Жътварят на сърца

9.

Петък

3 февруари

В петък сутринта Болд посети две местни банки за кръв, като прибягна до различни фокуси, за да съчетае посещенията с изпълнението на домакинските си задължения и с ролята на мамичка, провесил Майлс на врата си. Едва при второто посещение разбра, че кръводарителството е абсолютно доброволно. Когато отиде в първата банка, не беше взел под внимание този въпрос. Плащаха центровете за събиране на кръвна плазма, но не и банките за кръв.

„Блъдлайнс инкорпорейтид“ беше единственият център за събиране на кръвна плазма в Сиатъл. Заемаше вътрешната половина от приземния етаж на бивш склад на Първо авеню, който преди доста години беше превърнат в център за търговия на дребно, а после в комплекс за химическо чистене. Болд помнеше и двете превъплъщения. В предната част на етажа, която гледаше към Първо авеню, беше настанен магазин за униформи под наем. На витрините, застанали мирно, бяха изложени манекени с униформи на медицински сестри и пазачи. Входът на центъра за кръвна плазма беше от страничната улица. Трябваше да изкачи четири стъпала и да мине през няколко стъклени врати, на които беше изписано „Блъдлайнс“ и името на корпорацията, към която принадлежеше — „Лайфуейз“. След по-подробно проучване тя се оказа филиал на центъра „Атланта“ и фондацията „Здраве“. Нещо като руските матрьошки, което му напомни за банковия сейф на Лиз.

В приемната имаше две оранжеви пейки, пред всяка от които стоеше дъбова масичка за кафе. Върху тях имаше бели пластмасови подложки за чаши и стари броеве на „Пийпъл мегъзин“ с белези от множество пръсти. В срещуположните ъгли стърчаха самотно два фикуса с потънали в прах листа. Боклукчийската кофа, в която беше поставен по-близкият, очевидно се използваше и за пепелник, въпреки че на стената имаше голяма табела с надпис, с който предварително ви благодаряха, че не пушите. В края на сива канцеларска пътека бръмчеше автомат за кока-кола.

В приемната се виждаха няколко врати. Болд забеляза, че тази вляво беше най-използваната (по дръжката се беше събрала най-много мръсотия). Пред нея имаше бюро, зад което седеше жена с внушителен вид в униформа на медицинска сестра, взета вероятно от съседния магазин. Зад нея се издигаха рафтове с папки, обозначени с цветни азбучни индекси. На табелката пред нея можеше да се прочете името „Милдрид Хач“. Изглеждаше уморена, изпълнена с подозрения, и нещастна. На стената, прикрепени със скоч, бяха изложени две карикатури на Хари Ларсън.

— Идвали ли сте при нас преди? — попита тя. Очевидно беше свикнала да работи с редовни клиенти. Лицето на Болд й беше познато.

— Бих искал да разговарям с някого от администрацията.

Майлс почти докопа една от карикатурите. Болд взе мерки, за да не успее да направи нов опит.

— Относно?

— Един от вашите дарители.

— Невъзможно. Това е строго поверителна информация. Не мога да ви помогна. — Тя посочи един параграф върху лист фотокопирна хартия. Купчина от същите листове лежеше от дясната страна на един компютър.

Болд обясни:

— Не се опитвам да открия кой е дарителят. Той вече ми е известен. Просто търся отговор на няколко въпроса. Моля, свържете ме с някого от администрацията.

— С неудоволствие. Няма да е лесно — предупреди тя. — Името ви?

Той й го каза.

— От коя фирма?

— От сиатълската полиция — отговори Болд.

Това я стресна. Изчерви се.

— Защо не казахте направо?

— Надявах се, че няма да се наложи.

— Бебето ме заблуди — обясни тя. — Винаги ли я водите със себе си?

— Не е тя, а той — поправи я Болд.

Жената за пръв път се вгледа по-внимателно в Майлс. После бързо омекна. Болд веднага разбра, че няма деца, а по липсата на халка на пръста — и че не е омъжена.

— Името на донора?

