Жътварят на сърца

13.

Събота

4 февруари

Д-р Елдън Тег се стараеше да не докосва нищо в колата на Дони Мейбек. Беше мръсно като в помийна яма. За човек, който се гнусеше от заобикалящата го мръсотия и за когото чистотата беше фетиш, тази кола беше направо кошмарна. Дебел слой прах и нечистотия покриваше напуканата облицовка на контролното табло. Някаква мръсна смес от сода, бира, кафе, а може би и нещо по-лошо, се беше разляла по капака на двигателя между двете предни седалки и по него бяха полепнали всевъзможни власинки и боклуци. Стъклата на прозорците бяха мръсножълти, а мокетът или по-скоро онова, което беше останало от него — сплъстен като задницата на куче, което има проблеми със задържането. За човек свикнал с гледките и миризмите, свързани с хирургията, гнусливостта му беше малко странна.

— Не си много на кеф — отбеляза Дони.

— Карай.

— Добре де, знам, че тази работа не ти харесва, но не мога да действам сам, а и Кони не иска да участва в такива неща.

— Вече го обсъждахме.

— Не се вкисвай чак толкова, защото нищо не може да се направи.

— Гледай си пътя.

— Не е същото като при предишните случаи. Ти сам го каза. Това си е отвличане. Накисваме се в големи лайна. Кони никога не би го направила.

— Изобщо не трябваше да я замесваш.

Не виждаше смисъл да спори с такова нищожество като Мейбек.

В основата на предното стъкло се виждаха петна от размазани мухи. Такова петно беше и Дони Мейбек. Какво беше онова нещо, пъхнато в цепнатината, през която идваше въздухът от парното? Разкъсана опаковка от презерватив! Тег се сгърчи от отвращение. Искаше му се да виси във въздуха, да не се докосва до нищо.

— Ами че тя си е замесена. Нагазила е до гуша в тази работа. Няма връщане назад. Без нея и без достъп до данните в компютъра как щяхме да изберем необходимия ни донор?

— Нямам представа. Я млъквай и карай! — Тег се почувства неловко. Една грешка, която беше допуснал преди години, струваше човешки живот. Сега имаше опита и способностите да я поправи, въпреки че това го принуждаваше да се обвързва все повече с Мейбек.

— Сигурен ли си, че е сама? — попита Тег.

— Ти разговаря с нея, не аз.

Беше се обадил по телефона на Шарън Шафър преди двадесет минути, като се представи за служител от Обществено здравеопазване. Извини се, че я безпокои в събота, но обясни, че ставало дума за нещо, което не търпи отлагане. Отнасяло се до кръвната плазма, която дала преди няколко години. Предложи да я посети заедно с асистента си, като намекна, че поради поверителния характер на разговора ще е по-добре да е сама. Тя се хвана на въдицата, в гласа й прозвуча уплаха. Точно това беше и целта му.

— Нали си даваш сметка, че може да ме познава — каза Мейбек и прекъсна мислите му. — След като данните й са в компютъра, има такава вероятност. Възможно е да съм й продал фалшива лична карта.

— Ако каже нещо, ще я излъжеш, че работиш за „Блъдлайнс“. Знаем, че през последните две години не е продавала кръвна плазма. Едва ли ще те помни. Ще говоря само аз. Да не си гъкнал! Ще присъстваш само за да контролираш положението, ако се случи нещо непредвидено. Но дори и тогава няма да действаш, ако не ти кажа. Ясно ли е?

Онзи не отговори. Тег беше изнервен — толкова необичайно за него, че за момент не можа да разбере какво му е. Помисли, че се разболява.

Мейбек предлагаше фалшиви лични карти на избягали от къщи непълнолетни, които искаха да продадат кръвна плазма. Така печелеше доверието им и научаваше интересуващите го сведения за тях. Занимаваше се с тази работа от момента, когато се натъкна на тайната на Тег. Започна да го изнудва и парите на Тег намаляха значително. Това ги накара да се заемат заедно с нов бизнес — жътварството. В този не много здрав съюз Мейбек пое уличните рискове и снабдяването. Той беше и връзката на Тег с донорите. А сега стигнаха и до отвличане — най-големия риск, който се готвеха да поемат. Прииска му се повече въздух в колата.

Мейбек го правеше заради парите, но тъкмо те караха Тег да се чувства неудобно. Даде и последния цент от дела си за благотворителна дейност от името на жена си и по такъв начин издигна още повече техния престиж в обществото. Чувстваше, че Мейбек е доста безразсъден, и мислеше как би могъл да се отърве от него, ако започне да прекалява и да иска твърде много. Човек не трябва да изпуска от очи нищожествата, когато подушат, че има пари.

Тег знаеше, че вече не могат да се откажат. Уон Кей не беше от хората, които прощават. Беше гангстер и ако се провалеше с жътвата, щеше да му бъде за последен път. Цената на моралното му спасение беше твърде висока.

