Игри на изчезване

25

Щом се изправих, забелязах миниатюрното електронно устройство, което бях открил сред банкнотите, да се търкаля в задната част на палубата, и го смачках като дървеница с тока на обувката си. То изцвърча и се разцепи наполовина. В гнева си аз продължих да го тъпча. Ако не кървях, може би щях да го стрия на прах.

— Шибан джипиес чип — казах аз. — Попаднахме в капан.

— Добре ли си? — попита Анджела.

— Дишам още.

Отпуснах се на седалката до нея. Пипнах раната на ръката си и по пръстите ми полепна кръв. Насилието е като наркотик. За малко да ни убият, мен дори ме бяха ранили, но по някаква необяснима причина бях в еуфория. Сърцето ми биеше като на новородено.

Когато погледнах към Анджела, тя се беше ухилила до уши.

Лодката беше надупчена на решето, палубата бе зарината от парчета фибростъкло. За наш късмет, поне засега в корпуса не навлизаше вода и двигателите работеха. Но раната ми щеше да ни създаде проблем. Губех бързо кръв. И което беше по-лошо, никоя марина нямаше да ни приеме в това състояние. След като Морската полиция се сдобиеше с описанието ни, всички пристанища на двеста километра наоколо щяха да се оглеждат за нас. Не можехме и просто да изкараме лодката някъде на брега. Районът наоколо беше гъстонаселен, навсякъде стърчаха небостъргачи. Не знаех какво точно бяха успели да видят ченгетата, но предполагах, че достатъчно. Колко скоростни катамарана с подобен яркосин цвят имаше в този залив? Един, най-много.

Докато Анджела гледаше хем да поддържа висока скорост, хем да не привлича внимание, аз се заех с раната си. Движехме се плътно покрай бреговата ивица на по-малките острови, избягвайки да пресичаме пътя на големите кораби. На хоризонта проблесна светкавица. Докато морето останеше сравнително спокойно, всичко щеше да е наред. Притисках раната с длан и с ранената си ръка бърках под седалката за онази аптечка, но тя сигурно се бе изгубила в суматохата.

— Как си? — попита Анджела. — Говори!

— Един пластир ще ми дойде добре — казах аз. — За колко време ще стигнем до Макао?

— Ще мина по заобиколния маршрут. Може би половин час. Ще издържиш ли?

— Само ако намеря онази шибана аптечка.

— Дай да погледна — каза тя.

Усмихнах й се насила и бавно смъкнах сакото си. Стиснах зъби от болка и навих нагоре онова, което бе останало от ръкава на ризата. Платът беше просмукан с морска вода, която щипеше зверски. Сол в раната — класика. Но положението не беше чак толкова зле. Куршумът бе минал през подкожната тлъстина на ръката ми, като бе отнесъл и парче кожа с месото. И макар да нямаше големи поражения по мускулите, раната беше поне седем сантиметра дълга и един сантиметър широка — твърде голяма, за да я зашия с конец за зъби и да я стерилизирам с малко скоч. Нямаше да е лесно да се почисти. Но това не беше всичко — вътре имаше заседнало малко парче метал или пластмаса от летящите във въздуха отломки. Виждах го как блести на слабата светлина. Най-вероятно беше късче фибростъкло, но можеше и да е част от куршум или някаква друга гадост. Каквото и да беше, с всяко докосване до раната рискувах да си причиня още по-големи вътрешни травми. Ако просто го издърпах навън, най-вероятно щях да разкъсам нещо и да загубя още повече кръв.

Поне не болеше много. Виждал съм и далеч по-лошо, този път бях извадил късмет. Ако куршумът бе минал една педя вдясно, сега щях да плувам по лице в залива. А той просто ме бе одраскал. Нищо сериозно. Костта беше здрава. Всеки лекар можеше да ме оправи. Стига да овладеех кръвоизлива и да внимавах със заседналото вътре парче, нищо ми нямаше.

Може би. Да се надяваме.

