Жътварят на сърца

10.

Към пет и половина на паркинга при голф клуба „Бродмор“ се бяха струпали над сто автомобила. Мерцедеси, БМВ, акури и тук-там по някой кадилак и олдсмобил. Все реномирани марки. В единия ъгъл на огромната палатка за приеми палави дечица, облечени с най-доброто, което предлагаха магазините на Ралф Лорън, се забавляваха и замеряха с бейзболни бухалки една пинята1, украсена с жълти и черни пера като южноамериканската птица тукан. Калориферите едва чуто бръмчаха, шампанското се лееше и глъчката се засили толкова, че гласът на коментатора на киноложката изложба, която вървеше в момента отпред на моравата, едва се долавяше.

В най-отдалечения край на палатката върху малка платформа се беше настанил струнен квартет. Музикантите, облечени в смокинги, опитваха бюфета, докато чакаха пристигането на „специалния гост“ и знака на домакинята.

Въпреки че не се чувстваше съвсем на място, д-р Елдън Тег се справяше добре. Непрекъснато сновеше между гостите, ръкуваше се, разменяше по някоя и друга дума, ласкаеше ги, стараеше се да ги очарова. Беше облечен в кашмирено спортно морскосиньо сако, синьо-зелено поло, панталони в цвят каки и чисто нови кожени обувки с дебели токове. Хвърли поглед към жена си Пеги и й се усмихна в знак на одобрение — всичко беше наред. Преди две седмици Пеги навърши четиридесет години, но изглеждаше на не повече от тридесет. Тя се чувстваше тук в естествената си среда — обичаше да бъде сред хората от върхушката, да е в обкръжението на силните на деня. На един плакат зад бюфета можеше да се прочете: „Трета годишна благотворителна среща на приятелите на животните“.

Тег си припомни наум дневния ред — киноложката изложба, малка разпродажба на вина, раздаване на наградите и накрая — специалната изненада на Пеги. Няколко души от борда на директорите на операта вече бяха тук. Беше поканила всички. Тег забеляза Джеймс Хол и жена му Джули и се запъти към тях.

— Върви по-добре от миналата година — каза Джеймс Хол, докато се ръкуваше с Тег. — Ще направиш състояние.

— Трябва да останете за специалната изненада, Джеймс.

Хол се обърна жена си:

— Поканили са някакъв загадъчен музикант. Цяла седмица се говори само за него.

— Елдън, не ти ли се струва, че Пеги полага страхотни усилия да се докара пред оперния борд? — Тя имаше навика да поставя човека веднага на място, като му казваше истината в очите.

— Как е в света на изкуството? — попита я Тег, за да отклони вниманието й от амбициите на жена си.

— Отбягваме въпроса, нали? — отвърна тя.

Точно тогава едно от децата успя да счупи пинятата и измъкна Тег от неловкото положение. Пеги наистина се опитваше да спечели благоразположението на борда. Джули го знаеше. Знаеха го и всички останали. Но за тези неща не се говореше така направо. Той беше платил от джоба си на победителя в Миланския фестивал, за да изпълни днес две арии. Специално поканеният струнен квартет беше покорил Аспен миналия август. Ангажирането му струваше цяло състояние. Ако това не направеше впечатление на борда, нищо друго нямаше да ги заинтригува. Може би, с изключение на дарението, което възнамеряваше да направи.

Изправен пред непосредствената перспектива за жътва на сърце, Тег трябваше да реши трудния въпрос: какво да прави с огромната сума, която щеше да му донесе тя. Би могъл да купи мястото на жена си в оперния борд или пък правото да практикува като хирург-трансплантатор в Бразилия. Знаеше на кого трябва да пусне нещо, чия гуша да напълни. Елдън Тег — доктор по медицина, хирург-трансплантатор. Коя мечта да стане реалност — нейната или неговата? Можеше ли да се откаже от подобна перспектива?

Извини се и бързо се отправи към децата, които събираха разпилелите се бонбони от пинятата. Синът му Албърт и дъщеря му Бритъни се затичаха към него, за да му покажат своя дял от плячката, сякаш беше пиратско съкровище. Група деца се скупчиха около него с искрящи от възбуда очи. Искаха друга пинята. Доставяше му огромно удоволствие да зарадва децата, да ги приобщи към днешното събитие. Събирането на дарения за животните нямаше да бъде възможно, ако в него не бяха въвлечени децата. Между тези две неща имаше важна връзка.

Тег даде знак на асистентката си — топчестата, достолепна Памела Чейз, и предаде децата на нейните грижи. Следващата игра беше „Да закачим опашка на зебрата.“ Миналата година демократите се оплакаха, че за играта бяха избрали магаре2.

Където и да се спреше, хората му казваха:

— Страхотно парти! Чудесно прекарваме, Елдън!

Мисълта, че може да достави удоволствие на толкова много хора едновременно, го караше да се чувства като Дядо Коледа.

Погледна през вратата и видя кучката Елзи да дефилира в кръга, водена за каишка. Беше я излекувал след раняване с ловджийска сачма в раменната кост. Огледа останалите състезаващи се кучета и разпозна няколко свои пациенти. Знаеше имената на всички и бе запознат най-подробно с историята на всяко от тях. До известна степен ги смяташе за част от семейството. Надяваше се Елзи да получи някаква награда, ако не за друго, поне за да докаже умението му да работи със скалпела. Ако беше попаднала в ръцете на друг ветеринар, сега щеше да е с три крака.

