Игри на изчезване

3

Хотел-казино „Тамани Хол“ Макао

Анджела чакаше в апартамента на хотела си, когато на вратата се почука. Към момента Пак закъсняваше вече с деветдесет минути, а тя бе прекарала близо четири часа, без да върши нищо, освен да крачи напред-назад и да поглежда часовника си. Изпушила бе и кутия и половина цигари. Чашата й от кафе беше пълна с фасове. Което не беше добър знак. В нейния бизнес точността бе всичко. Когато колегата ти бандит не се яви на уговорена среща, това означава, че или е арестуван, или му се е случило нещо още по-лошо. Щом чу почукването, тя веднага отвори вратата, без да сваля веригата. Това можеше да е само Сабо Пак.

Но не беше.

Беше един от пиколата на хотела с голяма картонена кутия в ръце.

Анджела го изгледа смаяно от глава до пети. Не бе очаквала да получи пакет. Попита го дали е сигурен, че е за нея, и той потвърди. Дори обърна кутията и й показа залепеното отзад картонче с номера на стаята и името, под което я бе наела. Тимошенко, стая 5904. После добави на развален английски, че частен куриер на мотоциклет я бил оставил на рецепцията преди десет минути — експресна пратка от Хонконг или нещо такова. Дежурният се подписал срещу пакета и уредил да й бъде изпратен горе при първа възможност. Пиколото й го подаде с две ръце, протегнати напред. Пакетът не изглеждаше заплашително и Анджела го пое, благодари му и затвори вратата.

Ако можеше да си представи какво има вътре…

Пакетът не беше нищо особено — с размерите на голяма кутия за обувки, изработена от плътен черен картон. По него нямаше пощенски марки, стикери, баркодове или каквито и да било други отличителни знаци. Нямаше и щемпел с дата от куриерската служба, което й се стори леко подозрително. Анджела разпозна кутията — беше от луксозен магазин за конфекция в Хонконг, но беше доста очукана и надраскана от многократна употреба. Капакът беше залепен към основата с двоен слой широко тиксо, сякаш за да не изпадне или се разлее нещо отвътре. Най-отгоре беше отпечатано логото на магазина — галопиращ жребец е мото: Богатството е, за да се притежава, не да носи наслада.

Анджела повдигна кутията. Беше твърде тежка, за да съдържа само сапфирите.

Вдигна рамене, внесе я в апартамента и я постави на барплота, за да я огледа по-подробно. Вътре нещо хлопаше, сякаш съдържаше предмет с неправилна форма, който се движеше свободно и се удряше в стените й. За момент си помисли, че може да е бомба, но в това нямаше никаква логика. Ако искаш да убиеш някого, не наемаш частна куриерска фирма, за да достави бомбата до стаята на жертвата, а я изпращаш по пощата, като нормален психопат. Освен това пакетът, съдържащ бомба, трябва и на вид, и на пипане да е съвсем обикновен, банален до скука, за да може нищо неподозиращата жертва най-спокойно да го разопакова, задействайки взривното устройство. В типичния случай това е ластик, който се освобождава при повдигане на капака, пиронът удря капсул-детонатора и останалото е мълчание. Така бе действал Юнабомбър и определено беше свършил добра работа. Този пакет обаче просто не беше достатъчно банален. Как щеше капакът да освободи механизма, след като целият беше омотан в тиксо? Не, сигурно вътре имаше нещо друго. Анджела отвори сгъваемото си джобно ножче и внимателно разряза тиксото, после с острието повдигна едва-едва капака на кутията и надникна в нея.

И видя главата на Пак, отрязана чисто под адамовата ябълка.

Анджела потрепери от отвращение и изпусна ножчето. Боже. Погледна още веднъж, за да се убеди. Отвътре се носеше ужасна воня, включително на спирт. Сигурно убиецът бе използвал някакви химикали, за да забави процеса на разлагане и да прикрие миризмата на смърт. Усети, че й се повдига. Дръпна се крачка назад, пое дълбоко дъх и се върна до барплота. След двайсет години в бизнеса тя неведнъж се бе срещала лице в лице със смъртта, но никога не бе виждала такова нещо. Насили се да хвърли още един поглед.

