Жътварят на сърца

15.

Памела Чейз влезе в колата. Реши да се поразходи, защото пак беше започнало да вали, а тя не можеше да изтърпи нито минутка повече в апартамента си. Редките й пътувания до летището на Ванкувър и обратно, които правеше по поръчка на Тег, не можеха да разсеят чувството й за празнота. За нейно най-голямо съжаление живееше сама. Сама с наднорменото си тегло, което я караше да се чувства грозна.

Тежки буреносни облаци, надвиснали ниско, закриваха нощното небе и изливаха още дъжд върху залятия от вода град. Четири години суша, а сега пък това! Тя не знаеше накъде точно се беше отправила, но като куче, водено от обонянието си, следваше инстинкта си, който я караше да бяга далеч от оглушителното барабанене на дъждовните капки по пластмасовия навес на малкия й балкон и от изтърбушения шезлонг. Ако беше останала вкъщи още няколко минути, тежките дъждовни капки направо щяха да я побъркат. Спря пред един червен светофар и се вгледа в лицето си, отразено в предното стъкло. Огледалата не бяха на мода в апартамента й. Опитваше се да си представи, че лицето й е красиво, както я уверяваше Елдън.

Направи се, че не забелязва отпуснатите бузи, кривогледите черни очи, безличната коса и рунтавите вежди. Виждаше се съвсем друга. За миг забрави детството си — досадните забележки на родителите си за килограмите й, това, че я оставяха да учи, когато семейството отиваше на гости, заключените шкафове в кухнята, по-малките порции храна.

Кварталът се промени. Изведнъж зад нея останаха магазините и снекбаровете, големите пластмасови букви и надписа „Марули по 49 цента“. Вместо тях я заобикаляха високи дървета, подрязани храсти и елегантни къщи — позната територия, различна от отстоящия на по-малко от миля квартал, в който премина детството й. Беше светът на парите, на специалистите, разпрострял се по брега на езерото, далеч от шума и изгорелите автомобилни газове.

Семейство Тег имаше три коли. Гаражът им беше за две и неговата винаги стоеше отпред на паркинга. Сега я нямаше и тя разбра, че Тег не си е вкъщи. Често минаваше оттук, когато искаше да убие времето в очакване на часа за работа. Живееше за часовете, когато работеше. От понеделник до петък. За спешните повиквания през нощта. За нещо по-различно от скуката в апартамента.

Мина и покрай клиниката, но и там го нямаше. Помещението беше заключено и алармената система работеше. Къде ли можеше да е? На някоя от поредните си обществени прояви, придружен от жена си? В балетната зала? В операта? При големите имена и при големите пари? Той обичаше този свят.

Колкото повече не успяваше да получи нещо, толкова по-силно го желаеше. Също като с фъстъченото масло. Имаше само един начин да разбере къде е. Спря пред първия снекбар, купи си чаша подсладено фъстъчено масло и изтича до телефонната будка под дъжда. Елдън я беше учил да играе различни роли, да се превъплъщава в различни образи. Реши, че най-убедително за случая ще е да се престори на отчаяна, още повече, че ролята не се различаваше много от състоянието, в което се намираше.

Телефонът иззвъня няколко пъти. Значи бавачката я няма, защото тя или говореше и държеше линията заета, или обикновено беше наблизо и отговаряше още при първото повикване. Няколкото иззвънявания потвърдиха подозренията й — Елдън го нямаше, а съпругата беше вкъщи.

Тя вдигна телефонната слушалка:

— Ало? — каза жена му със снобския акцент, който беше усвоила.

— Госпожо Тег, аз съм Памела, търся д-р Тег.

— А, здравейте, скъпа — каза тя с покровителствен тон. Тази жена беше приятелка с родителите на Памела и затова се чувстваше задължена да проявява към нея известна симпатия. Но те и двете много добре знаеха, че взаимно се презират. — Не е вкъщи.

— Обадиха се за спешен случай в клиниката. Не е нещо много сериозно, но д-р Тег не отговаря на мобифона — излъга тя с най-подходящия за случая тон, който изразяваше загриженост, но не и паника.

— Във фермата е, скъпа. Работи. Мисля, че не иска да го безпокоят. Нали знаеш, затова обича да ходи там. Трябва да ги препратиш другаде — каза тя, без да се опитва много-много да прикрива недоверието си.

