Игри на изчезване

1

Остров Тайпа, Макао

Стратегът се стресна от сърдитото вибриране на сателитния телефон. Почти цялата нощ бе прекарала на задната седалка на лимузината си под един мост в Стария град, като ту се унасяше в дрямка, ту се събуждаше. Когато най-после телефонът й иззвъня, тя разтърка очи, за да прогони съня, и извади апарата от стойката за чаши на средната конзола между седалките. Преди да го отвори, се пресегна и запали лампата за четене.

Цяла нощ бе чакала това съобщение.

Тук Би — гласеше то. — Победа. 2 червени картона. 3 дузпи. Резултат 26-0, 8 минути по часовник.

Тя кимна и прочете отново съобщението. Беше измислила сама системата от кодирани изрази, за да звучи като невинен, неангажиращ разговор на спортни теми. За посветеното око обаче това съобщение беше телеграма, която събираше в себе си цялата информация за проведения удар с рибарското корабче. Стратегът запали цигара и го огледа още веднъж.

Би беше биячът, наемният убиец. Съобщението бе от Сабо Пак. Следваше резултатът. Дали ударът е бил успешен или не? Да, бил е. Победа. После доклад за щетите. Жълт картон означаваше ранен член на екипа, а червен картон — убит. И Холмс, и Капитана бяха мъртви. Дузпи бяха убитите контрабандисти. А последните цифри даваха размера на плячката. Двайсет и шест откраднати камъка, нито един изгубен. Както и очаквания час на пристигане. На какво ли разстояние беше Сабо от уреченото място на срещата? За техните цели секундите бяха минути, минутите — часове, а часовете — дни. Значи Сабо Пак носеше двайсет и шест сапфира и щеше да пристигне след осем часа. Разчитането на такива съобщения й бе станало втора природа.

Тя обърна сателитния телефон в дланта си, свали батерията, извади картата памет и за всеки случай прекъсна вътрешната антена. След като разглоби телефона на парчета, тя отвори вратата на лимузината и ги изхвърли в канала.

Това беше всичко.

Първата част от операцията бе изпълнена.

Стана й жал, че двама членове на екипа й бяха загинали, но нямаше време за скръб. В тази игра емоции не се допускаха. Поне засега. Всички се бяха договорили как трябва да се постъпва в случай на злополука и всеки сам беше приел рисковете на професията. Пиратството не е за хора, които се страхуват от онази с косата. Техният дял щеше да се изплати на близките им. На стратега щяха да й трябват няколко дни, за да пласира камъните на черния пазар, но след като получеше парите, щеше да уважи последните желания на екипа си. Холмс имаше брат в родината, в Оукланд. Тя щеше да преведе неговите няколко милиона в банкова сметка на името на брат му в Швейцария. На когото никога нямаше да му се наложи повече да работи. Капитана нямаше семейство и бе пожелал неговият дял да се изплати като дарение на морски резерват край бреговете на Австралия. Тя можеше да направи анонимен превод по интернет и ако тези камъни се окажеха дори наполовина толкова ценни, колкото очакваше, с дела на Капитана щяха да се финансират дълги години научни изследвания и мерки за опазване на рибните популации. Това щеше да бъде неговата лична отплата към морето.

Но за момента тя имаше по-належаща работа.

В света имаше малко жени като нея. Тя беше не просто първокласна мошеничка, а и гениален организатор на криминални операции. Вече двайсет години се занимаваше с обири и нито веднъж не беше залавяна. Задигала бе диаманти от руска принцеса. Изнасяла бе картини от европейски музеи. Ограбвала бе банки на четири континента. Откраднала бе милиони, бе ги похарчила и впоследствие бе откраднала нови милиони. Никога не се задържаше дълго на едно място и променяше самоличността, навиците и външния си вид със същата лекота, с която повечето хора си сменят дрехите. Човек можеше да е приятел с нея от години и един ден да не я познае на улицата.

Тя не обичаше да ползва имена, но някои хора я знаеха като Анджела.

Истинското й име отдавна бе потънало в небитието. Анджела беше най-популярният й псевдоним, но не бе нищо повече от дума, отпечатана върху един от дузината й паспорти. Не бе ползвала от дете името, което й бяха дали родителите, и то нямаше вече никакво значение за нея. Само един-единствен човек знаеше за предишния й живот, а тя не го бе виждала от шест години. Можеше като нищо да е умрял или да гние в някой от черните затвори на ЦРУ, пръснати по света. Ако беше така, споменът за цивилния й живот щеше да си е отишъл заедно с него.

Тя въздъхна и натисна копчето, което смъкваше преградата между салона на колата и шофьорската седалка. В момента нямаше вид на жена, свикнала да се вози в лимузина. С евтината си пола и памучно яке в маслинен цвят можеше да мине най-много за келнерка. Къдравата й кестенява коса стигаше до раменете, пръстите й бяха кафяви от цигарите. Каза на шофьора да я изчака, после слезе от лимузината и тръгна пеша. Дръпна силно от цигарата си и хвърли фаса на тротоара.

И тогава настъпи трансформацията.

Стратегът разкопча колана на полата си, която се разгъна и се превърна в дълга черна рокля. Свали колана и го мушна в чантата. Съблече якето си и го обърна наопаки; памучният плат отстъпи място на скъпа бяла кожа. Свали очилата и кафявата си перука и отдолу се подаде буйна руса грива.

