Игри на изчезване

15

От „Хард Рок“ до „Паризиен“ разстоянието бе броени минути пеша. Но след уличното преследване часовата разлика наистина започваше да ми се отразява. Освен това да дишаш в това помещение бе все едно да дъвчеш филтър от цигара и аз вече се давех, когато стигнах до въртящата се врата. Избърсах потта от челото си и хвърлих последен поглед през рамо, колкото да се убедя, че онзи гангстер не бе успял някак си да се вмъкне след мен. Не, не беше. Погледнах часовника си. Беше станало обед.

Гишето на пиколата в „Паризиен“ беше празно. Огледах фоайето наоколо и забелязах картонена табелка с надпис: Хлапето. Усмихнах се. Този прякор би звучал по-уместно преди десет години, докато чиракувах при Анджела, отколкото сега. Когато ме откри, бях завършил колеж преди, има-няма, две години и едва свързвах двата края. Но сега, дори да се обличам с младежки дрехи, аз не съм ничие хлапе. Тя е единствената, която все още може да ми казва така.

Шофьорът, който държеше табелката, минаваше седемдесет. И беше местен. Със сигурност. Ръцете му яха старчески, изкривени от артрит, костюмът му беше оръфан на ръкавите. От устата му висеше безжизнено цигара без филтър, от която всеки миг щеше да се отрони два пръста пепел. Очите му бяха замъглени и той ритмично местеше тежестта на тялото си между пръстите и петите. Този тик ми изглеждаше познат. Човекът чакаше тук от часове.

Насочих се право към него, подадох му ръка и казах:

— Ти трябва да си новият ми шофьор.

Той кимна и се здрависа с мен. После мълчаливо ми даде знак да го последвам навън. Закрих очите си с длан от слънцето, докато двамата подминахме такситата и лимузините и се насочихме към паркинга на хотела.

— Къде отиваме? — попитах аз.

Той метна фаса си, който се удари в джантата на възстаричка лимузина „Крайслер 300“, после извади от джоба си връзка ключове и отвори вратата.

— Ще видите — бяха думите му.

Кимнах, после се обърнах и отворих задната врата. Вътре нямаше никой и аз седнах. За лимузина беше доста спартански обзаведена. Особено в сравнение с лимузините, обслужващи хотелите в Лас Вегас. Седалките бяха от изкуствена кожа, а мокетът беше найлонов и имаше остра нужда от минаване с прахосмукачка. Вътре нямаше нито барче, нито стереоуредба, но в ъгъла до преградата към шофьорската седалка имаше телевизор, който изглеждаше поне на десет години и предаваше новини на китайски език. Интериорът на колата беше просмукан с многогодишна миризма на пури и прокиснала бира.

Онова, което ми събра очите обаче, бяха трите големи куфара „Халибъртън“ на пода пред съседната седалка. Изработени от алуминий, с подсилени стени и ключалки с цифров код, те се използваха за пренасяне на деликатно оборудване и минаваха за най-надеждната защита за уязвим багаж, която може да се купи с пари. Всеки от трите беше достатъчно голям, за да побере настолен компютър заедно с монитора, клавиатурата и всичко останало. Аз пропълзях напред и почуках върху затъмнената плексигласова преграда, която ме отделяше от шофьора. Той натисна някакво копче и преградата се смъкна надолу.

— Какво е това, дявол да го вземе? — попитах аз.

Старецът се усмихна и кимна с глава. Зъбите му бяха толкова редки, че можеше да държи цигара между тях. Английският му явно не беше особено добър.

— Знаеш ли кой те прати да ме вземеш?

— Жената — отвърна той.

— Тя има ли си име?

Старецът не отговори. Забелязах, че ме наблюдава в огледалото за обратно виждане. И отново се усмихва.

— Ти имаш ли си име? — попитах го аз.

— Джони — отвърна той.

— Благодаря, ти, Джони — казах аз. — А сега къде, на майната си, ме караш?