— Строго поверително — отвърна Болд.

Очите й приеха студения отблясък на мраморни топчета. Беше си изскубала веждите, а мъхът над горната устна бе изрусен. Истинска красавица. Но не беше се справила добре с грима.

— Синди Чапмън — каза й Болд.

Тя зачука по клавишите на компютъра с дебелите си пръсти, за да направи справката. Когато приключи, в очите й имаше нещо, което показваше, че е намерила името.

— Там е, нали? — попита Болд. Пулсът му се ускори.

Жената не отговори. Вдигна телефона и започна да говори тихо, за да не може да я чуе Болд. Когато посегна за трети път към слушалката, той й каза:

— Справката ми трябва за днес, ако е възможно.

В приемната влезе някакъв скитник, прехвърлил петдесетте, въпреки че на пръв поглед дрехите му можеха да заблудят. Не бяха съвсем изгладени, но не и чак толкова занемарени. Не беше гладко избръснат, но в никакъв случай нямаше отблъскващ вид. Издаваха го обувките — невиждали боя от много време и с изтъркани токове. Освен това от него се носеше острата миризма на евтин афтършейв, с който се опитваше да прикрие факта, че не беше заставал под душа повече от седмица. Болд го наблюдаваше как посегна направо към закопчаните с кламер формуляри и с вещина започна да ги попълва, което показваше, че не му е за пръв път. Знаеше реда. Подписа формуляра и го подаде на госпожица Милдрид Хач, а после се отправи към автомата за кока-кола. Кръвната захар. Пият от газираното питие, за да не им се завива свят. Приличаше на човек, свикнал повече с мускатовите вина.

Болд се питаше как гарантираха чистотата на дарената кръв. Взе един от листовете с указанията и се зачете. В това време госпожица Хач продължаваше да върши две неща едновременно — придържаше с брадичка телефонната слушалка и проучваше формулира на скитника графа по графа, отговор по отговор. Кръвта се подлага на подробен анализ за наркотици, алкохол и СПИН. Проверката се извършва в срок от четири до седем дни. С донорите се говори лично при всяко кръводаряване. С подписването на формуляра декларирате с какво се занимавате, какви са сексуалните ви наклонности и че сте запознат в основни линии със състоянието на кръвта си. На всеки, който бъде заловен за неверни сведения, ще бъде завинаги прекратен достъпът до клоновете на „Блъдлайнс“. Кръвната плазма се заплащаше едва след завършване на лабораторните изследвания. За 470 грама плащаха 50 долара. „Можете да давате кръв на всеки 48 часа, но не повече от три пъти седмично.“

Изглеждаше невероятно.

— Три пъти седмично? — промърмори Болд.

Без да вдига глава от екрана на компютъра, Милдрид Хач отговори веднага:

— Не взимаме кръвта ви, а само кръвната плазма. По време на кръвопреливането червените кръвни телца се връщат обратно във вашето тяло, а плазмата се отделя с помощта на центрофуга. Организмът си възстановява плазмата за 24 часа. — После го погледна така, сякаш искаше да каже: „Ама ти си пълен невежа“.

Болд сгъна листа и го прибра в джоба си, прикривайки се зад Майлс, който точно в този момент се разрева. Мамичка заподскача насам-натам из стаята, за да го накара да млъкне пред изумения поглед на чакащия кръводарител. Болд се притесни и отиде до тоалетната, за да приготви бутилката с биберона на Майлс. Той засмука течността, като издаваше звуци на задоволство.

Милдрид Хач даде знак на мъжа, който влезе през най-често отваряната врата, над която се виждаше буквата „А“. Оттам идваше миризмата на лекарства, с която бяха пропити всички помещения. Пет минути по-късно, след като разговаря още два пъти по телефона, г-ца Хач кимна на Болд и му разреши да премине по-нататък — през врата „Б“. Намираше се вляво от автомата за кока-кола. Болд помогна на сина си да захапе здраво биберона и тръгна по тесен коридор, от двете страни на който се простираше компютърна зала. Служителите безмълвно работеха. Имаха ли всички достъп до данните на кръводарителите? Дали някой от тях беше свързан пряко или косвено със събирането на жътвата? Въпросите изпълваха Болд с напрегнато очакване. Не вярваше много на шесто чувство, но не можеше да отрече, че пулсът му се беше ускорил, и някакъв вътрешен глас му подсказваше, че е на прав път.

