Игри на изчезване

4

Индиански резерват, щата Орегон

Вече пети час киснех край масата за рулетка в казино „Индиън Кросроудс“, когато мобилният ми телефон издаде остър еднократен звук. Изчаках топчето да спре и крупието да обяви печелившото число, преди да измъкна апарата от джоба си. Нов имейл. Най-сетне. Започвах да полудявам от скука.

Телефонът ми не звъни често. И точно това целя, сменяйки през шест месеца адресите на електронната си поща. За да се свържат с мен, хората, които знаят моя секретен краен адрес, трябва да изпратят съобщението си през конкретен пасивен доставчик в Гана. Което само по себе си не е лесна задача. От там съобщението се прехвърля между защитени сървъри на пет континента, като на всяка спирка се криптира отново, преди да стигне до някоя от половин дузина пощенски кутии във вид на серия от привидно произволни букви и цифри. Само една от тези пощенски кутии е истинска. За да се влезе в нея, трябва да се използва персонален код, с какъвто разполагат само международните агенции за борба с тероризма. И аз. Още с първото си прочитане съобщението се изтрива автоматично и незабавно от всичките шест акаунта. То не може да бъде проследено в никоя посока, не може да бъде прехванато от любопитни очи на някоя трета страна като например ФБР или Интерпол. Ако някой особено държи да разбие кода ми, трябва да помоли АНС да го атакува с един от суперкомпютрите си. По всичките изброени причини понякога с месеци не получавам имейли. Едва десетина-петнайсет души на света знаят как да се свържат с мен, а нито един от тях не би го направил само за да ми каже „здрасти“.

Хвърлих бърз поглед към дисплея на телефона си и поисках от крупието да ми плати спечеленото до момента. Жената прибра купчинката разноцветни чипове на масата пред мен и ми ги уедри в оранжеви, по хиляда долара единият. Събраха се няколко купчинки по двайсет чипа. Аз й подхвърлих два за бакшиш, натъпках останалите в джобовете си и гаврътнах остатъците от черно кафе в чашата си.

— Благодаря — каза тя. — Утре по същото време, господин Фишер?

— Не — отвърнах аз. — Ще гоня ранен полет.

Бях прекарал в казино „Индиън Кросроудс“ близо месец в заслужена почивка след една усилна година. Обикновено не си подавам носа навън между два удара, но този път бях направил изключение. Имах нужда от известен период на усамотение, за да подредя мислите в главата си. Тук, в резервата, всеки играещ с оранжеви чипове бива третиран като кралска особа. Но след месец и това омръзва. Твърде много бездействие кара мъжа да омеква.

Оставих един чип на масата за келнерката, пресякох казиното и се отправих към изхода. Излязох навън през въртящата се врата, извадих една петдесетачка и я размахах пред пиколото с червената жилетка. Когато му подадох номерчето си, той кимна. Колата ми беше сребристо беемве купе, нов модел. Обикновено не си падам по тузарски автомобили, но на някои места лъскавата кола те прави по-незабележим от някоя стара, очукана и практична. Пък и колата всъщност не беше моя. Беше на Жак Фишер.

Първо, нека ви кажа кой не съм. Не съм Жак Фишер. Жак Фишер изобщо не съществува. Той е само едно име, отпечатано върху стария, избелял канадски паспорт, който бях показал на рецепцията, за да си наема стая. Жак беше първокласна фалшива самоличност, която си бях съчинил от нищо преди две години, след което бях пръснал куп пари, за да я подплатя със съдържание. Беше толкова реален, колкото изобщо може да бъде една измислена персона. Имаше си кръщелно свидетелство, паспорт, кредитна история и данъчни декларации. Имаше свой личен живот и личностни особености. Професионален хазартен играч от Квебек, той беше едва на двайсет и седем и бе дошъл в индианския резерват, за да усъвършенства покера. Иначе беше градски фукльо с бяло сако, който обичаше да скубе селяндури с каубойски ботуши. Портфейлът му беше пълен с членски карти на всевъзможни ВИП клубове, походката му беше на човек, свикнал да играе с високи залози. Тъмната му коса беше сресана назад с гел, имаше плътен тен, голям златен часовник и изкуствена усмивка, зад която се криеше самонадеяност на петле. Беше млад, за добро или лошо. Ако го срещнете, бихте го определили като донякъде фалшив, но твърде реалистичен. Задници като него — с лопата да ги ринеш из казината, а това бе гаранция, че персоналът щеше да забрави името и физиономията ми на мига. Което беше и целта на занятието.