„Дяволите да я вземат, помисли си Памела, излиза, че не мога да я избудалкам. Фермата! Работи? Без мен?“

— Разбирам — каза тя, но не успя да прикрие напълно напрежението в гласа си. Благодари на жената, въпреки че мразеше да й благодари за каквото и да било, и затвори.

До фермата беше далеч, а тази вечер пътуването й се стори още по-дълго, защото беше неспокойна. Измъчваше я присъщото й чувство за несигурност и желанието да открие какво прави там докторът без нея. След като отби от междущатското шосе, кръстовищата на локалните шосета започнаха да следват едно след друго. Заобикаляха я дървета и тъмнина. Непреставащият дъжд висеше пред нея като завеса. Фаровете на отсрещните коли я заслепяваха, а светлините пред нея приличаха на животински очи.

Фермата се намираше далеч от оживените пътища, в един сектор на държавната гора, раздаден под наем за частно ползване преди доста години. До нея се достигаше след плетеница от необозначени на картата, лъкатушещи и разбити пътища. Тя мина почти пипнешком през тях, през пресичащите ги тесни мостчета, преди да навлезе в черния път, който водеше до имението.

На пръв поглед мястото изглеждаше изоставено, като се изключеше кучешкият лай, който се чуваше от една барака — бърлогата, разположена на петдесетина метра по-надолу по стръмния склон, вдясно от старото бунгало и от алеята за коли. В бунгалото светеше. Той беше тук!

Тя паркира колата и се затича под дъжда.

Мократа блуза залепна за гърдите й. Прекалено тесните джинси прогизнаха до коленете. Косата й беше сплъстена и в пълен безпорядък. Натисна дръжката на вратата, но се оказа заключена. Заобиколи откъм входа на мазето и мина покрай два осветени прозореца, които отвътре бяха замазани с боя. Знаеше, че той е тук и работи. Беше станала вир-вода, когато приближи масивната дървена врата и почука силно. След миг чу гласа му:

— Кой е?

Памела отговори и вратата се отвори.

Антрето беше тъмно, въпреки че в операционната ярко светеха хирургическите лампи. Той стоеше в сянка, лицето му бе полуосветено. Зад нея от бърлогата продължаваше да се чува силен кучешки лай. Тя погледна към операционната. На масата лежеше упоена жена, покрита със зелен хирургически чаршаф. Памела с ужас установи, че не влиза в сметките му. Беше готов да извърши жътвата без нея! Невероятно!

— Значи дойде — каза той с дрезгавия си глас.

Страхът, че е изоставена, до такава степен я беше вцепенил, че не можеше нито да помръдне, нито да каже нещо.

Той я хвана за лакътя и я поведе към операционната, като затвори вратата зад себе си. На тавана се виждаха напречните греди, обвити в плетеница от стари водопроводни тръби, и електрически кабели. Беше поставил от долната страна на гредите дебела прозрачна пластмаса. Каменните стени бяха облицовани по същия начин: бяха покрити с прозрачни пластмасови завеси и оформяха едно пространство с размери два на четири метра. В това място се пазеше безупречна чистота. Дори пластмасовите стени се изтриваха с дезинфектант след всяка хирургическа операция. Беше маниак на тема чистота. Достатъчно беше човек да погледне ръцете и ноктите му, за да се увери.

Въпреки че тук имаше само най-необходимото — апарат за анестезия, лампи, автоклав и различни датчици — цялото помещение представляваше едно изключително постижение. Разполагаха дори с резервен генератор, в случай че токът спре. Тег се отнасяше с изключително внимание към всеки елемент от хирургията. Беше направо вманиачен.

Над хирургическата маска се виждаха само очите му. Той я наблюдаваше. Памела хвърли бърз поглед към пациентката на масата. Стори й се малко объркан. Като че ли го бяха заловили да върши нещо нередно. Може би съзнаваше колко много ще я нарани откритието, че я е пренебрегнал. Способен ли беше да усети дори това?

Очите й се напълниха със сълзи от обидата. Също като родителите й! Като всички останали! Но в този миг той повдигна и после пусна зеления чаршаф, сякаш не означаваше нищо за него, сякаш пациентката не го интересуваше. Приближи към Памела с някаква нова увереност, излъчващ сила, сякаш се готвеше да я хипнотизира.

— Мобифонът ми навярно се е развалил — каза тя с отпаднал глас. Търсеше някакво оправдание и искаше да му даде възможност да се измъкне. Дори сега се чувстваше длъжна да го защитава.