Той отново не отговори, само ми се ухили в огледалото и вдигна преградата. Аз се отпуснах на седалката и въздъхнах.

Джони тръгна по булеварда, сякаш искаше да ми покаже забележителностите. Ако си представим Макао като китайския Лас Вегас, то „Котай“ е местният Стрип. Тук става купонът. Тук се играе повече хазарт от където и да било другаде по света. Когато отбихме от булеварда и навлязохме в същинския град, преградата отново се смъкна надолу. След няколко преки казината отстъпиха място на обичайните заложни къщи, редуващи се с магазини за алкохол. Бяхме навлезли обратно в гетата. Стари занемарени блокове от железобетон, прогнили отвътре. Във всяка пукнатина имаше мухъл. Очаквах Джони да каже нещо, но той мълчеше.

След няколко минути завихме в тясна уличка встрани от главното шосе, която ни изведе пред нов хотел със стъклена фасада. Спряхме пред бариерата, където пазачът ни махна с ръка да влезем; Джони пое към задния вход на хотела и забави ход почти до пълзене. Две пикола се втурнаха да отварят вратата откъм моята страна.

Миг по-късно Анджела се вмъкна на седалката до мен.

Тя блъсна куфарите настрани, за да се настани удобно, после извади от чантичката си пистолет. Аз седях безмълвен няколко секунди, докато Джони изкара колата през портала обратно на главното шосе. В далечината се виждаха кулите на големите хотели, които трептяха в обедната мараня. Анджела му каза нещо на кантонски и той кимна, погледна я в огледалото и разделителната преграда отново се издигна с тихо бръмчене нагоре.

Погледнах пистолета в скута й. Беше сребрист, автоматичен, компактен, от неизвестна за мен марка и модел. Бях виждал такива обаче. Оръжия за самоотбрана, предвидени да се побират лесно в джоб или дамска чанта. Това миниатюрно нещо беше най-вероятно.22 калибър и имаше пет патрона в пълнителя. Но от близка дистанция мощността нямаше значение. Малокалибрен патрон от такъв пистолет може да ти пробие черепа и да ти смели мозъка не по-зле от всеки друг.

Вероятно Анджела ме бе познала по някакъв начин, макар че след шест години имаше всички основания да е предпазлива. Много неща се бяха променили. Преди пет години бях платил на един хирург в Бразилия да ми направи нова физиономия. Минаха седмици, докато заздравея, но когато превръзките паднаха, от тъмните очи и мургавата кожа нямаше и следа. Очите ми се бяха закръглили, носът ми бе станал по-чип, брадичката — сякаш по-изразителна. Лицето ми беше бледо, кожата — изопната. Всяка част бе променена. Преди операцията се бях притеснявал, че ще изглеждам някак изкуствено, като пластмасова маска или застаряваща кинозвезда. Оказа се, че страховете ми са били неоснователни. Хирургът ме бе направил да изглеждам като най-обикновен човек. Нито твърде красив, нито твърде грозен. Нито с нежни черти, нито с прекалено груби. Всичко в мен беше скучно, с нищо незабележимо. И различно. Бях станал изцяло нов човек.

Анджела също се беше променила. Първо, изглеждаше подмладена. Имаше гладката светла кожа и ясните очи на жена, ненавършила още трийсет — а не на четиресет и пет-шест, на колкото всъщност беше. Освен това се беше изрусила. Не беше брюнетка както преди и безупречно фризираната й грива от яркоруси къдрици падаше под раменете. Беше и страхотно облечена, а на роклята имаше брошка с розов диамант с размера на монета от пет цента. Да се каже, че беше красива, би било твърде слабо.