Най-сетне напипа един лост и струя прашен въздух измести от цепнатината опаковката от презерватива. Яростно я замачка между пръстите си.

Мейбек намали скоростта и зави по улица „Фриймънт“, която в другия край беше затворена. Вдясно имаше два жилищни блока, а вляво бяха задните входове на къщите, които гледаха към авеню „Лайдън“. Сред тях беше и боядисаната в зелено къща №36.

— Вземи със себе си портативния компютър, за да изглеждаш по-убедителен. Помни, че не трябва да си отваряш устата — напомни Тег. Предупреждението беше в съвсем буквален смисъл — зъбите на Мейбек можеха да ужасят всеки.

Последните двайсет минути бяха направо кошмарни за Шарън Шафър. Опита се да заглуши спомена от разговора по телефона, докато почистваше къщата. Обществено здравеопазване… Кръводаряване… Можеше да означава само едно…

Когато на задната врата се почука, тя веднага отиде да отвори.

Бяха двама мъже. Брадатият беше добре облечен и имаше авторитетен вид, за разлика от помощника, който й напомни застаряващия Джеймс Дийн. В дясната си ръка държеше портативен компютър „Тошиба“.

— Може ли да влезем? — попита по-авторитетният.

Тя позна гласа от телефона. Обзе я страх. Ако не ги пуснеше, щеше ли да отпадне причината, която ги беше довела тук? През годините, когато скиташе по улиците, беше имала работа с абсолютно непознати мъже. Беше правила неща, които сега, няколко години по-късно, й се струваха направо невероятни. Не се опитваше да ги заличи от паметта си, защото не искаше да забрави миналото. Точно спомените от миналото й помагаха в сегашната й работа. Благодарение на тях общуваше по-лесно с жените, които идваха в Убежището. По някакъв странен начин дори се гордееше с миналото си. Обхвана я ужас. Може би беше вярно, че миналото винаги те застига.

Отдръпна се и ги пропусна да влязат. Знаеше за какво се отнася. Ставаше дума за мръсни игли, за секс, за живот, различен от сегашния, за една друга Шарън Шафър. Тези двамата бяха на път да разбият новия живот, който беше започнала. Почувства, че ще припадне. Покани ги да седнат около масата. Жилището беше малко и в стаята до телевизора имаше само два тапицирани стола. Трябваше да седне на всяка цена.

Брадатият каза:

— „Блъдлайнс инкорпорейтид“ държи на разположение данните за бившите и сегашните си донори. — Джеймс Дийн потупа с ръка компютъра и седна. Брадатият поясни: — Преди да бъде използвана по предназначение, дарената кръв се подлага на изследване за евентуални болести.

Тъкмо тази дума я плашеше. Ръцете й станаха леденостудени от страх. В очите й напираха сълзи. Улицата я беше направила коравосърдечна и по онова време смъртта изобщо не я плашеше, но сега беше ужасена само при произнасянето на думата.

— При една от редовните проверки — продължи мъжът, — които прави здравният отдел, бе открит пропуск в програмното устройство на компютъра с данните за кръводарителите на „Блъдлайнс“. След като грешката бе отстранена, група донори се оказаха в рискова категория поради възможността да са заразени с някои болести.

— Серопозитивни — каза Шарън. Това не беше опит да отгатне. Ако ставаше дума за заушка, тези хора нямаше да пристигнат тук в събота сутринта.

— Да, но не трябва да избързваме със заключенията.

— СПИН — каза тя тихо.

— Нуждаем се от нова кръвна проба — продължи мъжът с тон на професионалист. — Не трябва да избързваме със заключенията, докато не станат известни резултатите от изследванията. Няма никакъв смисъл — подчерта той. — Компютърът е сгрешил веднъж, нищо чудно да сгреши и втори път.

— Сигурно данните ми показват, че съм серопозитивна — проплака Шарън.

— Това е само един компютър. Трябва да направим нови изследвания. Аз съм лекар. Можем да ви вземем кръв още сега или пък да дойдете в града след седмица. Вие ще изберете. Ако решите да свършим още сега, няма да ни отнеме повече от пет минути.

— Очаквате ли някого? — попита Джеймс Дийн.

Тя поклати глава. Беше й трудно да говори.

Докторът каза окуражително:

— Ако ви вземем кръв сега, резултатите ще бъдат готови много по-скоро.

— Нека е сега — каза тя. — След колко време ще знам?

— До няколко дни. Обикновено четири-пет работни дни.

— Боже господи! Ще ми се сторят цяла вечност.

Докторът се обърна към помощника си:

— Оставих си чантата в колата. Иди да я донесеш.

Това беше заповед, а не молба. Направи й впечатление, че между двамата нямаше и помен от колегиалност. Джеймс Дийн стана и излезе през задната врата, като остави компютъра на килима.