Той отговори:

— Не, телефонът ти не е развален. Аз не ти се обадих. — Едва сега Памела забеляза, че Тег държи скалпел в ръката си. Беше страхотно остър. Направо опасен. — Не исках да те… безпокоя.

— Да ме безпокоиш? Ти никога не ме безпокоиш. Винаги съм на твое разположение. За каквото и да ти потрябвам. За всичко.

Отново се опита да разгледа пациентката на операционната маса, но той се изпречи пред нея и опря скалпела с плоската страна в бузата й.

Тя се вгледа в толкова познатите очи и забеляза в тях нещо ново. Краката й се разтрепериха. Почувства, че силно се изчервява, когато сексуалното желание внезапно я връхлетя. Тук? Сега?

Той се приближи плътно до нея и прекара скалпела надолу по шията чак до гърдите.

— Елдън? — извика тя. Сърцето й биеше бясно.

Откъсна едно по едно копчетата на блузата й.

— Така добре ли е?

Тя кимна с глава.

— Мисля, че да.

Без да сваля маската, я целуна за първи път. Задържа месестата й устна между зъбите си през маската и силно я ухапа. Това едновременно я ужаси и възбуди. Чувстваше се безпомощна.

— А така добре ли е? А?

Тя се поколеба.

— Искаш го, нали, Памела? Знам, че го искаш. Кажи ми!

Блузата й се разтвори. Той я дръпна назад и се загледа в дългия белег под реброто. Докосна го леко и тихо каза:

— Кажи ми.

Тя си помисли, че всеки миг ще припадне. Тег сряза сутиена й със скалпела и той се смъкна, откривайки гърдите й. Докторът не погледна към тях, а продължаваше да се взира в очите й. После пак каза:

— Нали това искаш?

— Да…

Прекара плоската страна на скалпела по гърдите й. Тя почувства пронизващата и същевременно възбуждаща студенина на метала, както и опасността, която криеше стоманеното острие. Тег протегна другата си ръка и я поднесе към устните й, а тя започна да целува пръстите му един по един, както бяха в хирургическата ръкавица. Налапваше всеки пръст в устата си, смучеше го и го лижеше с горещия си език, без да обръща внимание на необичайната миризма на каучук.

През цялото време Тег продължаваше да я гледа в очите. Какво виждаше в тях? Какво целеше? Отдръпна пръстите си от устата й. Хвърли бърз, неспокоен поглед през рамо към пациентката, после отново се обърна към Памела и каза:

— Това няма да ти трябва. — Хвана джинсите с ръка и прекара скалпела надолу чак до края на единия крачол, а после разпра и другия. Те се смъкнаха. Когато почувства ръката му да я докосва между бедрата, главата й се замая.

Изведнъж усети миризмата на собствената си възбуда и се почувства неловко. Тя се смеси с миризмата на влага и лекарства, която изпълваше мазето.

— Ще ти хареса — каза той, отгатвайки мислите й.

Смъкна разкъсаната блуза и я пусна на пода. После я поведе, както беше по пликчета и маратонки, към края на операционната маса. Обърна я с лице към себе си и с гръб към пациентката и я бутна към голите, безчувствени крака на жената. Памела устоя на инстинктивното желание да покрие корема си и се постара да не мисли как изглежда плътта й на ослепителната светлина. Очите му искряха над хирургическата маска. Чуваше тежкото му, ускорено дишане.

Виеше й се свят, сякаш беше пияна. Не си го беше представяла така. Сякаш не беше на себе си. Такива ли ставаха мъжете в подобни моменти? Тя изнемогваше от желание и уплаха. Елдън Тег протегна ръка и отмести краката на пациентката, за да направи място за Памела на операционната маса. Изведнъж я сграбчи и сложи да седне на свободния край. Взе едната й ръка и я постави върху вдигнатото коляно, после направи същото и с другата. Тя стоеше отворена срещу него. Завъртя скалпела пред очите й. Светлината се отразяваше в блестящите му ръбове. Насочи го надолу. Сряза ластика на пликчетата и хвърли скалпела на земята. После ги сграбчи с две ръце и ги разкъса.

— Сигурна ли си, че го искаш?

Тя кимна с глава, без да може да каже нито дума.

— Можем да спрем дотук — предложи той.

— Не.

