвите.

Отново комплименти. Той отчаяно се стараеше да не сваля гарда.

— Може да е била изнасилена. Не признава да е имала доброволно сексуален контакт. Има доказателство, но тя не помни. От електрошока е, разбираш ли?

Започваше да го плаши.

— Не — призна си той. — Не разбирам.

Някаква суматоха на входната врата за малко да отвлече вниманието му, но Дафи не го изпускаше от очи и продължаваше да го гледа със смесица от страх и надежда.

— Някой е срязал момичето и е откраднал бъбрека й. Убедена съм в това. Използвали са електрошок, за да бъдат сигурни, че няма да си спомни нищо. — В очите й проблеснаха пламъчета. — Не мога да го докажа, поне засега! — Сложи ръка на гърдите си. — Но го чувствам тук. Познато ти е това чувство, нали? Знам, че е така.

Натискът, на който беше подложен от нея, го възмути. Да, чувството му беше познато. Наистина, в много случаи то не го беше излъгало, макар от гледна точка на здравия разум да нямаше логично обяснение. Но то си е нейно чувство, а не негово, напомни си той. Неин случай, неин инстинкт, а не негов.

— Какви са доказателствата? — попита я хладно.

Тя трепна.

— Не съм следовател. Не разполагам с нищо убедително и не мога да се обърна към Шосвиц. По дяволите, та той се занимава с убийства. Не знам дали изобщо ще иска да се залови, дори и да има някакви доказателства. В края на краищата тя е жива. Какво да правя? Към кого да се обърна?

— Една безпомощна жена. Тези не ми минават!

Тя го погледна възмутено.

— Над момичето е извършено най-отвратително и грубо насилие. Някакво чудовище — чудовище, не беше често употребявана дума от психоложката Дафи Матюс — й е разрязало корема, бръкнало е вътре и е взело орган, който физически е неделима част от тялото й! Боже мой! Фил Шосвиц може да се интересува повече от мъртвите, отколкото от живите, но ти? След като са откраднали бъбрека й, са я подложили на електрошок. Как ти се струва? Може някой и да я е изнасилил, просто така, за кеф. Искаш доказателства? Сержант, трябва ли да посоча вероятните мотиви, за да започне разследване? — Взря се в очите му. — Ще ми помогнеш ли? Ако не за друго, поне като родител.

Той си представи Майлс-Айнщайн — прякорът беше заради русата му къдрава коса — легнал насила под ножа на някакъв касапин. Тя прекъсна мислите му.

— Електрошокът може да е нанесъл трайни поражения на паметта й, да не говорим за психиката. Непрекъснато чува някакъв лай.

— Вече не се занимавам с тези работи. Напуснах полицията. Полицейската ми значка събира прах в чекмеджето на Шосвиц.

— Ти си в продължителен отпуск.

— Това е просто уловка от страна на Фил. Продължава да държи вратата отворена. Формално може и да е така, Дафи, но тук — той повтори нейния жест и сложи ръка на гърдите си, — тук съм баща и наемен пианист.

Никога не се беше осмелявал да го изрече на глас и дори рядко се замисляше върху това, защото не обичаше лъжата, а не беше сигурен, че е истина.

— Свършено е.

Дори в самото произнасяне на думите имаше нещо фалшиво. Чувстваше някаква ужасяваща загуба на контрол, сякаш беше попаднал на заледено място при опасан завой. Беше ли свършено наистина? Някой изтръгнал вътрешностите на едно момиче. Изненада го най-вече бързината, с която го завладя случаят. Искаше всички доказателства, с които разполага тя. Нужни му бяха парчета от мозайката. Имаше желание да предотврати възможността това да се повтори. Инстинктите на ченгето — тя разчиташе на тях.

В бара се разнесе мъжки глас — мощен и плътен:

— Край на веселбата. Няма да се раздава повече пиене. Моля всички да напуснат!

Болд погледна през рамо, очаквайки да види някой пиян на сцената. Ала вместо това видя късо подстриган мъж с полицейска значка на ревера. Четирима-петима негови подчинени бързо нахълтаха в бара и се пръснаха в различни посоки.

— Данъчна полиция! Заведението се затваря — продължи мъжът и въпреки протестите повтори: — Моля всички да напуснат!

— Това твоя идея ли е? — попита я Болд и посочи с глава към данъчния инспектор. — Опитваш се да ме притиснеш, за да приема?

Тя направи кисела физиономия, но не гледаше към него, а към сцената.

Един от мъжете в сиви костюми започна да завинтва някаква бурма в капака на пианото. Болд имаше чувството, че металът, който се забиваше в дървото, се впива в собствената му плът. Скочи възмутен от стола. Дафи го последва.

