Игри на изчезване

29

Куала Лумпур, Малайзия. Преди шест години

Никога не поглеждай назад. Това бе последното нещо, което Анджела ми каза, преди да изчезне. Докато упойката ме приспиваше, не можех да се отърся от тези нейни думи, които се блъскаха в главата ми. Дяволски дълго време бяха отеквали там. Така и не разбрах какво искаше да ми каже тогава и докато се обърна, нея вече я нямаше.

Но не можех да си наложа да не поглеждам назад. През първите няколко месеца хранех някаква измамна, отровна надежда, често се хващах, че се взирам по никое време в екрана на компютъра, като току натисках бутона „опресни“ на електронната поща. След около година спомените от времето ни заедно започнаха да избледняват. Тя се превръщаше в история. В легенда. Или мит. Започвах да забравям това-онова. Как се казваше онзи ресторант в Първи арондисман, който харесваше? Откъде имаше онзи свой любим шал, боядисан на ръка на сини петна? Коя песничка си тананикаше, докато работеше?

Колкото по-дълго я нямаше, толкова по-трудно ми беше да си припомням тези неща. Сещах се за дългите нощи, прекарани заедно в шофиране и слушане на музика. Тя караше, а аз гледах короните на дърветата, преминаващи над нас, докато дългите светлини на фаровете ни прорязваха гората. Спомням си, че по онова време ме беше обзело такова силно чувство на удовлетвореност, че ми ставаше мъчно само като си помислех, че няма да продължи вечно. Това бе единственият период от живота ми, през който нещата изглеждаха прости. Ние бяхме партньори и нищо не можеше да ни спре.

Имахме и много престои между задачите. Едно от най-хубавите неща в нашия занаят на призраци беше графикът. Работехме само два-три месеца в годината. Ако бяхме малко по-умни, можехме да изкараме и по-дълго с парите си, но в ония години това трудно ни се удаваше. Всичко, което изкарахме, го изхарчвахме, за да обикаляме света. Веднъж двамата с Анджела шофирахме хиляда мили, за да видим някакъв рок концерт в Аризона. Танцувахме, докато ни заболяха краката, после разпънахме палатка на хълма срещу главната сцена и се наливахме с евтина бира от хладилна чанта. Седяхме на покрива на наетата кола, подавахме си цигара с марихуана и гледахме звездите над нас, докато ни се доспа. На следващата сутрин бяхме застанали на ръба на Големия каньон и викахме в пропастта колкото ни държаха дробовете. Може да звучи хлапашко, но не ми пука. Бяхме заедно и за момента се чувствахме напълно свободни.

Или пък да вземем онази седмица, която бяхме в Токио. Обходихме всички ресторанти с три звезди в пътеводителя на „Мишлен“, докато ни писна до такава степен да се тъпчем със скъпа храна, че отидохме на пазара „Цукиджи“ и си поръчахме саламандър на скара с оризова юфка от уличен продавач. Спомням си изражението на лицето й, когато сложих първата хапка в устата си. Спомням си и вкуса — нещо средно между пиле и перка от акула — и съм сигурен, че никога няма да го забравя.

После дойде ударът в Дубай. Анджела ме бе накарала да я следвам по петите, докато влизаше в частната банка, близо до Джумейра. Легендата й беше, че е съпруга на богат шейх. Аз отново бях бодигардът, докато един гангстер на име Морено трябваше да ни чака отвън в колата, за да ни откара след удара. Не знам как точно го направи, но Анджела успя да задигне необработени диаманти за четвърт милион долара от трезора на банката. Докато се изнасяхме, старият ми цифров часовник даде фира, електромагнитният импулс на заключващата система го изпържи окончателно. Тъй че, след като пристигнахме в Макао, фрашкани с мангизи, първото нещо, което направи Анджела, бе да ни купи двата „Патек Филип“-а. Бяха най-красивото нещо, което някога бях виждал. Моят до ден-днешен ми е на ръката.

— Пази го добре — каза ми Анджела, когато ми го подаряваше. — Сега вече никога няма да се делим и за секунда.