Понеже аз не съм Жак Фишер и не съм професионален комарджия.

Аз съм просто Джак и обирам банки.

Скоро пиколото докара колата и ми задържа вратата, за да вляза. Аз му мушнах петдесетачката в ръката и седнах зад волана. Беемвето беше наето за дълъг срок от агенция за коли под наем в Туин Фолс, специализирана в предоставяне на луксозни автомобили на фукльовци като Жак. Имаше боров освежител на въздуха, провесен от огледалото за обратно виждане, и двигател с два турбокомпресора, който мъркаше като котенце. Играчка, която и двамата с Жак харесвахме.

Отворих телефона за еднократно ползване, превъртях менюто до входящата поща и отворих съобщението. Разбира се, нямаше как да го прочета на място. За целта ми бе нужен компютър, значително по-мощен от процесора на евтиния апарат — купувах си такива с дузини от бензиностанциите, но можех поне да преброя знаците на криптираното съобщение. Бяха не повече от двайсетина. Странно. Не разбирам кой знае колко от криптография, но си давах сметка, че и декодирано, съобщението едва ли щеше да е по-дълго. Обикновено е така. Който и да ми пращаше това съобщение, не обичаше излишните приказки. Което означаваше, че ме познава.

Включих на скорост и потеглих.

Аз съм това, което се нарича човек призрак. Когато дадена банда направи голям удар и трябва за известно време да изчезне от радара, викат на помощ такъв като мен. Аз не просто карам проблема да изчезне. Аз мога да накарам всичко да изчезне. Мога да бъда който си поискам след трийсет секунди. Нямам нито име, нито адрес, нито лице, което да запомните и разпознаете след време. Когато телефонът ми приеме повикване, аз винаги звъня обратно. Не приемам всеки ангажимент, изникнал отнякъде си, но след известно време на принудително бездействие всичко ми се струва за предпочитане пред варианта да лъскам с лакти игралната маса като някакъв канадски лузър. Върша онова, което върша, защото всичко останало ме отегчава.

Излязох от паркинга на казиното и по локалните улички се насочих към главното шосе. Пустинните плата на Орегон са нещо, което наистина си струва да се види през нощта. На небето нямаше нито едно облаче, звезден килим се простираше от единия хоризонт до другия. Облян в лунна светлина, пейзажът беше с цвят на горена захар, с разпръснати тук-там шубраци. Беше нощ, разбира се, но когато луната е пълна, огрява всичко като прожектор. Виждах поне на десет километра наоколо. Преди два-три милиона години цялата тази местност е била пометена от изригнал вулкан. Сега всичко, докъдето стига погледът, е покрито с фин вулканичен прах.

Когато се отдалечих достатъчно от града, аз свих по един коларски път и няколко минути се друсах по него, докато накрая спрях колата. Търсех усамотено място, където никой да не ме безпокои. Не че нямах доверие на хотела, но съм патил и знам: казината са бъкани с камери, хотелите гъмжат от хора. Докато тук беше удобно. Бих казал, усамотено. След като угасих мотора, вътрешността на колата потъна в мрак. Двигателят поцъкваше тихо в тъмното, изстивайки. Пустинният вятър се блъскаше в предното стъкло на колата. Погледнах още веднъж телефона си.

Лаптопът ми беше скрит под съседната седалка. Измъкнах кабела изпод стойката за чаши и го свързах с телефона си. След като машината зареди, изтеглих имейла от телефона и програмата за декодиране се стартира автоматично. Примигнах няколко пъти, докато очите ми се нагодиха към яркостта на екрана. Зададох кода и програмата издаде тих цвърчащ звук. Готово. Кликнах върху съобщението, за да го отворя. Беше кратко и не очаквах кой знае какво.

Но се оказа, че съм се лъгал.

Анджела е, гласеше съобщението. В леговището. Котай.

Сега.