Игри на изчезване

5

Известно време седях неподвижно и усещах как стомахът ми се свива. Прочетох отново съобщението, за да се убедя, че не ме лъжат очите. Да, наистина беше от нея. Поех дълбоко въздух и го задържах в дробовете си.

Анджела.

Адски отдавна не бях чувал името й. От шест години, ако трябва да бъдем точни. В моя предишен живот тя ми беше ментор. Най-невероятната жена, която някога бях срещал. Бях просто хлапак, когато Анджела ме откри, прибра ме буквално от улицата и ме взе под крилото си. Беше по-възрастна от мен — мисля, че с десет години — и много, много по-мъдра. Тя ме направи престъпник. Тя ме научи как да си вадя социалноосигурителни номера и да регистрирам фалшиви кредитни карти. Как да променям външния си вид и начина, по който говоря, за да накарам всеки да повярва, че съм този, за когото се представям. Научи ме да бъда внимателен, да подбирам обектите, да се измъквам сух от водата. Честно казано, много малко от онова, което знам, не го знам от нея. И когато тя прецени, че съм готов, направихме заедно два-три удара. Беше страхотен партньор и винаги ми пазеше гърба. Имаше тънка крива усмивчица, с която озаряваше цялото помещение. И кожа, която ухаеше на пасион фрут и цигари.

Това продължи допреди шест години, когато тя просто изчезна в Куала Лумпур.

Ударът там беше най-големият, в който съм участвал през целия си досегашен живот. Операция с осем участници — един карач, един касоразбивач, един преводач, двама биячи, двама призраци и стратег. Последният се казваше Маркъс Хейз и беше най-интелигентният мъж, когото някога съм срещал. Истински гросмайстор в престъпния бизнес. По цял свят се носеха слухове за безупречните обири, които бе извършвал. Способен беше да планира практически всичко и всяко нещо, до което се докоснеше, се превръщаше в злато. Със самия факт на включването си в някоя от операциите му имах всички шансове да получа седемцифрен дял. Парите бяха изумителни, разбира се, но не това бе причината да поема тази конкретна задача. Включих се, понеже исках да видя Анджела. Месеци наред се бяхме укривали поотделно и аз нямах търпение да работя отново с нея. И още щом получих офертата на Маркъс по имейла, знаех, че това е перфектната игра за мен.

Целта на операцията беше германска финансова компания, която търгуваше с всякакви валути и притежаваше валутен трезор в центъра на Куала Лумпур. Двамата с Анджела бяхме отишли на оглед. Трезорът се намираше на последния етаж на един небостъргач; в него те складираха огромни бали купюри от валутните си постъпления, преди да ги разпределят по клоновете си в цяла Азия. Приблизително на всеки час брониран камион влизаше в подземния гараж и разтоварваше по няколко касетки с пари, докарани направо от летището. До трезора се стигаше единствено със строго охранявания асансьор, който водеше само до последния етаж. Маркъс бе открил начин да отвлечем асансьора. След като се качихме горе, ние влязохме в банката и задържахме заложниците цял час посред бял ден. Пробихме дупка във вратата на трезора и го опразнихме. В крайна сметка си тръгнахме от там с равностойността на нещо от рода на 17,5 милиона. Повече пари, отколкото който и да било от нас бе виждал някога през живота си.

И изведнъж всичко се обърка.

Аз се издъних пръв. Седмица преди удара, докато си подготвяхме екипировката, бях показал случайно паспорта си на ченге под прикритие. От този момент нататък полицията бе започнала да ни бройка. Бяха успели да установят кой е пътувал с мен, докато сме минавали през паспортна проверка, и бяха разкрили фалшивите ни самоличности. Без да подозираме, бяхме скочили в капана им.

Ченгетата ни бяха чакали да ударим банката. В момента, в който влязохме в асансьора, целият небостъргач заприлича на „Кучешки следобед“ — помните ли го оня филм? Кралската малайзийска полиция изпрати хеликоптери да кръжат около сградата и отцепи района на десет преки разстояния. Автомобилното движение в най-оживената част на града бе напълно парализирано. Сградата бе заобиколена от патрулни коли. Докато успеем да отворим трезора, вече течаха преговори за освобождаване на заложниците на два езика — на английски и на малайски.

Пълен провал, откъдето и да погледнеш.

