Жътварят на сърца

47.

— Подайте ми маслото, ако обичате.

Тег подаде купата с маслото на жената с издутите гърди. Още не можеше да си спомни името й. Нямаше представа за какво се говореше на масата. Планирането на бягството беше погълнало цялото му внимание. Пеги гугукаше щастлива на Байрън Ендикот. Беше готова на всичко, за да получи място в управителния съвет на операта. Странно колко дребнаво му се виждаше сега. Защо изобщо беше хвърлил тези пари на вятъра? Какво го беше прихванало да се прави на най-големия ветеринар филантроп в окръга? Какъв абсурд! И всичко това, за да може жена му да играе бридж в най-отбраните кръгове! Но сега вече нямаше никакво значение. Сега въпросът беше на живот или смърт. Беше изпратил пратката на Мейбек. А полицията — отдел „Убийства“? Дали са успели да свържат вече изпращането на питбула с Тег? Не му се вярваше. Беше изтрил толкова внимателно решетките на клетката, действаше с ръкавици, всичко беше напечатано на принтер. Нито нашийникът, нито батериите в него, нито дистанционното устройство имаха серийни номера. Не беше подписвал никакви документи за куриерското бюро. Беше оставил пратката в един от пунктовете за международните нощни полети, за да не идват да я вземат от него. Всичко беше обмислено много внимателно.

— Солта, ако обичате.

Солта беше само на шест сантиметра от този тъпанар. Да не би да искаше и да му посоли яденето! Тег не можа да овладее гнева си и направи точно това. Грабна солницата и наръси обилно цялата порция на човека. Усети се, но вече бе твърде късно. Извини се, наля на мъжа от рейнското мерло, извини се, че трябва да напусне масата и взе празната бутилка в ръка. Не посмя да погледне към Пеги.

На път към кухнята отново си припомни кратката, но изпълнена с много напрежение среща с Памела, като се опитваше да разбере дали беше допуснал някаква грешка. Седна при кухненската маса. Една от помощничките му каза нещо, но той я отпрати с ръка. После премисли и поиска да му налеят чаша вино.

— И започвайте да прибирате масата — каза той, без да се обръща конкретно към някого.

Идеята за валиума си я биваше, поздрави се Тег. Дозата направо щеше да я събори. Реши, че няма да е лошо да й се обади по телефона, да се увери, че се е прибрала вкъщи. Да я успокои, ако хапчетата още не бяха й подействали. Трябваше да минат още няколко минути, докато почувства действието им, и сигурно щеше да иска да поговори с някого.

Взе бутилката с виното и отиде в гаража. Реши да се обади по клетъчния телефон от джипа, защото смяташе, че за полицията е по-трудно да подслушва тези разговори. Отпусна облегалката назад и набра номера.

Господи, колко добре се чувства човек далеч от онези лицемери! Отпи голяма глътка вино и за първи път през последните няколко часа почувства истинско облекчение.

Отговори му телефонният й секретар. Разтревожи се. Беше постъпил глупаво, като я накара да глътне валиума, след като трябваше да шофира до апартамента си. Трябваше да й даде хапчетата и да я помоли да ги вземе, след като се прибере, но си спомни, че искаше да бъде сигурен. Трябваше да не й дава възможност да му се бърка в работата тази нощ.

Да не би да са я арестували ченгетата?

Изправи се и разля малко вино в скута си. В това състояние тя можеше да им разкаже всичко! Откъде му дойде наум да й дава валиум? След още тридесет минути нямаше да може да си помръдне езика. Нямаше друг избор, освен да я упои. Трябваше да я отстрани, да й попречи да мисли с главата си!

Някакъв вътрешен глас му каза да се успокои. Дръж се! Може да се е прибрала току-що и да не е успяла да вдигне слушалката.

Отново набра номера. Телефонът иззвъня четири пъти, преди да се включи секретарят.

— По дяволите! — викна той в слушалката.

Гласът на разума му подсказваше, че успокоителното може да е подействало по-рано и тя просто не вдига телефона. Да, в това имаше логика. Може да слуша музика със слушалки, или да гледа някой филм по телевизията. Валиумът предразполага към такова поведение.

Тег допи остатъка от виното, но не се почувства по-добре. Започна мислено да възпроизвежда сцената от последните няколко минути на срещата им. Виждаше я, чуваше разговора им като на видеолента. Беше ли казала нещо, беше ли си отворила устата, след като взе хапчетата? Дали ги беше глътнала? Ами ако не беше погълнала валиума, а само го е заблудила? Къде можеше да отиде? Какво щеше да направи? Да отиде в полицията?

Във фермата!

Тикът го връхлетя толкова силно, че вратът му изпука. Чашата с виното изскочи от ръката му, удари се в лоста за скоростите и стана на парчета.

Фермата!

Натисна автоматичното отваряне на вратите на гаража. Те изскърцаха и бавно започнаха да се плъзгат. Стори му се невероятно бавно. Никога не са се отваряли толкова бавно! Какво можеше да му потрябва? Дали не беше забравил нещо?

Партито!

Вратите на гаража се бяха разтворили достатъчно. На паркинга имаше четири коли, а отвън на пътя имаше и други. Можеше ли да мине между тях?

Вратата на кухнята се отвори и Пеги се появи, облечена в червеното си кимоно и с още по-зачервено от яд лице.

Какво да й каже? Какво би могъл да направи в такъв момент? Вземи се в ръце!

Между първата паркирала кола и гаража имаше доста голямо разстояние. Може би е достатъчно широко.

Тег подкара колата бавно през мократа ливада. Гумите оставяха дълбоки следи по нея. Гостите го наблюдаваха през прозореца. Джипът изскочи на улицата и той замина.

Дали да се отбие първо у Памела? Не. Други неща имаха предимство. Щеше да се опита да се свърже с нея по телефона. Фермата беше много по-важна. Тя беше всичко.