Жътварят на сърца

19.

Понеделник

6 февруари

Шарън Шафър наблюдаваше негъра, когато той се събуди за първи път в съседната клетка. Спомни си колко ужасен беше този момент, но не можеше да направи нищо, за да смекчи шока, който му предстоеше. Кучетата започнаха да лаят. Знаеше, че той ще се събуди. И с нея беше станало така. Само не можеше да си спомни точно кога. Вчера ли беше? Струваше й се, че е минала цяла вечност.

Негърът се огледа. Изненадата премина в недоумение и после в ужас. Видя ясно клетката, а миг по-късно разбра, че е абсолютно гол. Тя знаеше, че главата го боли ужасно от упойката.

В този миг той я забеляза. Шарън положи всички усилия да установи контакт с очи, защото челюстта й беше стегната в кучешки намордник със специално добавена найлонова лента. Единият край притискаше парче нагъната марля до устата й, за да не може да вика, така както беше привлякла вниманието на този човек. Почувства се виновна, че мъжът сега е тук. И неговата брада беше стегната в намордник, въпреки че на устата му нямаше парцал. Вероятно докторът се опасяваше, че когато се събуди, ще повърне и наистина той направи точно това. Шарън се питаше дали е от упойката, или от това, че я гледаше? Можеше само да предполага как изглежда. Превръзката розовееше по краищата. Бледата й кожа имаше цвета на пепел от цигара. Косата й се беше сплъстила. А може би изражението на лицето му се дължеше на кучетата и на ужасната миризма, която идваше от тях, на оглушителния лай при най-малкия повод. Щеше да мине време, докато свикне с обстановката, а на нея й беше нужно точно това — човекът да свикне и да се поуспокои, за да й помогне да избягат.

Помисли си, че ако можеше някак да му попречи да направи следващата стъпка, щеше да му спести болката, но намордникът и парцалът на устата й пречеха да говори. Можеше само да стене и да жестикулира, и то съвсем слабо. От успокоителните нямаше почти никакви сили. Струваше й се, че са някаква комбинация от валиум и демерол. Имаше опит с тези неща. Когато си помисли за това, я обхвана гняв и възмущение. През последните три години от живота си се беше учила как да живее трезва, а сега отново я бяха натъпкали с опиати, и това й харесваше. Искаше й се още. Погледна нагоре как безценните капки се стичат една по една по тръбичката. Най-лошото беше, че не можеше да я откачи от банката. Искаше капките да се стичат по-бързо. Винаги е можела да поема по-голямо количество.

Въпреки опитите да го предупреди, съседът й протегна ръка и докосна вратата на клетката. Вкопчи пръсти в нея и силно я разтърси. Вероятно беше чул предупреждението на електронния звънец, но и той като нея не успя да се сети за болката, която щеше да последва. Скоро щеше да се научи. Тя наблюдаваше как пръстите му се вкопчиха в клетката, когато силният електрически ток го удари във врата, и коленете му буквално се подкосиха. Чу как главата му се удари в циментовия под, когато се строполи. Задържащите му мускули се отпуснаха и целият се изпоцапа. Лежеше на пода по гръб и гледаше към нея. В очите му се четеше такава болка, страх и ужас, че тя почти се разплака. Обхвана я влудяваща ярост и за миг намери сили да седне на пода и да се наведе напред, колкото бе възможно по-близо до него.

Когато силите му се възвърнаха, той хвана с ръка нашийника и въпреки че тя го предупреди с глава, се опита да се освободи от него, но без успех.

Колко ясно си спомняше тя тези първи минути! Сега й изглеждаха толкова далечни. Първо той щеше да откаже да приеме ситуацията. Тя знаеше какво чувства. Щеше да си помисли: „Това не може да бъде, не е възможно“. По-късно, когато осъзнаеше реалността и силите му започнеха да се възстановяват, щеше да си даде сметка за безнадеждното положение, в което се намираше, и да изпадне в отчаяние. Минута по-късно той седна в центъра на клетката и изпадна точно в такова състояние — плачеше и мълвеше несвързано.

— Невъзможно… Какво направих? Не може да бъде… — Споменаваше бога, родителите си. Погледна я няколко пъти с невиждащ поглед. Беше сломен.

Шарън легна върху чувала и зачака. След известно време той щеше да дойде на себе си. Времето щеше да го накара да осъзнае, че и двамата са в едно и също положение и че единственият им шанс за бягство беше да действат заедно. Надяваше се само на едно — че той ще измисли някакъв план. След времето, което беше прекарала тук, не виждаше друг изход.

Не след дълго — поради действието на наркотиците и състоянията, в които изпадаше, нямаше точна представа за времето — земята под нея се разтресе. Кола! Кучетата непрекъснато сновяха напред-назад в клетките си.

Тя се обърна бързо към съседа си. Издаде някакво стенание, за да привлече вниманието му. Изпълни нещо като древна пантомима, като прекарваше ръце по пода, за да му подскаже: Изчисти!

Той трябваше да изгребе с ръце повръщаното и екскрементите и да ги прибере в кофата, предназначена за тоалетна. Когато не реагира, тя изкриви лице в гневна гримаса и изстена, като размахваше юмруци и гледаше към вратата.

