Игри на изчезване

8

Виктория Харбър, Хонконг

На шейсет километра от мястото Лорънс мина през бариерата, паркира мотоциклета, измъкна от джоба на якето си връзка ключове и отключи катинара на контейнера. Вратата се отвори сред облак прах. Той заопипва в тъмното, докато не откри кабела, провесен от тавана, и щракна електрическия ключ. Лампите примигнаха и светнаха.

Отвътре контейнерът не беше нищо особено. Спартански функционален, приличаше на малък апартамент. Имаше походно легло, дървен стол, бюро и в дъното — сандък с провизии. Най-близката тоалетна беше химическа — отсреща през улицата, а в контейнера имаше каса минерална вода и пластмасов леген вместо мивка. Всичко, от което би могъл да се нуждае един мъж. До приключване на операцията това щеше да бъде неговият дом.

Лорънс беше едър като бик — метър и деветдесет и пет, близо сто и двайсет килограма. Минаваше трийсет, но не му личаха. В предишния си живот се бе опитал да служи в армията. Родом от Тенеси, беше почти преминал първоначалното военно обучение, но го уволниха дисциплинарно заради побой над друг новобранец, когото бе оставил полужив. Макар никога да не бе участвал в бойни действия, първоначалното обучение му бе помогнало да придобие завидна физическа форма. В никакъв случай не можеше да мине за красив — лицето му беше грубо и надупчено от сипаница, сламената му коса стърчеше във всички посоки, — но определено не беше и грозен. Можеше да вдига 200 кг от лежанка и да сваля капачки на бирени бутилки с изстрели от своя зиг-зауер. Но не обичаше да използва пистолет, освен когато се налагаше. Все пак това беше част от професията му. През живота си бе убил много хора — мъже, жени и деца — и за нищо не съжаляваше; би го направил отново, без да му мигне окото. Лорънс не притежаваше високата нравственост и дисциплина на истински войник, но знаеше добре кой е.

Един наемен убиец.

За пръв път бе влязъл в допир със смъртта в Банкок преди шест години, когато го бяха наели да разпита виетнамски наркопласьор, отишъл там на почивка. Беше го проследил от летището до един китайски ресторант, близо до Сукумвит. Когато човекът отиде в тоалетната, Лорънс се приближи до масата и изсипа в чая му препълнена супена лъжица изсушен екстракт от татул. Татулът е обикновено на вид растение с бели цветове, което вирее по целия свят. На вкус е като долнопробен билков чай и съдържа в огромна концентрация смъртоносен токсин, наречен скополамин. Използва се в медицината за лечение на язва, паркинсон, проблеми с уринирането и други заболявания. В големи дози води до фатален изход, като преди това предизвиква повръщане, страхова невроза, амнезия, висока температура, халюцинации и накрая колапс на кръвообращението. Понякога смъртта може да настъпи след часове, като през цялото време жертвата изпитва ужасни физически и психически страдания.

Лорънс наблюдаваше внимателно наркопласьора, който отпи от чашата си и направи гримаса. Не бе нужно да изпива целия чайник. Няколко глътки бяха предостатъчни. След като човекът плати вечерята и си тръгна, Лорънс го подмами в една сляпа уличка с някаква набързо скалъпена история, че уж се бил загубил, и го удари с електрошокова палка.

Когато виетнамецът дойде на себе си, беше вързан с верига за някаква ограда в покрайнините. Лорънс не го докосна повече с пръст. Отровата свърши всичко вместо него. Човекът издържа няколко часа. Оказа се по-силен, отколкото изглеждаше. Но скоро смъртоносният халюциноген подейства. Лорънс му задаваше въпроси и мъжът отначало отговаряше, после започна да бръщолеви несвързано. Тротоарът около него се кривеше и разтваряше като разтопен восък. Демони и дракони ревяха в ушите му. Невидими мечове режеха плътта. Той се дереше с нокти по лицето, докато от очите му не потече кръв. Молеше за куршум в черепа, но Лорънс отказваше да му го даде. Поне за момента. Остави го да се мъчи, вързан за оградата, в продължение на осем кошмарни часа.

Към края пласьорът лежеше сгърчен на тротоара, покрит със собствените си изпражнения и издаващ пронизителни писъци от болка и страх. Тогава Лорънс се усмихна и му пръсна черепа.