— Приемете нашите извинения, че идваме от задната врата — каза докторът. — Установили сме, че повечето хора не обичат да дават обяснения на съседите си. Паркирахме отзад и се стараем да не се набиваме в очи.

Тя отново не можа да произнесе нито дума. Само кимна почти без да го погледне. Всичко е загубено.

— Вероятно е само компютърна грешка. Сигурно е така.

„Това го казва гласът ти, но очите говорят друго“ — искаше да му каже тя. Ясно беше, че той знае нещо. Беше не по-малко изнервен от нея.

Устните му бяха стиснати, а очите гледаха строго. За втори път започна да й се повдига от страх. Сложи ръце в скута си, за да скрие треперенето.

— На ваше място нямаше да се безпокоя чак толкова.

— Разбира се, че щяхте. Ако бяхте на мое място сигурно щяхте да се безпокоите. — Взря се в очите му. — Плашите ме — промълви тя.

— Плаша ви не аз, а вероятните резултати — каза той с характерния си стържещ глас.

Джеймс Дийн се върна с малко пластмасово куфарче и го подаде на доктора. Той разкъса опаковката на спринцовка за еднократно ползване и хвана китката й, за да измери пулса. Пръстите му бяха леденостудени.

Извърши и някои други приготовления при масата с гръб към нея, а след това си сложи хирургически ръкавици.

„Страх го е да не се зарази“ — помисли си Шарън. Почувства, че й се вие свят.

Тег изтри ръката й със спирт и я върза с гумена тръбичка над лакътя. Накара я да свие дланта си в юмрук. Тя се загледа встрани. Напоследък ненавиждаше иглите.

— Ще трябва да взема три проби — обясни докторът, — но ще използвам само една игла. Няма да боли много.

После заби иглата в ръката й. Тя подскочи от убождането. С нея беше свършено. Заразена. Контактите й с Убежището ще бъдат сведени до минимум, а впоследствие прекъснати. По-лошо от проказа. Обществото ще й обърне гръб. С течение на времето ще стане жертва на вируса. Така ставаше с всички заразени. Щеше да получава помощи от няколко хиляди долара месечно. Щеше да има съвети, проливане на сълзи и изгубени приятелства. Предстоеше й продължително, изтощаващо боледуване, загуба на тегло и накрая смърт. Започна да плаче.

Примигна, за да махне сълзите, изпълнили очите й, и погледът й спря върху съдържанието на куфарчето. Вътре видя електрическа самобръсначка, някакви кожени каишки, които й заприличаха на кучешки намордник. До него лежеше нашийник. Мъжът не беше доктор, а беше…

— Ветеринар? — попита тя.

В същия миг някаква изгаряща топлина се разля по цялото й тяло. Нахлу в нея като гореща вода. Чувството й бе добре познато. Валиум и някакъв наркотик. Действаше като кодеин. Не й вземаха кръв, а я упояваха.

Тя рязко обърна глава и видя, че съдържанието на спринцовката е почти на привършване. Погледна към доктора — ветеринаря? Вниманието му беше изцяло погълнато от инжекцията. Премести поглед към Джеймс Дийн и за пръв път осъзна, че те не й бяха показали никакви документи за самоличност. Той й се усмихваше. Устата му беше пълна с най-развалените зъби, които беше виждала някога — приличаха на прогнила дъсчена ограда.

Опита се да издърпа ръката си, но не можеше да се помръдне — беше вече само 45 килограма безжизнена плът. Чувстваше се твърде бавна и твърде тежка, за да окаже каквато и да било съпротива. Усети някакво великолепно доволство. Беше уморена и невероятно отпусната.

— Ще се чувствате добре — каза докторът приглушен глас, който сякаш идваше от километри разстояние.

Безпомощна. Обезсилена. Не можеше да направи нищо.

Видя в стаята движеща се сянка по пода и отначало помисли, че е още някакъв ефект от наркотика. Но после изведнъж разбра, че е съквартирантката й. Агнес се показа зад ъгъла. Слепите очи на седемдесетгодишната старица бяха широко отворени от любопитство.

— Помощ! — успя да извика с последни сили Шарън. Дали беше достатъчно силно, за да я чуе? Изобщо излезе ли някакъв звук от устата й?

Топлината, която я обливаше, отпускаше всеки неин мускул. Сякаш правеше любов. Беше много хубаво, направо прекрасно. Очите й горяха, а клепачите се спускаха като тъмносини завеси. „Агнес? Наистина ли беше тя? Всичко друго, но не и това“ — помисли си тя. Усети се, че казва:

— Искам още.

— Шарън? — беше Агнес.

Шарън Шафър се опита да отвори очи, но едва успя да мерне побелялата коса на жената и бледата й кожа. Някой я влачеше.

Последното, което чу, беше гневният шепот на доктора. Звучеше като чупещ се лед, когато попита помощника си:

— Кой, по дяволите, е това?