— Това е той — мълвеше тя. Хвана нашийника си и го разтърси.

Мъжът бързо седна на пода. Отново му показа, че трябва да почисти клетката. Паниката й обхвана и него и той се подчини. Работеше бързо, като поглеждаше често през рамо ту към нея, ту към вратата, очаквайки всеки момент да се отвори.

Като по чудо в последния момент успя да прехвърли повечето от нечистотиите в кофата.

Вратата се разтърси и пазачът завъртя ключа.

Кучетата отново се разлаяха. Шарън запуши ушите си с ръце.

Вратата се отвори. Пазачът беше облечен в делничен костюм. Усмихваше се.

— Добро утро — каза той. Заприлича й по-скоро на капитан Кангару, а не на луд, за какъвто го смяташе.

Елдън Тег мина по тясната циментова пътека, която разделяше кучкарника и внимателно огледа обитателите на всяка клетка. Беше запознат с историята на всяко животно и дори ги обичаше. Обичаше всяко от тях въпреки отвратителния им вид, а може би и именно заради това.

— Време е за ядене — каза той, като избутваше количката с пакетите кучешка храна до всяка клетка. В края на обиколката приближи до новодошлите — Шарън и Уошингтън.

Шарън се беше свила кротко в един ъгъл и го гледаше през намордника. В очите й се четеше презрение, но той смяташе да промени това положение, като изреже роговицата на дясното й око.

— Хайде — подкани я докторът да му покаже раната си.

Когато тя не се подчини, той посегна към дистанционното устройство, което задействаше нашийника й, и я заплаши, че ще го използва. Чрез него се постигаше същият ефект, както при докосването до решетките. Тя бързо скочи и покорно се приближи с патешко ходене, като внимаваше да не закачи тръбичката на системата. Прикри срамните си части, сгъната на две.

— Я покажи на доктора — нареди той, доволен да чуе титлата от собствената си уста.

Голотата й не му правеше впечатление. Повече го интересуваха разрезите. И двамата бяха оставени съвсем голи не поради склонност към извратеност. Някой по-решителен човек можеше да се обеси с дрехите си. Той не можеше да си позволи да я загуби. Отново размаха дистанционното устройство и тя му показа раната си. Кожата около превръзката беше леко розова, но състоянието й не беше лошо. Махна й с ръка да се изтегли в дъното на клетката и влезе вътре. Сложи й нова превръзка, сне намордника и й измери температурата: тридесет и шест и пет десети — нямаше от какво да се безпокои. Смени разтвора в банката с пресен. В него имаше голяма доза валиум, малко демерол и антибиотик. Сложи нова марля пред устата й и отново й надяна намордника. Подаде й кофа с разтвор от дезинфектант в съотношение едно към четири, какъвто използваха в клиниката, и застана встрани да я наблюдава как търка пода. Посочи й няколко места, които беше пропуснала, и след като се убеди, че клетката е чиста, прибра кофата. Заключи я и каза:

— От чистотата до божествеността има само една крачка. — Обърна се и погледна Уошингтън. — Привет!

— Ти си откачен — прошепна Уошингтън.

Тег настръхна. Изкушаваше се да му пусне един електрошок, но се въздържа.

— Откачен — повтори той. — Тя има нужда от медицински грижи.

— Какво мислиш, че й дадох току-що? — отвърна му рязко ветеринарят.

Шарън изстена, за да привлече вниманието на съквартиранта си и да го накара да млъкне.

— Може би ти се нуждаеш от медицински грижи — добави Тег.

— Дали пък не си ти? — озъби се Уошингтън.

Тег реши, че не може да остави без отговор тези обиди, защото по някакъв перверзен начин можеха да се сбъднат. И натисна за миг бутона на дистанционното устройство. Уошингтън се преви от болка.

— Ако бях на твое място, щях да внимавам с обидите.

Уошингтън се отдръпна в ъгъла.

— Не прави това.

Тег му възрази:

— Не прави какво? Ти дори не знаеш за какво става дума, а тук става въпрос за нещо съвсем просто: за твоя живот.

Другият явно не можеше да го разбере.

Тег се заразхожда нервно напред-назад по циментовата пътека. Въздухът му се струваше кристалночист, мислите му бяха ясни като при операция. Обзе го справедлив гняв — защо трябваше да защитава нещо толкова логично?

Погледна часовника си: беше осем и двадесет. От върха на хълма мобифонът му имаше връзка с града. Можеше да се обади на Памела. Тя щеше да промени програмата за сутрешните прегледи и да пристигне тук за по-малко от четиридесет минути. „Защо да се затрива такъв екземпляр? — помисли си Тег, като спря пред клетката на Уошингтън. — Възползвай се максимално от това, което ти се предлага.“

— Някои уроци се учат най-добре от личен опит — каза той на младия мъж.

Закачи дистанционното устройство на куката върху клетката, обърквайки напълно пленниците си.

— Помниш ли вчерашната ни малка схватка? Няма да позволя това да се повтори.

Елдън Тег се чувстваше неудобно от постъпката си. Но със силен екземпляр като Уошингтън пистолетът със стреличките беше единственото възможно решение.