Жътварят на сърца

37.

Шарън Шафър седеше в средата на кучешката клетка и стискаше иглата в ръка. Не можеше да откъсне поглед от петното на циментовия под, където беше лежало сърцето няколко секунди, преди Феликс да го изяде. Принуди се да спре тренировките с електрическия ток, защото вратът й беше толкова подут, че направо се задушаваше. Преди час, когато беше разбрала какво всъщност става, за миг й мина мисълта да се удуши с помощта на нашийника. Да се самоубие. Но после, загледана в старите белези от убожданията на иглите, които й напомниха за живота на улицата, отхвърли тази възможност. Беше преживяла най-лошото и беше успяла да започне отначало. Огледа се наоколо. „И това ще мине“, помисли си тя и стисна иглата в очакване на мига, в който ще може да я използва срещу Пазача. Каза няколко молитви за себе си и за тези, които обичаше. Погледна към петното и се помоли за човека, на когото принадлежеше сърцето.

Феликс се разхождаше по пътеката и от време на време отиваше до автоматичния кран в клетката. Кучето беше гладно и неспокойно. Как би могла да се справи с него, дори да успееше да ослепи Пазача и да отвори клетката? То носеше нашийник. С дистанционното, разбира се, въпреки че не знаеше къде го държи докторът. Калориферът внезапно се включи и изпрати топлината си към нея. Забръмча силно и раздвижи въздуха в бараката. Както винаги няколко кучета залаяха. Феликс стана още по-неспокоен и пак се заразхожда напред-назад. Стори й се странно, че почти не чуваше лаенето на кучетата. Беше привикнала. Като с капките, които я хранеха през системата, и като болката в корема, която се засилваше с всеки изминал час. Беше по-зле, отколкото предполагаше той.

„Практиката усъвършенства“ — думите му отекваха в главата й като щракването на капан. За пореден път усети, че се държи с ръце за гърдите, прикривайки несъзнателно сърцето си. Знаеше какво възнамерява той. Единственият въпрос сега беше дали щеше да успее да му попречи.

Земята се разтресе. Кучетата, които бяха спрели да лаят, се изправиха на крака и започнаха да сноват насам-натам. Познаваха отдалеч двигателя на колата му.

Тя се разтрепери и подобно на останалите обитатели на бараката, се загледа към вратата в очакване той да я отвори.

Тег закъсняваше заради партито на жена си. Искаше да започне далеч преди да се беше стъмнило, и трябваше да бърза. Поради гъстата гора здрачът настъпваше близо 90 минути преди слънцето да залезе. Тогава образите избледняваха и видимостта беше слаба. Смяташе да се възползва. Щеше да копае гроб. Имаше и други начини да се отърве от трупа. Можеше да нареже Уошингтън на парчета, да запечата отделните части в червените найлонови торби, в които събираха отпадъците от операциите в клиниката, и да ги остави на Мейбек, за да ги откара за изгаряне. Но това означаваше да прекара с колата пет-шест торби до клиниката и да ги разтовари в хладилната камера. Прекалено рисковано. А можеше да накладе голям огън и сам да изгори трупа. Беше мислил върху тази възможност, но впоследствие се отказа, толкова голям огън можеше да бъде забелязан от някого, например от прелитащ самолет или от някой турист.

Накрая реши да повтори това, което вече беше вършил веднъж. Бреговете на река Толт бяха крили успешно Ана Ферагот в продължение на четири години, почвата там се копаеше лесно, въпреки че и за това бяха нужни усилия. Щом мястото се беше оказало добро за един труп, защо да не бъде добро и за още един.

Прекара джипа до вратата на мазето и в продължение на петнадесет минути се мъчи с вкочаненото тяло на Майкъл Уошингтън. Най-после успя да го стовари отзад в колата и да го покрие с одеяло. Стъмваше се. Поради липса на време нямаше да прави гроба толкова дълбок, като преди четири години — седемдесет сантиметра, най-много метър. Подкара колата по-бързо. Свали всички прозорци, а около носа и устата си върза носна кърпа.