Като видя кръвта, Анджела подсвирна. Отне газта, избърса ръце в роклята си и започна да търси с мен аптечката. Откри я минута по-късно, затисната под бордното табло. Отвори я, разкопча ципа на преградата с медицинските консумативи и си сложи сини хирургически ръкавици. Като видя празните опаковки от йода, ги запрати гневно зад борда и попита:

— Ама ти всичкия дезинфектант ли си изхабил?

— Честно казано, не очаквах да ни потрябва.

Анджела поклати глава. Аз знаех, че с нищо не може да ми помогне, но разбирах и нуждата й да опита. Погледът й я издаваше. Това беше част от споразумението ни без думи, сключено преди много години, когато бяхме съдружници — никога единият от нас да не остави другия да умре, дори с цената на собствения си живот. Аз бих направил същото за нея във всеки един момент, без дори да ми мигне окото. Ако единственото, което Анджела можеше да направи за мен, бе да почисти раната и да спре кръвотечението, то тя щеше да го направи. Затворих очи и се опитах да не обръщам внимание на болката.

Тя изля малко минерална вода върху раната ми, за да отмие кръвта. Превръзките на дъното на чантичката бяха почти изцяло сухи. Нежно и внимателно тя ме превърза колкото бе възможно по-плътно, без да размества шрапнела вътре. Постави лейкопласт за фиксиране и после един слой найлоново фолио, за да не се мокри. Аз се облегнах назад, за да я оставя да работи спокойно. След като приключи, тя порови в чантата си за цигари, намери една суха и я запали. После попита:

— Мислиш ли, че ще издържиш още двайсет минути?

— Ще се оправя.

— Гледай да не ми умреш сега.

— Какво, от една драскотина? — насилих се да се усмихна аз. — Че аз при бръснене съм се порязвал повече.

Тя ме погледна изпепеляващо.

— Вече кървиш през превръзката. Вътре може да има шрапнел… искам да кажа, още шрапнел, който не се вижда. Трябва да идеш на лекар, хлапе.

— Ще се оправя — казах аз. — Ще намеря доктор.

— Познаваш ли някого?

— Мога да намеря — отвърнах аз. — Познавам някого, който познава някого. Остави ме на брега. На някое тихо място. Аз ще се оправя. Междувременно ти скрий парите и разкарай тази лодка. Ако я забележат, ръката ми няма да има значение повече. Ще ми я зашият в някой китайски трудов лагер.

— Познаваш някого, който познава някого — повтори Анджела.

— Ами да — казах аз. — Не се прави на учудена. Научих се да оцелявам и без твоя помощ. Вече съм печен.

Анджела подсмръкна и извърна глава.

Лодката едва пълзеше, следвайки бреговата ивица към северната граница на Макао. Отначало се чувствах леко притеснен, че сме толкова близо до брега. Макао не е голям град и бреговете му се охраняват добре. Нямахме голям избор обаче. Трябваше или да сляза тук от лодката и да прегазя до брега, или Анджела да мине покрай доковете, за да се пробвам там. Но докато полицията ни търсеше навсякъде, си казах, че газенето ще изглежда по-малко подозрително. Макар че перспективата за това не ме радваше. Крайбрежните води бяха пълни с органични отпадъци и плаващ боклук. Погледнах ранената си ръка и изпсувах.

Когато се приближихме до гетата, Анджела угаси двигателите. Лодката продължи да се плъзга по инерция напред, докато доближихме на метър-два от брега. Наоколо, докъдето ми стигаше погледът, нямаше други плавателни съдове. Търговското корабоплаване в голямата си част минаваше по на юг, а заради дъжда повечето частни яхти и увеселителни корабчета се бяха прибрали. Покрай брега имаше някакви изоставени заводски сгради. Много от тях бяха със заковани прозорци, но в някои се бяха самонастанили клошари, имаше дори телевизионни антени на покривите. Тук-там се виждаха светлинки. Най-близката сграда имаше вид, сякаш в нея някога се бе помещавала кораборемонтна работилница. От водата още се подаваха железобетонни конструкции, които вероятно някога са били докове. Ако можех да се изкача по скалите, щях да се шмугна между две от заводските сгради и да изляза на улицата. В дъжда никой нямаше да ме забележи.