Анджела беше оригиналът. Тя беше първата жена призрак, първият призрак въобще. Преди нея не бе съществувала подобна фигура. През годините, докато работехме заедно, смени всички форми и размери, всички възрасти и професии. Бях я виждал да стяга с ластик паспортите си, да разбърква шофьорски книжки като тесте карти и да минава през проверките за сигурност, без да каже и дума. Харчеше повече за дрехи в рамките на един месец, отколкото много жени изкарваха за няколко години. Беше лъжец от световна класа, способна беше да продаде сняг на ескимосите, вода на удавник и пясък на туарегите в Сахара. Тя ме научи практически на всичко, което знам. Сега свали очилата си, за да видя светлосините й очи.

— Съжалявам за пистолета — каза тя. — Но мина много време и не знаех кой може да се яви днес.

— Разбирам. И така, как искаш да го направим?

— Както обикновено — каза тя. — Без резки движения. Покажи ми ръцете си, после аз ще ти покажа моите. За всеки случай. Става ли?

— Нямаш грижа — излегнах се назад в седалката си аз.

Това беше нашият тест за самоличност. Когато с Анджела навремето работехме заедно, ни трябваше система за двойна проверка. Ако човек непрестанно променя вида и поведението си, накрая започва сам себе си да не познава. Аз вдигнах нагоре маншета на ризата си и й показах часовника.

— Помниш ли го?

Тя го огледа отблизо. Часовникът беше леко поизносен, по корпуса му имаше няколко дребни драскотини, но най-вероятно щеше да ме надживее.

— Ти ми го купи преди осем години след удара в Дубай — казах аз. — Беше събота вечер, началото на април, мисля. Вечеряхме в един рибен ресторант срещу фонтаните на „Тамани Хол“, на, има-няма, три километра от тук. Бяхме уморени от полета, замаяни от шампанското. Ти беше излязла на верандата да запалиш цигара, а в това време аз поръчах втора бутилка шампанско. Когато се върна, извади от джоба си две малки черни кутийки. Накара ме да ти подам ръката си и ми сложи този часовник. Каза ми да си го пазя. „Патек Филип Калатрава“. Отначало не исках да го приема, понеже струваше повече, отколкото бях изкарал от първите си четири удара, взети заедно, но по-късно разбрах защо ми го даваш. За да се разпознаваме един друг.

Погледнах надолу и видях нейния часовник да се подава изпод ръкава на роклята й. Диамантите блестяха на приглушената светлина.

— Ти още носиш другия — казах й аз. — Два еднакви часовника, в две еднакви кутии.

Анджела се усмихна.

— Същата вечер ми направи и това — продължих аз и обърнах ръце с дланите нагоре, за да й покажа белезите си. — Отидохме в хотелската ти стая, ти ми каза да легна по гръб на леглото и постави кожен колан в устата ми, за да не си прехапя езика. Държеше ме в прегръдките си, докато притисках върховете на пръстите си към нажежената до бяло ютия. И двамата усетихме миризмата на горящо месо. Спомням си всяка минута от тази нощ, особено болката. После дни наред пръстите ми пулсираха. Изпихме бутилка „Вьов Клико“ със сламка, докато аз топях пръстите си в кокаин, за да станат безчувствени. Помниш ли? Накрая ти ги превърза и ми каза, че сега целият свят е мой.

— Помня — каза тя. — Не искаше морфин. Почти изгриза онзи колан, но не издаде звук.

— Не и пред теб. Във всеки случай, не и тогава.

Тя прибра пистолета в чантичката си и протегна ръце, за да видя гладката кожа на пръстите й. Беше изгорила собствените си отпечатъци много преди да се запознаем. Но по различен начин, с киселина. През следващите месеци бе киснала всеки ден пръстите си в сок от ананас, за да не зарастат и образуват същите папиларни линии. Белезите й бяха гладки като пергамент, точно както ги бях запомнил.

Но аз вече знаех, че това е тя.

Отворих ципа на сака си и й показах моя пистолет, като спуснах ударника. Не само тя се бе сетила да вземе предпазни мерки. Поставих оръжието на предпазител и го пъхнах обратно в сака.

Анджела разтегна устни в крива усмивчица.

— Толкова се радвам да те видя, хлапе.