Жътварят на сърца

12.

Долу беше тъмно въпреки широките отвори от двата края на помещението и светещите тук-там голи електрически крушки. Колите бяха паркирани в дълги прави редици. Миришеше на изгорели газове, морска сол, водорасли и риба. Вървеше, както го бяха инструктирали, в прохода между колите, който криволичеше ту наляво, ту надясно. През откритата носова част вятърът довяваше пръски морска вода, които навлажняваха лицето му и замъгляваха предните стъкла на автомобилите. По много от тях, дори по някои от по-новите модели, имаше доста ръжда. Очевидно бяха на редовните пътници. Когато стигна края на прохода откъм кърмата и зави в следващия, забеляза на няколко метра от себе си огромна фигура — една от горилите на Уон Кей. Това беше светът на китаеца, а не неговият. Тук важеха други правила. Горилата стоеше до черен крайслер с нюйоркска регистрация и лъскави огледални стъкла. Отвори вратата и даде знак на Тег да влезе.

Той седна на задната седалка до Уон Кей. Човекът с бледото, измъчено лице пиеше диетична кока-кола.

— Значи можеш да ми помогнеш? — попита го онзи с глас на преждевременно остарял човек. — Иначе нямаше да ми се обадиш.

— Има една възможност. Какво е сегашното състояние на жена ти?

— Утре, събота, ще я откарат със самолет на север. Казаха ми, че ако няма усложнения, операцията може да започне веднага. Това ни поставя изцяло в твои ръце. Времето й изтича. Надявам се, че разбираш за какво става дума.

— Да, разбирам.

— Доколкото мога да схвана, намерил си подходящ случай. Мозъчен удар? Умиращ? Колко време трябва да чакаме?

— Толкова, колкото е нужно. — Тег не хареса промяната в погледа на другия. Дали го беше ядосал с нещо? „Китайците са непроницаеми“, помисли си той. После добави: — За твое и мое добро е.

— Донесъл съм ти предплата. Приеми я като израз на доверие. — Посочи към предната седалка, където седеше горилата. Очевидно парите бяха там.

— Не искам пари. Още не. Ще стигнем до тях, когато всичко свърши.

Уон Кей настоя:

— Приготвил съм една сума за теб. Както ти казах, това е израз на доверие, на взаимно доверие. Моля те да вземеш парите.

Не спомена за окончателния размер. За Тег така беше по-добре.

— Не трябва да избързваме — каза той.

Фериботът се наклони силно наляво. Десетина коли се размърдаха неодобрително.

— Ти си доверчив човек — каза Уон Кей.

— Не съвсем — отвърна Тег. — Ако не ми платиш, ще си взема сърцето обратно. — Изчака да види реакцията и добави: — Пошегувах се.

— Шегуваш се с живота на жена ми? — Брадичката на китаеца потрепери. — Добре ли чух? — Отпи още от колата, като разля малко. — Позволи ми да ти обясня нещо, д-р Тег, нещо очевидно. — Свърши питието и се загледа в празната кутия така, сякаш четеше какво е написано на нея. — Разчитам на теб. Това е всичко, което мога да ти кажа. То обяснява останалото.

Тег не хареса нотките в гласа му.

— Ще ми се обадиш, когато жена ти е готова да тръгне — нареди той. Написа номера на клетъчния си телефон върху един лист от бележника си, без да посочва име. — Само на този телефон. Ако ме търсите на редовната линия, ще затворя.

Уон Кей се пресегна и взе от предната седалка малка чантичка с надпис: Авиокомпания „Аляска“. Изглеждаше невероятно уморен. Напрежението и скръбта го бяха сломили напълно. Тег познаваше симптомите.

— Вземи! Затова дойдох на тази среща. Иначе само си губим времето. Настоявам. — Не му я бутна в ръцете, но я държеше така, че дръжката да е свободна.

Тег я пое. Любопитството му се беше изострило. Разбираше какъв ангажимент поема, като приема парите. Прекрачваше опасен праг. Вече беше длъжник на този човек. Веднага съжали, че я взе, но добре знаеше, че е невъзможно да я върне. Изразът на лицето на Уон Кей беше красноречив.

За да подчертае важността на момента, азиатецът добави:

— Не трябва да подценяваме положението. Всичко зависи от времето. Няма нещо, което не бих могъл да направя, за да възстановя здравето на жена си. Разбираш ли?

На Тег му прозвуча като прикрита заплаха, въпреки че трудно можеше да се каже какво точно има предвид китаецът. Може би предлагаше да помогне.

— Ако не се обадиш, аз ще ти телефонирам, когато сме готови да тръгнем — каза той. После кимна с глава. Фериботът забави ход и след малко се блъсна леко в кея.

Останал сам сред дъжда в нощта, Тег наблюдаваше от палубата как черната кола изпълзя заедно с другите от кораба. На оскъдната светлина от няколко улични лампи в далечината, ято чайки балансираха на един крак.

Сякаш и той балансираше, и то по ръба на въже. Защо Памела отказваше да му асистира при жътвата на сърце? Бяха обсъждали предварително тази възможност и тя категорично не се съгласи. Трябваше да оперира сам, а това беше още едно предизвикателство. Беше и по-рисковано. Може би е време да жертва едно от кучетата, за да направи нещо като репетиция.

— Практиката усъвършенства — каза той и вятърът отнесе думите му.

Фериботът започна да си пробива бавно път през насрещния вятър и пое курс обратно към Сиатъл. Към семейството. Към децата, но същевременно го отдалечаваше от тях.

Носеше го към бъдещето, което сега ясно се очертаваше пред него.