Жътварят на сърца

41.

Когато Болд и Дафи излязоха от стаята за разпити и тръгнаха по тесния коридор, срещу тях се втурна Ла Моя, като развяваше в ръка розова бланка от телефонограма. Но преди да стигне до тях, зад него се появи Шосвиц, застана на вратата на кабинета си и се провикна:

— Всички, с изключение на униформените, да се съберат веднага в оперативната стая! Никакви ах и ох! — Искаше да каже, че не приема извинения.

— Това не ми звучи особено добре — измърмори Болд.

— На мен пък не ми харесва акула от ранга на Чамбърленд да представлява Мейбек. Той е опасен противник — сподели Дафи.

— Имаш право, изпуснахме Мейбек.

— Иде ми да крещя.

— По-добре недей! — Пламъчето, което Болд мерна за миг в очите на лейтенанта, го накара да сръга предупредително Дафи: — Лошо ни се пише.

Беше работил с Шосвиц в продължение на единадесет от общо седемнадесетте години, прекарани в полицията, и се беше научил да тълкува и най-незначителните нюанси в изражението на лицето му. Подобно шесто чувство беше задължително условие за успешна кариера в отдел „Убийства“. То подсказваше кога да си държиш устата затворена и кога да настояваш на своето. В този момент мълчанието беше за предпочитане.

— Мисля, че си прав. Последния път, когато ни извика, беше преди три години във връзка с онази история за неонацистите.

— Ла Моя! — Шосвиц спря устрема на младия човек. — Оперативната стая е в другия край на коридора. Казах веднага!

Ла Моя се обърна. Мушна бланката в джоба си. Двамата сержанти ускориха ход, за да го настигнат. Влязоха в голямото, широко помещение, пълно с маси и столове.

Дафи побърза да се настани до вратата. Надяваше се, ако се наложи, да се измъкне незабелязано. Шосвиц можеше да ги забави, но Шарън не можеше да чака.

За момент, докато следователи от всякакъв ранг заемаха местата си, в стаята цареше хаос. Освен Дафи имаше още две жени и те бяха детективи: Боби Гейнис и Анита де Силва. Другите две жени от отдел „Сексуални престъпления“, които участвуваха в инсценировката в магазина за заложни вещи, се бяха върнали към редовните си задължения.

— Сядайте и пазете тишина! — нареди Шосвиц.

Ла Моя се приближи до тях и застана зад Дафи, подпрян на вратата.

Без да изпуска от погледа си Шосвиц, тя попита:

— Какво носиш Джон?

— Името на куриера — прошепна той и извади бланката. Дафи я дръпна от ръката му, без да го погледне. Той зяпна от изненада. — Докато вие бяхте в стаята за разпити, с моята поща дойде списъкът на служителите на клиниките. Обадих се на полицията от сиатълското летище и те започнаха да сравняват имената със списъците на пътниците. Имахме двоен късмет. Първо, защото се оказа, че тя е използвала самолети на „Аляска еър“ — компанията е в началото на списъка, който е подреден по азбучен ред, и второ, защото е била алчна — при всеки полет е ползвала намалението, което компанията дава за редовните си пасажери. На моя приятел му дойде наум да провери първо тази комбинация, защото в нея датите са посочени предварително — хоп и готово: появиха се един след друг двадесет полета — всички до международното летище на Ванкувър, и то в датите, на които са били извършени предишните жътви.

— Как се казва? — попита нетърпеливо Болд и леко наклони глава.

— Слушайте внимателно какво ще ви кажа, и то с двете уши.

— Тишина! — изрева Шосвиц. — Мейърс, затвори си устата! Болд приключи ли съвещанието си, защото аз трябва да започна моето.

Дафи тъкмо се канеше да прочете името. Изчерви се и прибра бланката в джоба си.

Лицето на Шосвиц беше строго и напрегнато.

— Слушайте. Преди пет минути, малко преди 16 часа, бял мъж влязъл в подлеза на булевард „Стоунуей“ и открил безразборна стрелба с полуавтоматично оръжие. Още няма идентификация.

— На мъжа или на оръжието? — обади се някой.

Тук-там се чу тихо хихикане.

Но на Шосвиц такива не му минаваха. Лицето му си остана напрегнато и той продължи:

— Засега има сведения за единадесет убити. — В стаята настъпи гробна тишина. Като че ли всички бяха спрели да дишат. — Между тях две деца, едно бебе и седем жени. Една от жените е дъщеря на сенатора на щата Бейкър. В момента коли на обществена безопасност и окръжната полиция преследват убиеца. Висок е около метър и осемдесет, с кафява коса, носи дрехи в маскировъчен цвят и маратонки. Предполага се, че се е насочил на Север по моста „Аврора“ и оттам е преминал пресечката на Осемдесет и пета улица. Всички сте включени в акцията! — В стаята се чуха възгласи на неодобрение. — Всички други разследвания, с изключение на — той извади едно листче — бомбената експлозия при доковете, изнасилването в Тойленд и отвлечената от жътваря, остават на заден план. За продължаване на разследванията, които току-що споменах, остават само, повтарям само водещите ги детективи. — Отново се чуха неодобрителни възгласи. — Всички спомагателни действия, включително наблюдението на заподозрените, се прекратяват до второ нареждане.

Тук вече присъстващите запротестираха масово.

— Слушайте, това е заповед отгоре. Не си го изкарвайте на шлякания пратеник, прощавайте за израза. Искам всички веднага да се отправите на местопрестъплението, но внимавайте как шофирате. Особено ти, Ла Моя, без произшествия! Искам показания на свидетели, пълно описание на външните белези на извършителя, знаете ги тези работи. Хора, предупреждавам ви, че ще наблюдават под микроскоп как ще се справим с тази работа. Националните средства за информация са в непрекъснат контакт с щатската информационна служба. Това трябва да бъде образец за добре свършена полицейска работа. Постарайте се да действате точно така. Действайте. Аз ще координирам нашите действия с тези на хората от отдел „Убийства“ на ФБР.

Това му спечели съчувствието на присъстващите. Стаята се затресе от смеха им. Хората от ФБР, които се занимаваха с разследването на убийства, имаха по-малко доведени до край дела в национален мащаб, отколкото полицейското управление на малко градче. С повече власт, но с по-малко опит, те често ставаха причина за излишни кръвопролития тъкмо поради по-голямата власт, с която разполагаха.

— Матюс, искам да се свържеш с ФБР, за да изготвите псих… — Той спря. — Къде, по дяволите, е Матюс? Матюс, покажи се или поне вдигни ръка! Болд! — викна той. — Не стоеше ли тя точно зад теб?

— Не знам, лейтенант — излъга Болд, стиснал в ръка бележката, която тя му подаде. Малко преди да се измъкне, тя написа нещо на листа, като използваше гърба му за подложка.

— Може би е отскочила до тоалетната — обади се Ла Моя.

— Гейнис, намери я — нареди Шосвиц.

— Не се престаравай — прошушна й Болд, докато минаваше край него.

Тя се обърна и му смигна. Дафи сигурно вече беше тръгнала натам, за където се беше запътила.

Той разтвори ръка и прочете смачканата бележка. Върху гърба на бланката, която й беше дал Ла Моя, беше писала с червило: „Дръж Мейбек, а аз ще се заема с нея“. Една стрелка сочеше, че трябва да обърне бележката от другата страна, където името Памела Чейз беше оградено с кръгче.

Болд се обърна към Ла Моя и попита:

— Хей, тя взе ли нещо от палтото ми?