Сабо Пак изглеждаше странно спокоен. Очите му бяха отворени, празни и безметежни. Зениците бяха разширени докрай, върху еклерите бе започнал да се образува тънък бял слой в резултат от изсъхването. Анджела си каза, че е умрял мигновено, или поне достатъчно бързо, за да не позволи на болката да изкриви трайно чертите на лицето му. Когато човек умре, всичките му мускули се отпускат, за да се стегнат отново с настъпване на вкочаняването. Анджела се дръпна крачка назад. Беше чувала за случаи, когато отрязани глави са помръдвали с лицевите си мускули, примигвали са с клепачи, дори са изкривявали устни в гримаса след смъртта. Запита се преди колко ли време е била отрязана тази. В деветдесет процента от случаите клепачите са първите части на тялото, които се вкочаняват. Като се имаше предвид, че неговите още не се бяха вкочанили, смъртта бе настъпила най-много преди няколко часа. Анджела вдигна ръка пред устата си.

Сабо бе умрял с отворени очи.

Дори в най-тъмните гънки на подземния свят обезглавяването се смята за особено гнусно престъпление. Само най-бруталните банди го практикуват. И най-вече като средство за сплашване. Картелът „Лос Зетас“ в Мексико. „Джамаат“ в Тринидад. Талибаните. ИДИЛ. „Ал Кайда“. В края на краищата отсичането на глава не е нещо, което се върши по прищявка. Освен ако не носиш със себе си брадва или двуостър меч, тази работа изисква планиране. Съвременните методи нямат нищо общо с гладкия срез на гилотината.

Има няколко начина да се отреже глава. Най-разпространеният е всъщност най-труден: прерязва се гърлото с къс нож, за да се прекъсне каротидната артерия, после главата се отделя от трупа, като се отсича с мачете или нещо такова. Идеята е трупът първо да се обезкърви, за да се избегне артериалната струя. Иначе убиецът ще се омаже целият в кръв.

Всъщност е доста по-трудно, отколкото изглежда. Често са нужни два или повече удара с мачете, за да се пререже гръбначният стълб. Защото мачетето, разбира се, е направено за рязане на растителност, а не на кости. Тактически боен нож или извитият непалски меч „Кукри“ не биха се справили много по-добре със задачата. За целта някои банди прибягват до триони. Проблемът е, че да прережеш врата на човек с трион също не е детска игра. Острието на триона е съставено от малки, отделно подострени зъбци, което е сигурна гаранция, че наоколо ще хвърчи кръв, примесена с парченца месо. Когато „Лос Зетас“ обезглавяват жертвата си с моторен трион, после е трудно да се познае чия е главата и дали изобщо е глава. Това върши работа, ако целта ти е да подхвърлиш чувал с отрязани глави на стъпалата пред кметството, но не и ако искаш да си получиш парите след поръчково убийство или да сплашиш конкретен обект.

Който и да й бе изпратил пакета, очевидно много държеше Анджела да разпознае лицето. Посланието нямаше да означава нищо, ако тя не знаеше чия е главата. Срезът беше прав, чист, едва ли не хирургически, сякаш бе извършен със скалпел или с медицински трион за рязане на кости. Чертите бяха запазени без промяна, кожата и косата бяха непокътнати. Почти нямаше кръв. Анджела се сещаше само за два начина, ако не се брои хирургическа ампутация, да се получи такъв чист срез. Или убиецът бе притежавал голям и остър меч и знаеше как да го използва, или главата бе отрязана със струна от пиано.

Така наречената струна от пиано всъщност не е никаква струна, а метална жица, тънка като острие на бръснач. Изработена е от високовъглеродна стомана и на практика не може да се скъса. Въпросното нещо се увива около шията на трупа и се притяга като гарота. Най-напред прерязва югуларната вена, после каротидната артерия, останалите меки тъкани и накрая гръбначния стълб. Главата просто отхвръква встрани. Обикновено това не може да се постигне с мускулна сила, но има най-различни приспособления, които да улеснят задачата. Един промишлен обтегач на кабелни връзки би свършил работа. Най-опасни са електрическите. Наемните убийци на наркокартелите им викат автогарота. Това са уреди е размерите на голям мобилен телефон, които се продават в железарските магазини. Цивилното им предназначение е да връзват на снопчета провиснали жици или да изпробват здравината на рибарско влакно. Но ако такова нещо се надене на шията на човек, ще му отреже главата за по-малко от минута. При това не са нужни никакви специални умения. Металната примка оставя след себе си чист, гладък хирургически срез, какъвто може да се постигне само в болнични условия. Анджела бе готова да се обзаложи, че в случая ставаше дума именно за това — обезглавяване с метална жица.