Докато планирахме удара, знаехме, че ченгетата все по някакъв начин ще реагират. Това беше неизбежно. Не можеш да обираш банка в продължение на един час, без някой да ти потропа на вратата. Бяхме се подготвили за патрулни коли и блокади по пътищата, дори за вземане на заложници. Но понеже полицаите знаеха за предстоящия удар, бяха имали време да се подсигурят. Нито патрулки, нито блокади щяха да попречат на плана ни, но хеликоптери… Веднъж приключили с обира, идеята беше да избягаме през покрива на сградата. Точно над банката имаше частна площадка, където генералният директор държеше винаги зареден личния си хеликоптер, готов по всяко време да го закара от работното място до имението му в планините Гентинг. Въпросния ден директора го нямаше и луксозната машина просто си седеше там в очакване на пасажери. В нея имаше място за всичките седем членове на екипа, плюс товара ни. Нашият карач Алтън Хил се бе обучавал два месеца да управлява хеликоптер в някакво нерегистрирано училище за пилоти във Виетнам. След като разбиехме трезора, той беше готов да ни откара, до където му кажем… ако не бяха идиотските полицейски хеликоптери.

По план трябваше да се възползваме от една вратичка в полицейските правилници. В онези години Кралската полиция разполагаше само с няколко хеликоптера, които да покриват цялата страна. Бяха предназначени за издирвателно-спасителни операции, а не за удари от въздуха. По онова време повечето от тях патрулираха над морето и търсеха пирати и контрабандисти. Само един работеше в района около Куала Лумпур, като в момента, когато ударихме банката, трябваше да провежда учения на сто мили от столицата, в град Ипо. За да реагира на обира, той трябваше първо да кацне и да зареди гориво. Дори ако полицията си свършеше перфектно работата, щяха да минат поне четиресет минути, преди да докарат хеликоптера. През това време ние вече щяхме да имаме цял час преднина. Щяхме да избегнем изцяло полицейските блокади, като преди тръгването си трябваше да изстреляме и няколко гранати със сълзотворен газ от покрива за отвличане на вниманието. Ако ни подгонеха с хеликоптер, щяхме да вземем курс към летището, за да не могат да ни последват, без да навлязат във въздушните коридори на самолетите. Оттам нататък беше лесно: щяхме да кацнем някъде в дълбоката провинция, да взривим машината и да се смесим с местното население. Щяхме да променим самоличностите си, дори евентуално да се промъкнем през границата в съседен Сингапур и да започнем нов живот като баровци. Във всеки случай това беше планът. И като нищо щеше да сработи, ако ченгетата не ни очакваха.

Но ченгетата ни очакваха… и бяха отделили в наша чест два хеликоптера.

Без чисто небе нашето бягство се превърна в кошмар. Още с излизането си на покрива ставахме лесна мишена за снайперистите. После, дори да успеехме да се качим на хеликоптера, полицията щеше да ни следва навсякъде. Като нищо можеха и да ни свалят. Бягството през покрива беше провалено. Вместо това трябваше да вземем частния асансьор обратно до мазето, да задигнем бронирана камионетка и да пробием полицейските барикади, като се опитаме да надбягаме полицията по улиците на града. Беше тъп ход, но нямахме избор. Или да си пробваме късмета по земята, или да ни свалят от небето. Избрахме земята.

Изхвръкнахме през вратите на гаража, ръсейки автоматични откоси вляво и вдясно. Беше като финалната сцена от „Буч Касиди и Сънданс Кид“. Още помня миризмата на барут от дулото на автомата ми, ослепяващата болка от сълзотворния газ, пищенето в ушите. През целия си живот не съм бил толкова развълнуван и уплашен едновременно. Един от членовете на екипа ни получи куршум в главата още преди да бяхме излезли от асансьора. Вдигнах автомата, облях полицейската барикада със струя от куршуми и спрях три с бронежилетката си, преди да се добера до камиона.

Беше истинска кървава баня.

Повечето от екипа бяха убити или арестувани, преди да бяхме изминали и три преки. Доколкото ми е известно, само трима души успяхме да се измъкнем. Както разбирате, аз бях единият от тях просто защото извадих късмет. Единият от биячите ме завлече зад прикритието на бронирания камион и ме метна през отворените врати на товарния отсек, където вече се бяха качили останалите членове на екипа. Пробихме полицейската барикада и се добрахме до улицата, но след три преки катастрофирахме. Оттам нататък се пръснахме в различни посоки. Въздухът лютеше от сълзотворен газ, така че не успях да видя накъде тръгнаха останалите. Хукнах да се спасявам сам. Отскубнах се от полицията на пазара и се върнах в квартирата, където бях прекарал нощта преди нападението. Промених самоличността си и напуснах страната по най-бързия възможен начин.

Маркъс Хейз, стратегът, също бе останал жив. Той дори не беше в Малайзия. Цялата операция бе планирана от задната стаичка на закусвалнята му в Сиатъл. Още щом чу новината, той се покри. Близо шест месеца прекара в Мексико, докато отмине бурята. Изчезна от лицето на Земята. Всичките му телефони бяха изключени, тефтерчето с адресите му бе изгорено. Когато се върна, репутацията му беше съсипана. Изплъзна се от правосъдието, но никога повече не организира голям удар. Кариерата му приключи.