Няма да забравя времето, прекарано заедно, когато пръстите ми още заздравяваха от изгарянията. Струпвахме всички възглавници на пода пред леглото и сядахме на тях, като по цели нощи гледахме платени филми и пиехме коктейли от румсървис. Анджела ми превеждаше от китайски, шепнейки в ухото ми. Беше ме срам да се чувствам толкова безпомощен, но тя никога с нищо не показа, че съм й в тежест. Никой преди не се беше грижил така за мен — във всеки случай, поне от детските ми години. Никога не бях имал приятел, готов да направи всичко, докато не се появи тя, за да приведе в ред живота ми. Когато стана време да си тръгваме, аз бях застанал пред огледалото и тя ми помагаше да си сложа вратовръзката. Бях забравил как става, а и коприната се изплъзваше от ръцете ми.

Вечерта, преди да отпътуваме, бяхме играли на минибакара на покривната тераса във „Венишън“ Спомням си усещането, докато държах чиповете в ръката си. Гладкият печат в центъра. Грапавата повърхност. Леката вдлъбнатина на буквите от надписа. Бяха първото нещо, което можех да пипна с новите върхове на пръстите си. Нищо от онова, което бях докосвал преди, не ми бе доставяло такава наслада. Цяла нощ не мигнахме, а когато на сутринта дойде лимузината, за да ни откара до летището, в косите ни имаше лъскави конфети. За момента поне всичко изглеждаше наред.

После дойде Куала Лумпур.

Тези спомени бяха най-живите. През последните дни аз ги превъртах отново и отново в съзнанието си с надеждата да открия нещо, което бях пропуснал. Винаги се получаваше едно и също. По време на операцията Анджела се беше променила, станала бе друг човек. Дори когато оставахме насаме, се държеше някак сдържано и не ме допускаше до себе си. Не се смееше, дори не се усмихваше както обикновено. Сякаш между нас имаше стена. Тя всеки път влизаше в роля, но никога преди не го бе правила по отношение на мен. До ден-днешен се питам дали наистина толкова добре я познавах, или и онова, което бях запомнил от нея, беше просто някоя от многобройните й роли — огледален образ на огледалния образ, запечатан за вечни времена в несъвършената ми памет. Не че нарочно ме бе излъгала. Просто се страхувах, че в самотата си бях измислил всичко. Боях се, че жената срещу мен сега никога нямаше да отговори на представата, която бях изградил в съзнанието си.

Когато работата се оплеска, Анджела рискува живота си, за да ме измъкне. Няма никога да забравя последния път, когато я видях. Бяхме на пода на бронираната камионетка, която бяхме отвлекли, и се носехме по „Джалан Ампанг“ под дъжд от куршуми. Току-що ме бяха улучили в бронежилетката, силата на удара за малко не бе строшила ребрата ми. Не можех да дишам, имах чувството, че ще умра. Анджела беше обгърнала главата ми с ръце и ми казваше да запазя спокойствие. Провирахме се на зигзаг през движението, полицейските коли ни настигаха, но цялото й внимание беше съсредоточено в мен. Намаза лицето ми с кокаин, за да надвия болката, после ме погледна в очите и ми прошепна, че всичко ще е наред.

Когато катастрофирахме, усетих страхотен удар. За няколко мига всичко наоколо потъна в мрак. Когато дойдох на себе си, двамата с Анджела бяхме сами. Камионетката се беше забила в някаква сграда. Не се виждаше нищо наоколо, но знаех, че сме дотук. Отвън се чуваха изстрели. Анджела ме сграбчи за рамото и ме изправи.

— Сега бягай като луд — каза тя. — Концентрирай се, хлапе. Ще се справиш. Като отворя вратата, пресичаш улицата и влизаш в някой проход между сградите. Тръгни към пазара, там ще се отървеш от ченгетата. Прибираш се в дупката, сменяш си самоличността и ще се измъкнеш невредим. Спомни си на какво те учих. Не се доверявай на никого. Освен на инстинктите си. Не спирай по никакъв повод, не поглеждай назад. Аз ще бъда плътно зад теб.

Кимнах с глава, но нищо не излезе от устата ми.

— Ще те прикривам — каза Анджела.

Тя вдигна от пода една гладкоцевна пушка и започна да я зарежда с патрони. Чувах сирените на полицейските коли, които се приближаваха от всички посоки; чувах металния звън на куршумите, които рикошираха от корпуса на бронирания камион. Някой ни крещеше нещо по мегафон, но не различавах нито една позната дума. Анджела вкара един патрон в пушката и ме погледна с кривата си усмивка. Готвеше се да отвори с ритник вратата.

— Бягай, хлапе! — каза тя. — И запомни какво ти казах: не поглеждай назад.