А убиецът очевидно си знаеше работата.

И със сигурност целта му не беше просто да изпрати послание до Анджела. Искаше да я сплаши по начин, който тя никога да не забрави. Да й покаже, че е способен на неописуема, дивашка жестокост. Че е в състояние да извърши ужасяващи, нечовешки злодейства и че ако се заеме с нея, тя дори няма да разбере откъде й е дошло. Искаше Анджела да знае, че е по петите й.

Тогава тя забеляза, че в гърлото на Сабо беше втъкнато нещо, което странно блестеше.

Грабна кутията с хартиени салфетки от масата, измъкна няколко и внимателно бръкна с пръсти в устата на мъртвеца. Някъде дълбоко вътре напипа нещо. Тя внимателно измъкна голям сапфир, както и две навити на тръбичка стодоларови банкноти.

С неохота тя се досети откъде е сапфирът — един от двайсет и шестте камъка, задигнати при операцията с рибарското корабче. Останалите двайсет и пет явно се намираха у убиеца на Сабо. Цялата й печалба, наградата за труда й можеше да се събере в малкото му джобче.

Нейното богатство.

Стодоларовите банкноти обаче нищо не й говореха. Тя беше свикнала да работи с хонконгски долари или с местната валута на Макао — патака, но не и с американски гущери. А и банкнотите бяха със стария дизайн, преди въвеждането на осигурителните нишки, които ги пресичаха през средата.

Тя измъкна още едно снопче салфетки, за да ги разгъне, и тогава видя написаното на тях с черен маркер. Почеркът беше груб и неравен, текстът — почти нечетлив. Умно. Старата банкнота е перфектната хартия за писане на анонимни заплашителни писма. Тя е минавала толкова пъти от ръка на ръка, че никой не може да каже у кого е била последно. Всяка банкнота, намирала се в обращение повече от няколко месеца, е покрита със следи от слюнка, кожни клетки и мазнини от стотици, ако не и хиляди хора. Целият този натрупан бял шум прави всякаква криминологична експертиза безполезна. Маркерът и неразбираемият почерк преследваха същата цел. Колко души на света притежаваха маркер? Колко можеха да пишат с големи разкривени букви, съзнателно небрежно и нечетливо, за да маскират почерка си? Всеки би могъл да й е изпратил тази бележка.

Тя разгъна първата банкнота и прочете:

Ще ми върнеш откраднатото срещу сапфирите.

После разгъна и втората.

Тук. Утре. Ще те наблюдавам.

Анджела се извърна рязко и погледна през прозореца. От „Тамани Хол“ се виждаха три други огромни хотели-казина. Някой знаеше къде се намира тя. Не можеше да се каже със сигурност дали отнякъде не я наблюдават. Отсреща имаше може би петстотин прозореца, всеки един от които гледаше към нейния. Тя изтича до вратата и натисна бутона, за да спусне плътните завеси.

Който и да я наблюдаваше, не искаше просто да й отнеме сапфирите. Бележката беше ултиматум. Ако целта му бе само да я сплаши, главата в кутията щеше да бъде достатъчна. Тя щеше да отпише операцията като пълен провал и да се махне от тук със следващия полет. Но случаят беше различен. Той искаше сделка. Проблемът бе, че тя нямаше никаква представа какво точно търсеше от нея. Ще ми върнеш откраднатото?! Какво, по дяволите, искаше да каже с това?