И, както се оказа, Анджела също бе успяла да се спаси.

Така и не разбрах как.

Всички останали членове на екипа рано или късно се появиха по новините — било в ковчег, било в оранжев затворнически костюм. За нея не знаех дали е оцеляла, можех само да се надявам. В края на краищата тя беше призрак. Ако се налагаше да изчезне, щеше да го направи. Следях всички новини с едва ли не религиозно настървение, но нито веднъж не чух да я споменават. Прекарах месеци като залепен за телевизора и преглеждах всеки вестник, който ми попадаше в ръцете. Бях научил достатъчно малайски, за да разбирам заглавията. Молех се да не видя снимката й… и не я видях. Надеждата не ме оставяше. Исках един ден да почука на вратата ми или да ми изпрати кодирано съобщение. Казвах си, че ще изчака, докато нещата се успокоят, след което ще се свърже с мен, за да се съберем отново заедно. Нищо подобно не се случи.

Мина една година.

Тринайсет месеца след нашия удар полицията излезе с подробен доклад за хода на разследването в опит да събере нови улики. Успях да се сдобия с екземпляр. Бягството на Анджела било заснето от охранителната камера на близкия бижутериен магазин. След като бронираната камионетка се бе преобърнала на булевард „Джалан Ампанг“, тя бе останала да ме прикрива, докато избягам от местопроизшествието. На видеозаписа се виждаше как Анджела прескача една паркирана кола с автомат в ръце и тича към страничната уличка, в която е заел позиция полицейски патрул. Чуват се изстрели и картината избледнява. Когато се нормализира, Анджела вече я няма.

Полицията не знаеше къде е отишла.

През следващата една година изгледах записа хиляди пъти. Познавах всяка секунда от него може би по-добре от ченгетата. Бях го изчистил от смущения и бях увеличил образа. Анализирах го кадър по кадър. Нищо в него не подсказва маршрута на бягството й. В последните няколко кадъра Анджела обръща глава назад, гледа към камерата, на лицето й е изписан ужас, меката й като коприна черна коса се замята пред лицето. После проблясват изстрелите… и нея вече я няма. Казах си, че това е някакъв номер. Исках да вярвам, че в последната минута тя е съумяла да изчезне, да се стопи в небитието, да се смеси с местните. Искаше ми се да вярвам, че Анджела е жива, макар да нямаше как да го знам.

Мина още една година.

Опитвах се да я открия. Обикалях всички места, където се бяхме виждали преди. Проверявах любимите ни хотели, като наемах същите стаи, в които бяхме отсядали заедно. Прекарах една нощ в познатия ни апартамент в „Босколо“ в Прага. Никъде нямаше и следа. Беше изчезнала. След известно време започнах да си съчинявам истории за нея. Може би се бе оттеглила от света в някой природен резерват в Африка. Или си бе купила бар в Бразилия. Или бижутериен магазин в Европа. Или сервираше кафета в крайпътен ресторант в Тенеси. Анджела можеше да е всеки, навсякъде. Ако я срещнех сега, как ли щеше да изглежда? Дори никога повече да не я видех, имах потребност да вярвам, че тя е някъде там — светът е голям. Понякога тя беше единствената ми причина да ставам сутрин от леглото.

Но после мина още една година.

И още една.

И още една…

Общо шест. Твърде дълго време, ако чакаш някого. Започнах да забравям дребни неща. Когато затворех очи, вече не можех да си представя лицето й. Забравил бях тънката й усмивчица, аромата на косата й. Забравил бях гласа, който използваше, докато беше с мен, само с мен, когато оставахме насаме между задачи. Забравил бях с каква лекота беше в състояние да върти един мъж на пръста си и да го накара да изпълни всичките й желания. Забравил бях как си пиеше кафето сутрин. Звука на смеха й.

Аз също се бях променил. Превърнал се бях в нещо, което никога не бих си пожелал да бъда — празна черупка. Самотата изморява. Анджела бе моят най-добър, единствен приятел. Сега нямах с кого да си говоря и бях започнал да забравям кой съм. Откакто я бях изгубил, нямаше кой да се обърне към мен по име. Смътно помнех, че се казвам Джак, но бях забравил кой е Джак. Не знаех що за човек е. Търсех я. Спях. Събуждах се. Ядях. И отново същото. След време престанах да чувствам каквото и да било. Тя вече не ми липсваше толкова, колкото аз сам си липсвах. Всичко беше далечен спомен, полузабравен сън.