— Какво правите, дявол да ви вземе? — викна той, като се приближи. — Това е музикален инструмент, да ви вземат мътните!

Човекът с мощния глас благоразумно се дръпна встрани. Но помощникът му продължи работата си.

— Престанете! Веднага!

— Стой спокойно, приятелче — предупреди го помощникът. Металът се забиваше все по-навътре в дървото.

— Няма да правиш това на един музикален инструмент — повтори Болд и голямата му лапа сграбчи китката на младежа. — Спирай!

— Искаш ли да извикам ченгетата? — заплаши го агентът.

— Аз съм полицай — каза Болд.

Погледът му срещна този на Дафи, тя сигурно щеше да му припомни тези думи. После пусна ръката му.

— И аз — каза Дафи на агента и извади полицейската си карта. — Настоявам да ми покажете заповедта, която ви дава право да рушите частно имущество при конфискация. Ще ми покажете ли този документ, агент… — тя се наведе, за да види какво пише над значката — Кемпбъл?

Лицето на мъжа стана моравочервено. Погледна първо нея, после началника си.

— Ако искате заповеди, ще трябва да разговаряте с агент Маджорски. Трябва да си свърша работата.

— Остави! — каза решително Болд и отново го сграбчи за китката. Острието вече беше навлязло в черното полирано дърво.

В отсрещния край на помещението барманката Мелъри се бореше с друг агент. Опита се да заключи касата, но не успя. Агентът й взе ключа. Личеше, че много пъти са тренирали тази операция или пък имаха достатъчно практически опит, защото я извършиха безупречно. Просто овладяха положението за минути. Обърканите посетители бяха изтикани към вратата. Някои пътьом си допиваха бирата. Вниманието на Болд беше привлечено от друга суматоха — арестуването на Беър. В това време агентът отново започна да върти свредела.

Сложиха белезници на собственика на бара и му прочетоха правата. Той погледна към Болд, сви рамене и се усмихна.

— Трябваше да наема по-голяма знаменитост — викна му той.

Беър си беше такъв — всичко обръщаше на майтап. Пусна още две шегички към агентите, но те не оцениха чувството му за хумор.

— Питиетата са за сметка на заведението, приятели — пошегува се за последно на път към вратата под ескорта от агенти.

— Хей, Монах — провикна се Беър към Болд с прякора му. — Мислех, че всички вие със значките сте един дол дренки. Ало — обърна се после към човека със сивия костюм, на когото викаха Маджорски, — този е Лу Болд, от сиатълската полиция. Прояви малко човещина.

Агентите го изведоха от сградата.

— Лу Болд? — попита агент Маджорски.

— Точно така — отвърна Болд, изненадан, че чува името си, произнесено от непознат. Тези хора са като коне с наочници. — Ще кажете ли на този тук да престане. Той го забива на мой приятел.

Дафи отново извади полицейската си карта.

— Искам да видя заповедта, която му позволява да върши това.

Маджорски разгледа значката и снимката й на картата.

— Томи — спря той агента при пианото, — защо не отидеш да помогнеш да намерят счетоводните книги?

Негодникът прекрати с нежелание работата си.

Болд и Дафи се спогледаха като победители.

Но тържеството им бе кратко. Маджорски направи справка в един лист, изписан на машина, който извади от джоба си.

— Ще си имате работа с данъчните власти — каза той с подчертано задоволство. — На ваше място бих поговорил със счетоводителя си. — И се отдалечи, за да даде нови нареждания на хората си.

— Моят счетоводител? — повтори отчаяно Болд, но агентът не го чу. С декларирането на доходите им се занимаваше Лиз.

Дафи и Болд бяха избутани към вратата.

— Позволи ми поне да те използвам за консултант — помоли го Дафи още по-настоятелно.

Страхуваше се, че го беше загубила за каузата си, нахлуването на данъчните агенти сякаш провали усилията й. Но не можеше да остави нещата така. Мисълта да застане сама пред Шосвиц й беше непоносима. Трябваше й Болд.

— Дафи вече мога да спя нощем. Стомахът ми от години не е бил така добре. Следобед лягам да подремна, а малкият Айнщайн ми гука в креватчето си. Чета книги — можеш ли да си представиш! С Лиз дори намираме време да си кажем по някоя и друга дума. Знаеш ли какво искаш от мен?

— Моля те — опита отново тя.

Начинът, по който го каза, накара Болд да се вгледа внимателно в нея.

— Само като консултант, нищо повече.

— Добре — каза тя неубедително. — Само това.

Той мразеше да губи.