Докосна я с ръкавиците. Памела отметна глава назад и се загледа с широко отворени очи в лампата. Левият й крак се схвана, искаше да го изпъне, но не смееше да помръдне. Беше нещо съвсем ново за нея и по нищо не приличаше на досегашните й представи. В някои отношения беше по-добро, в други — по-лошо. Той беше като че ли някъде другаде и въпреки това докосванията му издаваха колко е напрегнат и опитен.

Тег разкопча колана си. Главата й се замая още повече. Хвана я за краката и ги придърпа към себе си. Това я принуди да се отпусне назад и главата й почти докосна пациентката. Краката й се кръстосаха около кръста му, а тялото й остана наполовина върху масата, наполовина — извън нея. Колкото повече се облягаше назад, толкова по-лесно й беше да се крепи върху масата, но и допирът до жената ставаше все по-осезаем.

Като си тананикаше една от оперните арии, които пускаха при операция, той проникна в нея. Прониза я остра болка и тя извика. По реакцията му разбра, че това му хареса, и повече не се опита да потиска звуците, които издаваше с всяко негово влизане. Тег яростно се нахвърли върху нея. Памела не чувстваше тялото си — цялото й внимание беше съсредоточено върху него. Очите му бяха затворени. Усмихваше се! Харесваше му!

И изведнъж — нищо! Той спря. Това ли беше всичко? Отдръпна се и я бутна назад върху масата.

Беше изпълнена със смътно желание за нещо меко — мека светлина, мека възглавница, любезна дума.

— Хареса ли ти? — попита тя.

— Не можеш ли да си отговориш сама?

— Беше чудесно!

— Ето, виждаш ли? — каза той без ентусиазъм. — А сега си сложи ризата, чака ни работа. Няма да е вечно упоена.

Памела отиде в съседната стая, която беше нещо като склад. Избърса се и облече болнична риза на голо. Това я накара да се почувства някак особено. Тази нощ всичко беше различно. Дрехите й бяха в такова състояние, че на връщане трябваше да си ходи само по риза. Страхотно! Изкикоти се при мисълта за това.

Когато се върна в операционната, той изглеждаше изнервен, почти в истерия. Непрекъснато поглеждаше часовника си. Тя застана заедно с него до масата и таблата от неръждаема стомана, на която имаше кръвоспиращи средства, скалпели и игли. Едва тогава забеляза.

— Тя не е подготвена! — каза го, без да се замисли. — Не е обръсната!

Погледите им се срещнаха. Това беше съвсем необичайно за него и затова му личеше още повече. Все едно виртуозен музикант да пропусне нота или актьор да забрави реплика. Той не я беше подготвил за операция! Невероятно! Елдън Тег! Никога не забравяше и най-малката подробност, свързана с дадена операция. Толкова ли беше добър сексът? Тя не познаваше този човек. Беше се отнесъл съвсем различно с нея тази нощ. Беше направил това, за което тя винаги е мечтала, но никога не беше посмяла да поиска. Като че ли беше със съвсем друг човек.

— Права си — съгласи се той. — Не е подготвена добре.

Елдън Тег си признава, че е сгрешил! Та той беше непогрешим! Какво ставаше?

— Вземи, каквото трябва, и я подготви — нареди й той. Като видя, че не реагира, каза: — Хайде, действай!

Тонът му не й хареса. Почувства се засегната. Няколко минути по-късно тя насапуниса пациентката между бедрата и по корема. Забеляза, че хирургическият чаршаф, който я покриваше, беше влажен по средата на гърдите. А преди да излезе от стаята, беше сух. Обръсна жената, но очите й шареха наоколо. Забеляза на ръба на мивката хирургическа гъба, напоена с бетадин. Беше изтрил кожата на гърдите на пациентката, докато тя отсъстваше от операционната.

Сърце? Невъзможно! Не би направил това. Бяха говорили неотдавна по въпроса. Може би бял дроб?

— Всичко е готово! — Ръцете й трепереха, чувстваше слабост в коленете. Очите й попаднаха на гъбата в другия край на стаята. Помисли си за сексуалното преживяване. Какво беше направил с нея? Беше ли го искал наистина? Или го беше направил, за да отвлече вниманието й? Да отвлече вниманието й от пациентката. Погледна към него. Между тях имаше някаква дистанция. Това беше планирана жътва, защо не я беше уведомил? Кой е куриерът, ако не тя?

— Всичко е готово — каза Тег.