Всяка минута от тези осем часа му бе донесла неописуема наслада.

Лорънс бе следил тази пратка точно три седмици. Пропътувал бе стотици километри по някои от най-тежките терени в Югоизточна Азия. Спал бе в колиби и бордеи с течащи покриви, в сравнение с които товарният контейнер приличаше на „Риц-Карлтън“. Работодателят му го бе наел да проследи пратката след границата между Аруначал Прадеш и Мианмар, когато още беше в каросерията на онзи стар съветски брониран камион. Не бе успял да го открие веднага. Всъщност след няколко дни лутане из планините Канчин, където на всичко отгоре се водеха и военни действия, той бе започнал да се пита дали това нещо изобщо съществува. Може би щеше да се окаже просто слух или продукт на захраненото с хероин въображение на някой бунтовнически командир. Селата по границата бъкаха от легенди за призраци. Защо точно тази да е истинска? Лорънс не беше изцяло убеден в истинността й.

Докато не откри труповете.

Откъдето и да минеше пратката, след нея оставаха купища трупове. Първите няколко откри край пътя, северно от Танай, дълбоко в контролираната от бунтовниците хълмиста земя. Някакъв местен мъж бе прострелян в главата, почти от упор, и завързан за дърво с бодлива тел. В краката му лежаха две жени, застреляни по същия начин. Телата им бяха покрити с прясно отрязани слънчогледови стъбла. Когато Лорънс ги намери, около тях се бяха събрали тълпа местни зяпачи. Той ги попита какво се е случило и хората му разправиха, че някакви мъже с брониран камион се опитали да прекосят реката предишния ден, но камионът им се повредил. Човек от селото отишъл да види какъв е проблемът и те го застреляли. Когато двете жени му се притекли на помощ, застреляли и тях.

Петдесетина километра по-нататък Лорънс се натъкна на нови трупове. Отряд бойци, вероятно дочули за първата стрелба, се бяха опитали да спрат камиона в планински проход. Когато Лорънс пристигна на мястото, пътят бе осеян с телата на бунтовниците, надупчени от куршуми. Бяха до такава степен обезобразени от картечни откоси, че униформите им едва се разпознаваха. Някои от тях все още стискаха калашници в ръцете си. Пикапът им гореше на дъното на пропастта, размазан в огромна скала. Лорънс спря под едно тикове дърво и се наведе да вдигне от земята гилза. Беше 5,56x45 мм. Американска. Той поклати глава. Всякакво съмнение относно съществуването на пратката се изпари.

Да, определено беше истина.

След това в продължение на близо седмица той я проследи през целия й маршрут през Северен Мианмар. Беше уморително пътуване, наложи му се да бута мотоциклета през оризища и придошли от дъждовете реки. Спеше на голата земя, покрит с листа. Източи гориво от резервоара на комбайн. Хранеше се с каквото намери. И навсякъде, откъдето минаваше, заварваше смърт и разрушения. Трупове. Запалени къщи. Отрязани крайници.

За пръв път зърна целта в малко селце, недалече от град Миткина, където бронираният камион бе спрял да зареди. Лорънс премина буквално на метри от него на бензиностанцията; чуждестранните войници не изглеждаха особено неспокойни, стига човек да не се заглеждаше твърде много в товара. Пратката беше натоварена в каросерията на камиона и покрита с брезент. Без да го забележат, Лорънс се приближи крадешком от другата страна на камиона и надникна вътре. Онова, което видя, спря дъха му. Никога преди не бе виждал нещо толкова ценно и в същото време опасно. И понеже не искаше отново да му се изплъзне, дискретно прикрепи към него джипиес чип, за да знае във всеки момент къде се намира. Все още бе рано да се намесва.

Това не беше неговата задача.

От този момент нататък Лорънс следеше всичко от разстояние. Бронираният камион премина през безкрайната пустош на щата Шан и се насочи към Манделей. В Шан почти няма болници. Нито летища и хотели. Нито пътища. През Шан минава едно-единствено шосе, което свързва Качин с Манделей, и то е строено от британците преди повече от сто години. Пътят се вие през планините като змия. Яхнал мотоциклета си, Лорънс следваше камиона на удобна петнайсеткилометрова дистанция, спокоен, че няма опасност войниците да го забележат. Така бе в състояние, ако се наложи, да ги проследи до края на света.