Зададе няколко въпроса на г-ца Дънди — масивна негърка без врат и с огромни гърди. Ръцете й бяха подути като на труповете, които беше виждал. Когато заговореше, от гърдите й се чуваше свистене. Даваше обясненията си много предпазливо и се усмихваше заговорнически като търговец на употребявани коли. Лицето й бе така подпухнало, че той едва виждаше очите й, и същевременно толкова кръгло и топчесто, сякаш беше карикатура на самата себе си. Майлс също не я хареса. Щом я зърна, започна да реве. Бутна настрана бутилката с биберона и предяви претенции за непрекъснатото внимание на Болд. Г-ца Дънди — олицетворение на предпазливостта, поиска да види полицейската му карта.

Болд се направи, че я търси, като си даваше сметка, че развоят на събитията го беше докарал до неизбежното. Щеше ли да се обади в управлението, за да се осведоми за него? Ще го направи или не? Болд вече нямаше друг избор, освен да се яви пред лейтенант Фил Шосвиц. От формална гледна точка се беше представил за офицер от полицията. Стана му забавно, защото за подобно нещо можеше да бъде арестуван.

— Моля да ми отговорите само на един въпрос — каза той на огромното женище. — Имате ли в архива си данни за Синди Чапмън?

Тя кимна утвърдително, но с явно нежелание.

Болд почувства огромно облекчение. Би ли могъл жътварят да избере Синди от данните в компютъра? Отвлечена ли е била тя, или толкова отчаяна, че освен кръвта си е решила да продаде и бъбрека си? Бяха ли в компютърната памет и имената на другите три жертви, посочени от Дикси? Пазят ли се в „Блъдлайнс“ данните за всички бивши донори?

Госпожица Дънди го погледна подозрително. Погледите им се срещнаха.

— Това може да стане и по официален път — уведоми я той. — Съдебни заповеди, призовки, прокурори, вестниците. Били ли сте някога в полицията, госпожице Дънди?

— Разполагаме с данни за всички наши донори.

Болд извади бележника си от джоба.

— Интересуват ме още трима — каза той. Съобщи й имената на другите трима бегълци — Джулия Уокър, Гленда Шърмън и Питър Блументал. — При смъртта на всеки от тях е липсвал някакъв орган.

Госпожица Дънди изписа имената на компютъра си. След малко каза:

— Не, нямаме нищо за тях.

— Дявол да го вземе — промърмори той разочарован. Хрумна му нова идея: — Колко дълго пазите данните в архива си?

— Данните за кръводарителя се пазят дванадесет месеца. Паметта се прочиства всеки месец.

— Прочиства?

— Някои по-стари данни отпадат.

— И какво става с тях?

— В статистическия отдел на Главното управление се пазят всички сведения за кръводарителите ни. Това е изискване на федералното правителство, в случай че с дарената кръв възникнат здравни проблеми. Не можете да дадете кръв, без да посочите номера на социалната си осигуровка, постоянния адрес и телефонния си номер.

Болд си спомни скитника от приемната и си помисли колко ли стриктни бяха при проверката за верността на посочените данни, но си замълча.

— Можете ли да направите справка за тези три имена в Главното Управление?

Тя отново го погледна с досада. Търпението му започваше да се изчерпва.

— Тук не става въпрос за трамвайни билети, госпожице Дънди. Ако проявите малко готовност да помогнете сега, в бъдеще това може да запази репутацията на вашата компания и по-специално на филиала, в който работите.

— Неприятности от какъв характер имате предвид?

— Защо не направите по телефона необходимата справка и да видим докъде ще ни доведе тя? После можем и да поговорим.