Очите му гледаха неспокойно, ръцете леко трепереха — ръце, които обикновено бяха твърди като стоманата, която използваше. Да, това беше съвсем друг човек.

Той се наведе над жената и втренчи черните си очи в нея. Бавно, внимателно насочи острието надолу.

— Казва се Шарън — каза той на Памела. — Благодаря ти, Шарън.

Това беше част от неговия ритуал. Всеки донор си имаше име, на всеки се изказваше благодарност за приноса му. Държеше на това.

— Благодаря ти, Шарън — повтори Памела с разтреперан глас, който издаде мислите й и накара Тег да я погледне за миг — не повече, само за миг. Острието докосна кожата. Появи се първата капка кръв. Памела вдигна гъбата. Чакаше ги работа.

Елдън Тег започна жътвата на бъбрека, но мислите, като раздразнени пчели, не му даваха покой. Проблемът беше, че Памела никога не би одобрила изваждането на сърцето, а точно за такава процедура беше подготвена тази жена преди неочакваното й пристигане. Не можеше да се предвиди как би постъпила асистентката, ако разбереше намеренията му. Затова се опита да отвлече вниманието й със секс и „забрави“ да подготви пациентката за операция — точно пък той! И сега пристъпи към непредвидено изваждане на бъбрека. Още по-лошо бе, че скоро трябваше да дойде Мейбек, за да му каже дали жената на Уон Кей е била приета в болницата във Ванкувър, а след това да поеме ролята на куриер както на „ожънатото“ сърце, така и на останалите органи, след като бъдат приключени различните процедури.

Изваждането на бъбрека не пречеше на всичко това. Тази жена нямаше да има нужда от бъбреци там, където отиваше. Всичко беше предварително планирано. Но любопитството на Памела щеше да се изостри до крайност, ако срещнеше Мейбек. Той осигуряваше донорите и след това ги връщаше на улицата. Ала за тази жена щеше да е прекалено рано след операцията да бъде извадена навън и Памела сигурно щеше да се запита какво прави тук по това време на нощта. Памела Чейз не беше идиотка. Щеше да схване какво става и тогава?

Имаше само едно възможно оправдание, заключи той и се поздрави, че се сети. В редки случаи извършваха жътвата по поръчка и продаваха органа направо на един приятел на Тег — хирург, който беше специалист по трансплантации във Ванкувър, вместо да го прехвърлят на пазара за Третия свят. Някои пациенти, записани в листата на чакащите, изпадаха в отчаяние и този хирург във Ванкувър заедно с Тег бяха готови да им помогнат. Срещу заплащане. Това сърце е специална поръчка, уговорена чрез същия човек. Въпреки че по-рано Памела беше куриерът и при тези случаи, защо пък Мейбек да не поеме тези й функции — така мислеше да се измъкне Тег.

Той се отнасяше с изключително внимание към сегашната операция, защото продължаваше да гледа на тялото на тази жена като на едно съкровище, като на вълшебна чаша, която даряваше живот. И то не един, а няколко. От един се раждат много — звучеше поетично. Почувства лек тик във врата, но не му обърна внимание — просто нерви.

Работеше по-бързо от обикновено, а Памела се справяше отлично с наложеното темпо, предугаждайки всяко негово желание. Искаше да свърши бързо, бъбрекът да бъде „опакован“ и готов за пътуването, а Памела да си тръгне преди пристигането на Мейбек. Ако той кажеше нещо не на място, можеше да провали всичко. Тег вдигна глава и огледа стаята, за да си починат очите му. Пластмасовите стени и таванът придаваха на помещението някакъв метален отблясък, отразявайки силната светлина като матирани огледала. Отново почувства същия тик във врата и рамото и пак не му обърна внимание.

— Докторе? — каза тя.

Без да се усети, беше спрял да работи цяла минута, погълнат от мислите си. Прекъсването за отмора на очите продължи малко по-дълго. Залови се отново за работа и каза:

— Притисни бъбречната артерия и бъбречната вена. — Готвеше се да среже и двете. — Скалпел.