Когато стигнаха до Манделей, войниците прехвърлиха пратката на селскостопански камион с открита каросерия, е който да стигне незабелязано по магистралата до Рангун, на южното крайбрежие на Бирма. Когато Лорънс пристигна там на следващия ден, камионът беше паркиран в двора на една фабрика, близо до пристанището. Той наблюдаваше отдалече как контрабандистите я продухаха с азот и я опаковаха в дебели найлони. Очевидно искаха да я херметизират. Найлоновата обвивка пречеше на сигнала от джипиес устройството, което Лорънс бе поставил, но той имаше резервен план.

Същата вечер, докато пратката се товареше на малка яхта, плаваща под хонконгски флаг, той се приближи, преструвайки се на пристанищен работник, и незабелязано прехвана транспондера на яхтата. Така, накъдето и да се отправеше тя, Лорънс щеше да я открие. Ако изпратеше сигнал за бедствие, той щеше пръв да научи. Щеше да изчака, докато се отправи в открито море, и да я проследи на лаптопа си. Когато яхтата тръгна към Хонконг, той взе самолета за там и зачака пристигането й. Щом тя хвърлеше котва на пристанището, той щеше да е готов.

Но тогава се появиха онези пирати и провалиха всичко.

Когато научи за обира, Лорънс изпадна в дива ярост. Престъпниците се оказаха хитри. Първото нещо, което направиха, бе да прекъснат транспондера. Сигналът изчезна и той загуби връзка с яхтата. Отначало си помисли, че е потънала или е попаднала в област на атмосферни смущения. Когато сигналът не се появи след час, той вече знаеше, че се е случило нещо по-лошо. Уплаши се, че мисията му се е провалила. Прекара цял ден, без да отделя поглед от екрана на компютъра си.

Яхтата беше изчезнала безследно. Но на нейно място се появи надуваемата спасителна лодка.

Щом единият от пиратите я спусна на вода, се задейства проследяващото й устройство и сигналът веднага изскочи на екрана на лаптопа. Лорънс щеше да се побърка от радост. Това беше дар от Бога. Той проследи сигнала до плажа и успя да залови плячката си, без някой да го види. Перфектно изпълнение. Нямаше намерение да убива хлапето, или поне не веднага. Искаше най-напред да го помъчи. Но не очакваше, че непознатият крие пистолет зад гърба си, и се принуди да вземе бързо решение. Опита се да го рани, но го простреля в белия дроб. Хлапакът умираше, което силно затрудни разпита. Едва говореше, дробовете му се пълнеха с кръв. Лорънс направи всичко по силите си. Пиратът не обели дума за пратката, но си изпя всичко за стратега. Последните му думи бяха за нея — за плана, за псевдонима, който ползваше, за хотелската й стая. На Лорънс не му бе нужно повече.

Той се усмихна. В известен смисъл цялата случка му бе спестила много неприятности. По първоначален план самият той трябваше да нападне контрабандистите, когато стигнеха до Хонконг. Така не му се наложи да се бие с трима тежковъоръжени паравоенни, а само е един вироглав крадец. А със стратега щеше да се оправи много лесно. Когато хлапакът умря, Лорънс отряза главата му като трофей и я изпрати в хотелската и стая вместо предупреждение. Ако тя приемеше исканията му, щеше да се окаже голям късметлия. Още щом го отведеше до целта му, той щеше просто да я убие и да си продължи по пътя. Дори и да не изпълнеше указанията му обаче, Лорънс нямаше притеснения. В мига, когато найлоновата обвивка бъдеше свалена, той щеше да засече сигнала от проследяващото устройство. А когато това станеше, той щеше да грабне оръжието, да отиде до мястото на сигнала и да й отнеме пратката със сила. След месеци чакане тя щеше най-после да бъде негова.

Той свали самоделния заглушител от зиг-зауера и го постави на бюрото си до лаптопа. Лорънс винаги държеше оръжията си заредени и готови за стрелба с патрон в цевта. Нагласи антената на компютъра, за да хваща добре сателитния сигнал. Остана така, загледан в екрана, като почукваше с пръст по бюрото.

От него се искаше единствено да чака.