Първата й мисъл беше за тайните й банкови сметки по света, в които през годините бе скрила милиони долари. Тя имаше личен сейф на Кайманите, натъпкан с пачки стодоларови банкноти. Сметка в частна банка в Женева. Два-три милиона в Куала Лумпур. Диаманти в Антверпен. Еврооблигации в Сао Пауло. Брокерска фирма за недвижими имоти в Йоханесбург. Общата стойност на притежаваните от нея активи се менеше от ден за ден според капризите на пазара, но беше някъде около осем милиона долара. А през годините бе задигнала поне шест пъти по толкова и бе похарчила всичко. Въпросният хищник би могъл да я търси, за да й поиска сметка за какво ли не.

Какво знаеше той за нея? Какво искаше да му върне?

Анджела прокара пръсти през косата си. Това беше лично. Някой я бе издирил, за да й изпрати посланието. Тази хотелска стая трябваше да бъде тайна за всички. По дяволите, цялата операция трябваше да е тайна. Тайна, която дори контрабандистите от яхтата трябваше да отнесат в гроба си насред морето. След онова, което ги бе видяла да правят на младата жена в Рангун, те го заслужаваха. Контрабандистите бяха на дъното на океана. Кой в такъв случай я беше открил? Само четирима души знаеха къде е отседнала, а трима от тях вече бяха мъртви.

И така, кой я бе издал?

Нямаше време за губене. С един скок тя отиде до куфара си, метна го на бюрото и със замах го разтвори. Инстинктът й диктуваше да напусне незабавно хотела. С едно движение тя награби всичките си рокли от гардероба и ги натъпка в куфара. Взе пистолета от салонната масичка и кутията с двайсетина или трийсет телефона за еднократно ползване от конзолата за зареждане до телевизора. Обувките. Тази хотелска стая беше опасна. Ако искаше да остане жива, трябваше до пет минути да изчезне.

Започна да си припомня основните маршрути в града. Дебелият чичо Джо би могъл да я свърже с някой бандит, който да я изведе безплатно от страната. Ако успееше да се добере до марината, можеше да наеме бързоходна яхта до Хонконг и да вземе първия полет закъдето й видят очите. Кой паспорт да използва? Дали убиецът наблюдаваше хотела? Или пристанището? Мостовете? Анджела грабна сателитния си телефон от барплота и понечи да го пусне в чантата си, но се спря.

Какво правеше тя?

С бягство нищо нямаше да реши. Ако духнеше сега, подателят на бележката щеше да я последва. Много пъти досега бе бягала от полицията, но не знаеше нищо за този човек. Доколко беше запознат с метода й на действие? Вече знаеше за тайната й хотелска стая. Какво ли още знаеше? Имейл адреса й? Номерата на кредитните й карти? Телефонните й номера? Та той можеше да знае всичко за нея, включително за скритото й богатство. Което го правеше много опасен. Ако Анджела изчезнеше днес, какво щеше да прави утре? За да бъде изцяло в безопасност, тя трябваше да се държи така, сякаш този човек беше в течение на всичко около престъпната й кариера. Тоест да изчезне напълно. Да изостави всяко едно от нещата, които я свързват с миналото. Да скъса фалшивите си паспорти. Да се откаже от предишните си самоличности. Да остави парите си да мухлясват в банката. Разбира се, като професионалист тя бе свикнала да се отказва от вече изхабени имена, адреси и координати, но този път беше различно. За да оцелее, трябваше да се откаже от всичко. Да напусне веднъж завинаги този град, да изчезне за известно време и после да започне всичко от начало. Парите, които си бе спестила за черни дни, щяха да се изплъзнат веднъж завинаги от ръцете й.

Анджела погледна надолу към сателитния телефон.

Трябваше да има и друг начин.

Нужна й бе помощ. Ако решеше да не бяга от тази заплаха, й трябваше някой, който да й помогне да я осмисли. Някой, на когото да може да се довери изцяло, да разчита на него дори в най-опасни ситуации. Приятел, когото да познава добре и да му вярва. Човек призрак.

Анджела погледна часовника на телефона си. Не й оставаше много време. С треперещи пръсти написа анонимния имейл адрес, който не бе ползвала от години. Съобщението й беше кратко и мило. Тя го изпрати и се помоли наум да свърши работа.

Молбата й бе чута.

Защото след десет минути на другия край на света телефонът ми започна да вибрира.