Тя ги притисна още след първата изречена сричка. После отдръпна ръката си със същата бързина, с която я беше поставила. За него това беше сигнал, че е забелязала някакъв проблем. Вътре беше невероятна плетеница. Той прокара пръсти около различните вени и артерии и отново провери дали кохерите са поставени правилно. Какъв негов пропуск беше видяла? Бяха извършили заедно повече от тридесет такива бъбречни жътви. Проследи притиснатата артерия до мястото, от което започваше, за да се увери, че тъкмо тя е бъбречната, а не мезентерийната. За момент се уплаши, че може да ги е объркал. След като се увери, че не е, отново сложи кохера и взе скалпела. Взря се в очите й. Въпреки че маската закриваше по-голямата част от лицето й, беше сигурен, че се усмихва. Памела се радваше на безупречното им сътрудничество не по-малко от него. Жалко, че нямаше да участва в жътвата на сърцето.

— Връзване — обяви той. Сряза и двата кръвоносни съда, а после внимателно ги завърза, като проверяваше дали възелът е сигурен първо при вената, след като отстрани тампона, и после при артерията. През тази артерия в бъбрека преминаваше 45 от кръвта в човешкото тяло. Налягането върху завързаното място беше значително. И двамата огледаха внимателно затворените места — да няма пропускане на кръв. Памела се пресегна и ги избърса леко с гъбата, а сръчните пръсти на Тег бяха готови веднага да се намесят.

— Струва ми се, че всичко е наред — обяви той и продължи да прекъсва по-маловажните кръвоносни съдове. Памела проми обилно мястото с физиологичен разтвор и антибиотик, докато Тег продължаваше да работи.

Минаха няколко минути.

— Челото — предупреди я той.

Тя избърса няколко капчици пот от веждата му. В малкото помещение нямаше вентилация. Поради пластмасовата облицовка и силните лампи температурата в него бързо се покачваше.

— Знаеш ли — сподели тя, — както съм така, понасям много по-лесно горещината. — Намекваше, че е гола под ризата.

— Сигурно. — Беше освободил бъбрека почти напълно.

— Беше хубаво.

— Това, което направихме преди малко, ще значи повече, ако не го обсъждаме.

— Разбрах ти намека.

— Не исках…

— Напротив, искаше. — После добави: — Ще го преживея.

Той отново я погледна. Не му беше приятно, че е толкова сърдита. Беше свикнал да вижда благоговение в очите й. То му харесваше.

— Готови сме — обяви Тег и бавно извади ценния орган. Държеше го в ръцете си внимателно, като току-що родено бебе. — Физиологичен разтвор! — нареди той.

Тя поднесе към него заледения неръждаем контейнер. Розовият, пристегнат с кохери орган, потъна в студената вода. Добави още физиологичен разтвор, за да изпълни догоре контейнера и отново сложи съда в кофата с лед, от която беше изваден.

— Да я затваряме — каза Тег, доволен от успеха.

Органът в контейнера означаваше спасен човешки живот и това беше дело на неговите ръце. Никой не може да опише напълно това чувство за добре свършена работа, мислеше си той, докато продължаваше да гледа към контейнера. Никой, дори и Памела не можеше да разбере колко щастлив се чувстваше в такива моменти.

Възобновиха съвместната си работа. Четирите ръце се движеха в такъв синхрон, сякаш бяха командвани от един мозък. А може би наистина беше така, помисли си със самодоволство той. Може би тази жена беше много повече свързана с него, отколкото и двамата си даваха сметка. Напоследък се усещаше нещо подобно. И защо не! Какво лошо имаше в това?

Бяха приключили със зашиването на различните мускули и тъкани, когато той каза:

— В задната стая има един контейнер. — Беше контейнер, специално пригоден за пренасяне на органи за трансплантиране. Един от многото, които Мейбек беше откраднал от кофите за отпадъци при Университетската болница. Сърцето трябваше да бъде поставено в него. По размер беше достатъчен, съвсем малко по-тесен от контейнерите, които обикновено се използват за бъбреци. — Направи тройно осигуряване на органа, използвай виоспан и винаги проверявай да не тече отнякъде. Не пести леда! Последния път получихме оплакване!

— Винаги проверявам леда — запротестира тя. — От топлината в самолета е. Вината не е наша. Какво да направим, когато някакъв застаряващ пилот държи да лети в сауна.

— Ти проверявай.

— Разбира се. Знаеш, че ще го направя. — После попита: — Кой самолет да взема?

Тег й отговори малко припряно:

— Това е частна поръчка. Мейбек ще го занесе.

Не посмя да я погледне в очите. Можеше да забележи нещо в тях. После, за да прикрие смущението си, каза строго:

— Нали вече говорихме за това? Мисля, че така е по-добре. Ти беше на същото мнение. Нали не обичаш да си куриер на частните поръчки.