Чу възбудения глас на жена си:

— Всичко върви чудесно, нали?

Обърна се и я целуна.

— Прекрасно е. Храната е превъзходна. Чудесно си се справила.

— Трябва да помислим дали да не използваме същите снабдители за партито идната седмица. Ако можем да си го позволим. Как мислиш?

— Добра идея.

От надеждата, която проблясваше в очите й, можеше да разбере, че иска да чуе точно това, и той й го каза. Тя го целуна леко по бузата и му прошепна:

— Бъди мил с Фелдстайнови. Той има рак на простатата.

— Алън ли? — Разчиташе на Пеги да го държи в течение за такива неща. Нейна работа беше как ги научаваше.

Тя му припомни:

— Алън е много близък с Байрън, а той има осведомители.

Застаряващият Байрън Ендикот, който управляваше многонационална корабна компания, беше председател на борда на градската опера и Пеги искаше да спечели благоволението му.

— И така, искаш да ми кажеш — подразни я той, — че ще трябва да избягвам да питам Алън как се чувства човек, когато не може да вдигне нещо по-тежко от писалка?

Тя му смигна и се втурна към поредния гост, който й беше махнал с ръка. Тег се запъти направо към Алън Фелдстайн.

— По-добре ли си, Алън?

— Казаха ми, че операцията била успешна. Не било рак. — Той се загледа внимателно в Тег и прошепна поверително: — Ти си лекар. Казваш ли на пациентите си цялата истина? Не вярвам и на половината от това, което ми говори моят доктор.

— Пациентите ми са на четири крака. Не си говорим много-много.

— Предполагам.

— Виждал ли си Байрън днес следобед?

— Мисля, че не е тук — отвърна Алън Фелдстайн и се огледа наоколо. После добави: — Ако ти имаше толкова млада жена, щеше ли да дойдеш тук?

— Е, радвам се, че операцията ти е преминала успешно — прошепна му Тег.

Фелдстайн се ухили, а той побърза да се измъкне.

Беше се запътил към Памела, когато с крайчеца на окото си мерна едно кожено яке. Мейбек стоеше сред публиката на кучешкия конкурс.

Тег положи максимални усилия, за да сдържи гнева си. Направи се, че не вижда неколкократните му опити да го накара да отидат настрани, заобиколи моравата и застана до мъжа, без да го погледне, като че ли вниманието му беше изцяло приковано от конкурса.

— Какво правиш тук? — попита го той.

— Кони е открила в архива една жена с кръвна група АБ-отрицателна — каза тихо Мейбек, като прикриваше с ръка ужасните си зъби. — Тежи около 45 килограма. Не е семейна. Не е давала кръв от две години, но имат телефонния й номер. Живее в Уолингфорд.

Тег почувства празнота в стомаха, сякаш слизаше много бързо с асансьор. Едно беше да обмислиш как да извършиш жътвата на сърце, и съвсем друго — да приведеш плана си в действие.

— Ще можеш ли да я доставиш? — Никога не бяха прибягвали до отвличане.

— Това да не ти е пица.

— Не си играй с мен, Доналд — каза Тег. Известно му беше, че онзи мразеше да се обръщат към него с истинското му име. — Има ли други с такава кръвна група? — Въпросът беше риторичен, защото знаеше, че АБ-отрицателна имат по-малко от 4% от населението. Един от тях беше самият той. Имаха късмет, че се намери дори един подходящ човек.

— Няма.

— Възраст?

— Трябва да е… — Мейбек се опита да пресметне наум. Тег започна да се безпокои, че това ще му отнеме доста време. — … на около двадесет и шест.

— Много добре.

— Защо мислиш, че съм тук? Знам, че е много добре.

— Запознай се с подробностите! Разбери дали може да стане!

— Можем да го направим. Вече имам план. Огледах мястото, където живее. Има заден вход, а това дяволски улеснява работата.

Тег не се доверяваше много на оценките му. Имаше голяма вероятност Мейбек да е заслепен от парите, които трябваше да получи. Какво ли не би рискувал за тях.

— Но ще ми трябва помощта ти.

— Моята помощ? — попита Тег.

— Само ти можеш да я накараш да ни отвори вратата.

— Да ни отвори? — Тег се замисли. Отношенията им се крепяха на взаимния интерес: Тег се нуждаеше от слуга, от посредник за бегълците и за Кони Чъ от „Блъдлайнс“, а Мейбек печелеше големи суми със сравнително малко труд. Просто една сделка и нищо повече, при това често пъти неприятна.

— Разбери, докторе! Всичко съм планирал. Утре сутринта ще го направим.

Утре? Тег се стремеше към тази възможност с цялото си сърце. Но какво щеше да му струва това? Докъде би отишъл? Погледна часовника си. Трябваше да се уговори с Уон Кей. Дали е възможно да се срещне с него тази вечер?

Започна да ръми. Дъждът щеше да ускори края на кучешкия конкурс.

Мейбек каза:

— Достатъчно е да й се обадиш по телефона, докторе, и тя не само че ще ни пусне в дома си, но и ще се погрижи да няма никой. Искаш ли да ти кажа как ще стане всичко?

Утре? Тег продължаваше да мисли.

— Ще ти се обадя — отвърна той, обърна се и се отдалечи. После се отправи към джипа.

Можеше да задейства работата веднага.