— Приготви се — каза Анджела. — След като лодката спре, скачаш. Не мога да стоя дълго. От гарнизона следят за бегълци през границата. Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Ще се оправя — казах аз.

Анджела кимна, извади пакета цигари и изтръска една, но с раздразнение видя, че е подгизнала от вода. Изруга и запрати пакета в морето.

— Ще се опитам да приключа колкото е възможно по-бързо — казах аз. — Това не бива да ми отнеме повече от два-три часа. Кажи ги четири. След като свърша, ще ти звънна на някой от еднократните телефони. Ще се опитам да се добера до „Гранд Лизбън“, но ако не успея, ти ще пратиш Джони да ме прибере.

— Е, до след четири часа, хлапе.

— До скоро.

Усмихнах й се за сбогом, после прекрачих през борда и скочих в плитчината. Бях вдигнал сака над главата си, за да не се измокрят нещата ми. Когато солената вода стигна до раната, прехапах език, за да не извикам, и за малко не загубих равновесие. Анджела продължи по инерция още няколко метра, после запали двигателите и потегли. Когато стигнах до брега, нея вече я нямаше.

Запълзях много бавно нагоре по скалите. Теренът беше силно наклонен и хлъзгав. От една открита канализационна тръба до мен в морето се изливаше воняща каша. Опитах се да се хвана за тръбата, но лявата ми ръка не ме слушаше. Вместо това се оттласквах с крака и при всяка възможност сядах да си поема дъх върху хлъзгавия разкалян склон.

Минаха няколко години, преди да стигна до върха на склона, където се изправих пред телена ограда. Нямаше как да я заобиколя, затова се засилих и се опитах да я прескоча. Успях, но от другата страна паднах върху земен насип, застлан с баластра. Претърколих се надолу и се спрях в стената на заводската сграда. Търкалях се не повече от три-четири метра, но падането ми причини адска болка. Сподавих нов вик и се спрях по гръб. Измъкнах от косата си някакво водорасло и изругах на глас. Дишай, Джак.

След като се изправих на крака, най-напред се огледах наоколо. Тази стара фабрика определено беше изоставена. Всички прозорци откъм морето бяха заковани с дъски освен няколко счупени, които бяха залепени с полупрозрачно фолио. Когато стигнах до ъгъла на сградата, открих тесен проход, който извеждаше на улицата. Стар неонов надпис хвърляше дълги червеникави сенки върху околните стени. Проврях се през прохода, като пристъпвах на една страна, и излязох на улицата, която беше празна, ако не се смятаха няколко паркирани коли. Заоглеждах се за надпис на английски, но не видях такъв. Светофарът на близкото кръстовище мигаше в жълто. В далечината се виждаха някакви магазини, но ролетните им щори бяха спуснати. Нямах представа къде се намирам. Сърцето ми биеше учестено от загубата на кръв и изкачването; изведнъж ми се зави свят и ми причерня пред очите. Превих се на две и се подпрях с длани на коленете си.

Дявол да го вземе. По китката ми се стичаше кръв. Облегнах се на една стена, за да си поема дъх. Съсредоточи се. Състави си план. Измъкнах от портфейла си онази проста бяла визитка, на която имаше само телефонен номер от едната страна и воден знак с формата на лотос от другата. Извадих един от моите еднократни телефони и бавно набрах номера. Сума ти време звъня.

Накрая, когато вече губех надежда, Ботиста отговори. Около него се чуваше глухо думкане на електронна музика. Беше в някакъв нощен бар.

— Ало? — каза той. — Кой се обажда?

— Клиентът — казах аз. — Трябва ми касапин.