Тя не отвърна нищо. Още по-добре. Той не одобри непрекъснатия шев, който беше направил за подкожното затваряне. Развали го и започна отново. Настъпи мълчание.

— Челото — предупреди я той.

Тя успя навреме да избърше потта му. Този контакт между тях като че ли я поуспокои. Завършиха безупречно останалата част от работата.

Тег я наблюдаваше как „опакова“ органа във виоспан. Справяше се отлично. Той не би могъл да го направи по-добре. Когато малкият контейнер с яркия оранжев етикет беше запечатан и готов за изпращане, Памела прибра от пода срязаните си джинси.

Тег се опита да се пошегува:

— Все пак добре е, че Мейбек ще бъде куриерът на тази пратка. Ами ти дори няма с какво да се облечеш!

Тя се усмихна малко пресилено. Шегата не й хареса. Но беше длъжна да се подчинява. Пет минути по-късно си тръгна.

Мейбек влезе в кухнята, като потриваше ръце, за да се стопли. Имаше рядката способност да говори, без да показва ужасните си зъби.

— В беда сме.

— Защо? — запита Тег. Беше горд от начина, по който се справи с Памела. Единственият проблем, който можеше да си представи, беше свързан с транспортирането на жената на Уон Кей до Ванкувър. — Да не е починала? — попита с ужас.

— Кони каза, че вчера някакво ченге задавало въпроси в „Блъдлайнс“. Питало за онова момиче Чапмън. Знаело, че данните за нея са в компютъра.

— Полицията? — Като че ли в стаята нямаше достатъчно въздух. — Спокойно!

Мейбек ходеше напред-назад из кухнята по-бързо от гладен питбул и щракаше с пръсти, сякаш искаше да махне нещо лепкаво от тях.

Полицията? Почувства се така, сякаш внезапно бяха стреляли срещу него. Накрая каза:

— Спираме цялата работа, нали? Ти и без това смяташе да спрем. Нали така казваше?

Тег не можеше да се съсредоточи. Мейбек, който обикаляше около масата като хищник, му пречеше.

— Сядай — нареди му той. Трябваше да повтори заповедта още веднъж, преди онзи да се подчини.

— Нали спираме? — отново попита Мейбек.

— Не можем да спрем — отвърна му Тег. — Трябва да се съобразяваме с Уон Кей. Взех предплата. Той разчита на нас. Знаеш не по-зле от мен какво означава това.

Тег имаше и свои планове, свои причини да завърши жътвата на сърцето. Но не смяташе да ги споделя с такова нищожество като Мейбек, и без друго нямаше да ги разбере. За него страхът от китайската мафия беше по-разбираем, отколкото желанието на доктора да поправи стари грешки.

— Каква предплата? — попита Мейбек.

Тег реши да заложи на алчността му.

— Не забравяй, че от тази жътва ще получиш 50 000 долара. И тя трябва да бъде извършена. Докато работата не приключи, няма да получиш аванс.

Мейбек се замисли. Тег трябваше да го успокои.

— Има малко водка — предложи му той.

— Давай.

— Без да се увличаш — предупреди Тег. — Предстои ни още работа.

Наля му една чаша. Не му предложи лед. Самият той рядко пиеше. Бутна бутилката настрана. После си помисли: ако нещата се развият по най-лошия начин, винаги можеше да каже на Мейбек, че спират да работят. Ако се наложеше, можеше да занесе органите сам, но предпочиташе да е Дони.

— Няма да работим повече тази вечер — поправи го Мейбек, като разклащаше водката в чашата си, сякаш беше коняк. — От Север съобщили, че старата уруспия за малко не пукнала по време на полета. Китаецът каза, че според доктора ще трябва да изчакаме най-малко една седмица. Споменал следващия петък.

— Следващият петък? Но това е лудост! — разкрещя се Тег. — Вече сме я отвлекли. Тя лежи долу на операционната маса. — Почувства, че му се вие свят.

— Майната й! Безпокоят ме ченгетата. Трябва да спрем с тази работа, докторе. Трябва бързо да измислим нещо!

— От кого се страхуваш повече — от Уон Кей или от полицията? — попита го Тег.

Мейбек отпи половината от водката. Глътна я като вода. Сгърчи се, но после се изкашля одобрително.