Изминаха няколко минути, през които тя проведе кратък разговор по телефона, а после се обърна към него:

— Ще се обадят. Няма да отнеме много време.

Болд използва паузата, за да изкопчи още информация. Майлс беше задрямал.

— Колко души от персонала имат достъп до данните на кръводарителите? — попита той.

Тя се поколеба. Не беше сигурна доколко можеше да бъде откровена с него.

— Една млада жена е била отвлечена, госпожице Дънди. Това е грубо нарушение на федералните закони. Отвличането може да има, а може и да няма връзка с факта, че тя е имала контакт с „Блъдлайнс“. Ясен ли съм?

Тя отговори:

— В този филиал има двадесетина души, които имат достъп до сведенията за кръводарителите, но може да са и повече. В хард дисковете се пазят копия от данните под регистрационни номера.

— Обработват ли се постоянно тези регистрационни данни?

— Постоянно? Съмнявам се, че не.

— Казахте „този филиал“. Колко са общо филиалите?

— В Сиатъл ли? Само един.

— А другаде?

— Ние сме регионална корпорация, г-н… Болд. Имаме двадесет и четири филиала в единадесет щата. Мога да ви дам брошури по въпроса. Мога да ви свържа и с Главното управление в Сан Франциско.

— В данните е посочена кръвната група, нали?

— Разбира се.

— А други сведения?

— Какво имате предвид?

— Вие ми кажете. Споменахте за домашния адрес. А възрастта? Семейното положение?

— Да, всичко това го има.

— От всеки компютър ли може да се стигне до сведенията?

— Не, чрез компютрите се стига до данните само с помощта на номера на кръводарителя. До информацията за неговата личност се стига чрез специален код. Единствено аз имам кода и пълните данни се пазят в паметта на два компютъра — този в приемната и моя. Но както вече ви казах, има копия от хард дискове. През нощта са заключени в трезора. Не гледаме през пръсти на работата си, лейтенант.

— Сержант — поправи я той. — Сигурен съм, че е така.

— Отнасяме се много сериозно и към поверителността на информацията за нашите клиенти.

Майлс се размърда.

Болд попита:

— Ако, да кажем, вложа в компютъра определена кръвна група, ще мога ли да получа имената на всички донори от същата кръвна група?

— За това ще трябва да говорите с нашия програмист.

Подобни отговори го дразнеха.

— Да се върнем на вашите служители. Колко от тях познавате добре?

— Зависи какво имате предвид. Аз съм ги приемала на работа. Но не знам дали ги познавам добре.

— От колко време работите в „Блъдлайнс“? — попита той.

— Аз ли? Вече ще станат девет години.

— А вашите служители? Има ли някой, постъпил на работа през последните две-три години?

Тя се замисли:

— Може би трима-четирима. Ако имам разрешение от централата, мога да направя такава справка за вас.

— А издаването на такова разрешение сигурно ще трябва да бъде моя грижа — каза той.

— Да, ще трябва.

Майлс се беше събудил и вече трудно можеше да бъде укротен. Болд виждаше, че трябва да си ходи. Опита се да измъкне това, което му беше нужно, с един-единствен въпрос:

— От тези трима или четирима служители някой е проявил по-жив интерес към компютърната ви система. Кой? Може би той или тя ви помагат от време на време при компютрите?

Беше изненадана и едновременно впечатлена от казаното.

— Така и не ми показахте полицейската си карта — припомни му тя.

— Вярно. — Той замълча за момент и попита: — Кой е служителят? — Чувстваше, че името беше на езика й.

Телефонът иззвъня. Тя се загледа в него с известно недоумение.

— Това е разговорът, който поръчах вместо вас. Във връзка с трите имена, които ми дадохте. И тримата са идвали при нас. Всички са клиенти на този филиал. В Сиатъл. И те ли са били отвлечени?

Болд изрече тихо, но категорично:

— Трябва ми името на служителя. На този, който ви помага с компютрите.

Госпожица Дънди кимна едва забележимо и промърмори:

— Мразя компютрите.

Взе писалката и написа името на един лист — Кони Чъ.