Смени три пътя, направи шест завоя и прекара колата по две широки дърварски пътеки. Сега се движеше по южния бряг на едното разклонение на река Толт. Опитваше се да си спомни къде точно пътят се спускаше по стръмен склон към реката, за да може да извлече трупа по-близо до брега. Беше тук някъде вдясно…

Изведнъж забеляза по пътя огромен брой следи от коли — нещо необичайно за такава дърварска просека, по която почти нямаше движение дори и в разгара на ловния сезон. Следите покриваха целия път. Очевидно тук бяха паркирали повече от десетина коли, и то съвсем скоро, ако се съди по оставените следи. После видя ярката оранжева лента, опъната между няколко дървета, и написаното предупреждение: „Полицейски участък на окръг Кинг — НЕ ПРЕМИНАВАЙ!“.

Инстинктивно натисна спирачките. Колелата на джипа блокираха и задницата поднесе. Сърцето му бясно заби.

Колата се плъзна към ръба на пътя, към стръмния склон и реката. За миг си представи в какво положение щеше да изпадне, ако джипът заседнеше тук. Още веднъж мислите изпревариха реакциите му. Пусна спирачката, изви волана прекалено много в обратната посока, даде малко газ и задницата отново поднесе. Колата се отклони наляво, удари се странично в едно дърво, отскочи встрани и скъса полицейската лента, закачена на него. Видя в огледалото как тя се развява като знаме. Спаси го това, че наоколо нямаше никой. Бяха си прибрали багажа и си бяха отишли. Все пак успя да хвърли бърз поглед надолу по склона — целият район беше разкопан, включително и една голяма падина, която му беше позната.

Спомените го връхлетяха като бучащите води на реката. Този гроб беше тайната, с която Мейбек го държеше през последните четири години. Тег си спомни съвсем ясно деня, в който се случи това.

Ана беше забравила да заключи една от клетките на кучетата. За разлика от Памела, която имаше верен усет за повечето неща, тя не смееше да се доближи до кучетата, „не говореше“ езика им и не можеше да ги командва нито с думи, нито с жестове. Беше нападната в гръб, а Тег беше доста далеч, за да я чуе. Когато най-после чу писъците й, беше твърде късно. Но най-важната част от тялото й беше оцеляла. Не можеше да си позволи такова прахосничество.

След жътвата трябваше да се отърве от останките й, ако не искаше да отговаря на въпроси, за които нямаше убедителен отговор. Беше докарал тялото тук, избра специално мястото за гроба, което според него гарантираше абсолютна тайна, а близостта до водата обещаваше пълно и цялостно разлагане на трупа. Но този ден допусна грешка, защото пренебрегна строежа на електрическия далекопровод на около километър оттук. Един млад мъж на име Доналд Мейбек работеше на върха на висок стълб за Северозападната електрическа компания. Оттам наблюдаваше това толкова уединено място.

Имайки опита от улицата, Мейбек бързо отиде с колата не в полицията, а до мястото, където копаеше Тег. Предложи му да си мълчи срещу заплащане. Това неприятно партньорство продължаваше и до днес.

А сега полицията беше разкрила тайната! Какво правеше Мейбек? Дали не беше сключил сделка с ченгетата?

Няколко минути Тег караше колата с голяма бързина, като се стараеше да се отдалечи колкото е възможно повече от мястото, сякаш се надяваше да се измъкне от миналото си. Не обръщаше внимание накъде кара и накъде завива. Пред очите му все още зееше ямата на брега на реката. Не искаше да се връща назад, а и не познаваше достатъчно добре района. Трябваше да премисли толкова много неща, да спори с толкова много вътрешни гласове, че изобщо не можа да се концентрира. Всяка мисъл му действаше като експлозия. Всяко възможно обяснение го караше да изпада в ужас.

Беше затворил прозорците на колата и смрадта от разлагащото се тяло стана непоносима. Спря отстрани на пътя и хукна към храстите да повръща. От миризмата ли беше, или от нервите? Не си спомняше да е повръщал през последните двадесет години. Какво ставаше с него? Вече не се познаваше.

И какво щеше да прави с това нещо отзад?

Може би все пак трябваше да накладе един голям огън.