— Ах-х-х. С китаеца шега не бива. Онези с дръпнатите очи ще те пречукат като нищо. Разбирам какво искаш да кажеш, докторе, много добре те разбирам, но не знам. Направо не знам какво да правим.

Тег се възхищаваше от несъвършенството на мозъците на малките хорица. Повечето от тези дребни душици искаха някой друг да решава вместо тях. Вече беше обмислил няколко възможности и уверено каза:

— Предлагам следното: първо да проучим какво знаят. Полицията непрекъснато си завира носа навсякъде. Това не означава непременно, че знаят нещо за нас. Не е ли така? Кони да ни държи непрекъснато в течение за всичко, което става в „Блъдлайнс“. Време е да свърши нещо за нас. Нали й плащаме!

— Тя ни дава информация от данните в компютъра — за това й плащаме.

— Я не се занасяй с мен, Доналд — предупреди го Тег. Чувстваше нещо средно между гняв и параноичен страх. Полицията!

Мейбек гаврътна водката и се огледа за бутилката. Тег бутна чашата му настрана с опакото на ръката си. Искаше по нея да останат отпечатъци само от пръстите на Мейбек, ако по-късно му потрябват, за да се установи дали не е нанесъл някакви повреди на органите. Една малка проява на предпазливост не беше излишна…

— Ако полицията продължава да се интересува от „Блъдлайнс“, ние трябва да знаем. Трябва да се разбереш с Кони. Никакви телефони, нали разбираш, освен ако трябва да ни даде някакъв сигнал. Никакви телефонни разговори! Това е абсолютно наложително. Дори и такъв като теб може да го разбере.

Не го беше грижа дали ще се обиди. Сега повече го безпокоеше полицията и естествено — жътвата. Може би щеше да успее да ускори срока за доставката. Една седмица му се струваше безкрайно дълго време. Трябваше да направи опит да го промени.

— Ако можех да се свържа оттук по клетъчния телефон, щях да говоря веднага с него — каза Тег. — Но тъй като не е възможно, ще изчакаме.

Когато му хрумна следващата мисъл, той се поколеба, защото беше нещо, което можеше да измисли Мейбек, а не той, д-р Тег. Но тя продължи да му се натрапва, не го напущаше. Трябваше им време. Трябваше да се отдалечат от полицията. Имаше начини човек да се увери, че нищожество като Мейбек е разбрало добре това. Той каза:

— Нали си наясно в каква каша си се забъркал? Лично ти. В края на краищата ти осъществяваше контактите с донорите — при това малолетни, не забравяй. Ти ми ги довеждаше. Ти уреди достъпа до данните в компютъра на „Блъдлайнс“. Ти им плащаше. Ти ги връщаше обратно на улицата.

— И двамата участвахме — запротестира Мейбек.

— Не, не е така. Помисли за момент, ако изобщо можеш да мислиш. Помисли какво ти казах току-що и ще видиш, че съм прав! Да, виждам по очите ти, че си разбрал.

— Ти ги режеше, докторе. Това, което вършех, е нищо в сравнение с твоята работа.

Тег искаше да внуши на Мейбек нещо, без да му нарежда направо.

— Ако Кони се превърне в проблем за нас, ще трябва да се погрижим за нея. Тя е единствената пряка връзка между теб и „Блъдлайнс“. Може би ще успея да съкратя срока. Още една седмица и ще си получиш петдесетте хиляди долара — припомни му той. — После можеш да изчезнеш от града.

— Да се погрижа за нея?

— А бе ти толкова ли си тъп?

Мейбек целият пребледня. Още по-добре. Тег искаше да го ядоса. Силният гняв предхождаше насилието. В момента изпитваше същия гняв, но насилието трябваше да извърши Дони Мейбек.

— Предлагаш ми да пречукам Кони? — попита Мейбек, като се правеше, че не разбира.

— Не съм казал нищо подобно. Само ти изтъкнах, че ако полицията продължи да разследва, а ние не можем да я спрем, ще изпаднем в голяма беда. Но можем да им попречим да се доберат до нещо. Работата може да се оправи и ако Кони си вземе две-три седмици отпуск, нали се сещаш?

— Ами какво ще стане, ако тя изтърве нещо? — Сега Мейбек сам започна да се навива.

Тег запази мълчание.

— О, разбирам — каза Мейбек. После се усмихна. Зъбите му наистина бяха кошмарни.

— Да, мисля, че разбра, Доналд — окуражи го Тег. — Най-после започна да схващаш.