Жътварят на сърца

43.

Когато Дони Мейбек се върна от полицията, пред вратата на апартамента му го очакваше необикновена пратка. На оскъдната светлина в коридора видя кучешка клетка, а в нея — един питбул. Името и адресът му бяха написани на плик, залепен със скоч за външната стена на клетката. Клетката обясняваше защо беше получил една друга, по-малка пратка, точно преди да тръгне за завършилата с пълен провал борба с кучета. В по-малката видя ключ за катинар, устройство за дистанционно управление и нашийник. Имаше и придружаваща бележка, на която с компютър беше написано: „Следва друга пратка“.

Ще трябва да е от доктора. Беше напълно в неговия стил. Не се доверяваше на никой и на нищо, в това число и на телефоните. Да не би да искаше да използва кучето срещу Памела? Нещо от този сорт ще е. Дони Мейбек знаеше по-добре от всеки друг колко опасни можеха да бъдат тези кучета. Вкара клетката вътре, затвори вратата и я заключи. Откъсна плика от клетката и го отвори. Вътре намери бележка, на която беше написано: „Пари за път“.

Пулсът му се ускори. Пари в брой? Неговият дял?

Докторът му казваше да си обира крушите, и то веднага.

Мейбек направо се хвърли към клетката. Надникна в тъмната дупка. Кучето се озъби насреща му. От вътрешната страна се виждаше плик, залепен със скоч. Сега разбра посланието: „Ако се опиташ да отвориш клетката без ключа и без дистанционното устройство за нашийника, с теб е свършено. Никога няма да видиш тези пари“. Гений! Докторът беше цар на тези работи!

Мейбек беше извън себе си от вълнение. Не беше от търпеливите. Движенията му бяха толкова припрени, че непрекъснато се блъскаше в разни предмети из стаята. Петдесет? Дали докторът му беше изплатил всичките петдесет хиляди долара? И половината от тях щяха да му свършат добра работа. Дори и с десет хилядарки щеше да си поживее добре дълго време. Защо да се лакоми за повече. Но точно алчността го караше да бърза така.

Намери ключа и дистанционното устройство до телефона, където ги беше оставил. Втурна се към клетката с електронното устройство в ръка и започна да отключва с треперещи ръце вратата. Беше толкова развълнуван, че натисна прекалено силно ключа и за малко да го счупи. Опита отново и ключалката щракна. С едната ръка подпираше силно вратичката, за да не даде възможност на кучето да излезе, а в другата държеше устройството.

Как да извърши цялата манипулация? Трябваше да изкара кучето навън, да вземе парите и пак да го вкара в клетката. Натисна бутона, за да се увери, че действа. В нашийника се чу електронният звънец. Вътре кучето гледаше с ужас, направо беше побесняло.

— Кротко — изкомандва го Мейбек. Размаха предупредително електронното устройство, надявайки се да го усмири. Песът само изръмжа. Мейбек отвори вратата на клетката. Кучето излетя от нея като куршум. Той натисна бутона на устройството и чу звъненето в нашийника, но въпреки това кучето се хвърли върху него и го захапа за ръката. Мейбек изрева от болка и отново натисна бутона. Отново се чу звън в нашийника, но беше очевидно, че електрически шок не последва.

Устройството беше средство за обучение и можеше да се включва така, че да последва или само звуков предупредителен сигнал, или звукът да бъде съпроводен от електрически шок. Докторът никога не включваше само предупредителния сигнал, защото кучетата не бяха обучени толкова добре. Но този път беше направил точно това. Мейбек знаеше как питбулът напада противника си — бързо и коварно. Ако човек държи някакъв предмет, той се хвърля към ръката. Щом ръката пусне предмета, захапва петите или прасците, а когато човекът падне на земята, се хвърля към гърлото. Тъкмо затова той го сграбчи за нашийника и рязко го задърпа, опитвайки се да освободи ранената си ръка с дистанционното устройство в нея. Челюстите на кучето я бяха стиснали като капан за мечки. Беше наблюдавал безброй пъти по време на кучешките борби в гората тази смъртоносна хватка. Много пъти си беше задавал въпроса, как ли би се почувствал, ако го захапят тези челюсти? Сега вече знаеше. Щеше ли да успее да стигне до вратата, ако пуснеше устройството? Какъв друг избор имаше, ако не го пуснеше? Острите като триони зъби вече бяха разкъсали мускула и стигаха до костта и нервите. Застанал на колене, Мейбек продължаваше да дърпа нашийника, като се опитваше да задуши противника си, да го смъкне от себе си, но усилията му бяха напразни. Животното беше като машина, специално пригодена да причинява болка. Той инстинктивно продължаваше да натиска бутона и звъненето продължаваше да се чува в нашийника, докато пръстите му престанаха да се движат и устройството падна от ръката му.

Още преди то да стигне земята, песът се нахвърли към останалата част от тялото. Откъсна голямо парче месо от бедрото му. Мейбек успя да отблъсне следващата атака и се изправи на крака. И направи цели две крачки, преди кучето да разкъса ахилесовото сухожилие на десния му крак. Опита се да извика, но от гърлото му не излезе никакъв звук. Беше се сковал от страх. Десният му крак се огъна, като че ли не беше негов. Влачеше се след него, докато той се затътри към вратата. За малко щеше да падне, но се изправи. Знаеше, че ако падне, с него е свършено.

Като подскачаше на един крак, Мейбек се отправи към прозореца, но кучето беше десет пъти по-бързо от него. Той почувства как то захапа прасеца на левия му крак. Опита се да го ритне, но то пак го захапа за прасеца. Мейбек падна на колене. Мръсното му псе го захапа направо за задника и стисна здраво челюсти. Той се извъртя наляво и се строполи върху животното. То изквича и го пусна за миг. Беше свободен! С последни сили Мейбек се изправи на крака и с наведена напред глава се хвърли към прозореца.

Последното нещо, което помнеше, беше звън от счупено стъкло.