Бяха трудни времена. Вече нищо не ми доставяше удоволствие, нагърбвах се с все по-опасни задачи. Постепенно престанах да играя игри, които знаех, че ще спечеля. Единствената ми радост бе да рискувам живота си. Прозявах се, докато ми навираха дула на пистолети в лицето. А когато не ме заплашваше физическа опасност, играех на рулетка с високи залози. Често с часове. Бях се оставил на сляпата съдба, не полагах никакви усилия да направлявам живота си. Какво друго ми оставаше? И какво значение имаше всъщност? Аз можех да съм най-умелият престъпник в света, но светът никога нямаше да научи за мен.

Преди около година Маркъс Хейз се обади за пръв път след онзи провален обир. Каза, че ако искам да изкупя вината си, трябва да се включа в една последна операция в Атлантик Сити. Свърших му работа, но не защото той ми бе наредил да го направя. А защото ми беше скучно. Толкова дълго бях живял живота си предпазливо и в безопасност и какво бях получил? Нищо освен пистолет, богатство, ново лице и празна маса. Бих дал всичко само да я видя още веднъж. Ако онзи следобед не загинех, още същата вечер бях готов да се захвана с нещо друго.

Един въпрос не ми даваше мира: какво се бе случило с Анджела?

Устните ми бяха изпръхнали, когато бавно затворих лаптопа и го поставих обратно под седалката до мен.

Наистина ли беше тя?

Не, отговорих си веднага аз. Не може да бъде. Ако Анджела наистина беше още жива, щеше отдавна да се е свързала с мен. Беше някакъв капан. Аз имах много врагове, а това беше идеалният начин да ме изкушат да си подам носа от убежището. Една нейна дума и аз бях готов да притичам на минутата. Сещах се за няколко души, които бяха готови здравата да се изръсят, за да ми пръснат черепа. И всеки от тях беше напълно способен да ми свие този номер. Дявол да го вземе, някои от тях знаеха и колко се възхищавам от нея. Един интелигентен противник би използвал нарочно името й, за да види дали ще клъвна. И ако клъвна, да ми отсече главата.

Ами ако имаше и най-малък шанс да е наистина тя?

Ако не отидех, никога нямаше да си го простя. Дори нещо по-лошо: щях да прекарам остатъка от живота си, питайки се дали ме е чакала някъде. И да се изяждам от разкаяние. Тъй че, дори да беше капан, си струваше да опитам. Бих отишъл накрай света, за да я видя отново. Длъжен бях да открия какво се е случило.

Нека повторя: Анджела е единственият човек на Земята, който знае истинското ми име. През последните шест години съм я търсил на пет континента. Похарчил съм стотици хиляди долари, за да я издиря. С нея така и не успяхме да се сбогуваме истински. Не знам защо това ми е толкова важно, но е. Всичко в нея може да се промени. Всичко, което знам за нея, може да изчезне, всичко, което съм харесвал в нея, да се изпари, но нищо. Искам просто още един шанс да си я припомня. Да я възприема с всичките си сетива и да я осмисля. Да знам, че е била истинска, а не плод на въображението ми.

Освен това всичко беше за предпочитане пред това да изхабя още един ден от живота си тук.

На седалката до мен имаше черен сак с всичко, което ми е нужно, за да тръгна без предизвестие: портфейл, натъпкан с пари, четири паспорта, четири шофьорски книжки, три предплатени телефона с включен роуминг, две-три крадени кредитни карти, радио детектор, ръкавици, очила и една стара бензинова запалка. На ръката си носех часовник „Патек Филип“, а на седалката лежеше порядъчно измачкан екземпляр на „Одисеята“ в превод на Робърт Фейгълс, чиито полета бяха изпълнени с мои ръкописни бележки. Това беше целият ми багаж. Останалите ми дрехи бяха още в стаята. Хотелът можеше да си ги задържи. Щях да им се обадя и да им кажа, че се е наложило да тръгна по-рано. Те едва ли щяха да се замислят особено. Няма нищо странно в това един комарджия да вдигне гълъбите по никое време, особено ако казиното се намира в пределите на индиански резерват.

Чакаше ме дълъг път и аз вече мислено планирах маршрута. Трябваше да стигна до булевард „Котай“ в Макао, най-големия хазартен център на съвременен Китай. Погледнах часовника си. Ако тръгнех веднага, щях да бъда в Солт Лейк Сити за първия полет, после от Лос Анджелис или Тайпе да направя връзка за Хонконг. Това означаваше да карам като луд, но на мен не ми пукаше. Голяма част от пътя ми представляваше абсолютно права и равна отсечка, където можех да вдигна и 200 километра в час, преди да привлека вниманието на ченгетата. Ако си организирах добре нещата, след по-малко от двайсет и четири часа можех да бъда в Китай. Можех да си поръчам билетите по телефона и бях готов да платя всякаква цена. Пресегнах се и завъртях ключа, за да запаля двигателя.

Време беше за път.