Само за секунди от келнерка, която си отива вкъщи след работа, заприлича на богата наследница, тръгнала на лъскаво парти.

Не само външният й вид се промени. Държанието също. Има стотици малки неща — изражение на лицето, маниери, движения на тялото, — които правят един човек уникален. А тя бе в състояние да манипулира всичко това според волята си. С всяка изминала крачка Анджела сякаш се състаряваше с по една година. Стойката й се изправи, тя вдигна горделиво глава. Ръцете й не изглеждаха вече толкова силни, крачките й станаха малки и деликатни. Стисна чантата си под мишница, сякаш се боеше някой да не й я отмъкне. Чертите на лицето й се отпуснаха, тя пренесе тежестта на тялото си към пръстите на краката, за да подчертае високия си ръст. Като цялостен ефект изглеждаше не просто състарена с десет години, но и значително по-слаба и по-висока от обикновено. Когато зави зад ъгъла и пое към бижутерийния магазин, вече се бе превърнала в напълно различна жена.

Бе станала Оксана Тимошенко.

Това не беше просто името, отпечатано върху украинския паспорт на дъното на чантата й. Не, тя беше кралицата майка на украинска стоманодобивна империя. През годините след разпада на Съветския съюз покойният й съпруг бе откраднал милиарди от държавата и оттогава тя прекарваше времето си между тузарските хотели и елитните казина на планетата. Държанието й беше особена смесица от авторитет и уязвимост, издаващи безграничното й богатство и привилегии. От чантата си извади диамантен пръстен и незабелязано го нахлузи на пръста си. Това беше нейният неотменим завършващ атрибут — в края на краищата никоя жена с нейния социален статут не би си подала носа на публично място без диамант. В Макао бижутата са всичко. Те са неразделна част от местната култура. Сиатъл има своите кафенета. Ню Йорк — своите пицарии. Париж — своите пекарни.

Макао има бижутерийни магазини. А този беше най-ужасният от всички.

„Камъчета от Стария свят“ беше обикновена дупка в стената, водеща към сутерена на мръсен и занемарен блок в една от най-западналите части на остров Тайпа, само на няколко преки от мястото, където я чакаше паркираната лимузина. Приличаше повече на заложна къща, отколкото на бижутериен магазин, и с основание. Всичко изложено на витрината беше втора или трета ръка, а цените бяха абсурдно високи. Счупен „Ролекс“ се продаваше за двайсет хиляди евро. Сребърен годежен пръстен с диамант един карат — за два пъти повече. Магазинчето беше затиснато между караоке бар и отдавна затворена китайска закусвалня със заковани прозорци. Витрината му се осветяваше от неонов знак на долар и синя луминесцентна тръба, усукана да наподобява шлифован диамант. Когато Оксана бутна вратата, отвътре издрънка звънец.

Тя мина покрай рафтовете с безбожно скъпи бижута. В дъното млада жена с европеидни черти — пласьорката на крадени скъпоценни камъни — се беше надвесила над малка масичка с инструменти и пушеше цигара. Когато видя Оксана, тя загаси цигарата си, изключи електрическия шмиргел, с който работеше, и се изправи да я посрещне.

— Мога ли с нещо да помогна?

— Да — заяви Оксана с безупречен украински акцент. — Идвам във връзка със сапфирите.

— С вас ли говорих по телефона?

— Да.

— Добре — кимна жената. — Аз съм Елишева. Носите ли камъните?

— Още не. Пристигат по куриер. До няколко часа трябва да са тук, ако не възразявате да постоите будна.

— Аз така и така съм будна — каза жената. — И без това спя само през деня. Куриерът ви надежден ли е?

— Засега не ме е разочаровал.

— Хм — въздъхна Елишева. — Е, добре.

— Става дума за двайсет и шест сапфира с различни размери — заяви Оксана. — Искам ги шлифовани и полирани колкото се може по-скоро. Вие знаете как да извлечете максимална стойност от суровия материал. Само да няма някакви тайни знаци, нещо, което да отведе клиента обратно до вас.

— Както кажете — отвърна Елишева. — Но първо, елате да ви покажа нещо.

Тя извади от джоба си неголям предмет, увит в амбалажна хартия, и го плъзна през плота към Анджела. Вътре имаше малък диамант с размери приблизително на глава на топлийка. Оксана го вдигна с пинцетите и го разгледа внимателно през лупа. Беше бистър и блестящ като слънчев лъч. Дъхът й спря. Само от вида му усети опиянение, сякаш бе взела наркотик. Трудно е да се обясни какво точно изпитваше в този момент, но беше някаква смесица от възторг, преклонение и печал. Един перфектен диамант не е само красота — той е обезсмъртено съвършенство. Всичко на този свят рано или късно загива. Хора умират, цивилизации се разпадат, реки подкопават планини и ги превръщат в прах. Докато един диамант не просто символизира вечността, той е самата вечност. Един правилно шлифован камък ще изглежда по същия начин и след сто, и след хиляда години. Дълго след като тези две жени нямаше да са между живите, дълго след като споменът за тях изчезнеше от лицето на Земята, този диамант щеше да е също толкова красив, колкото и сега. За жена без име и семейство самото докосване до него беше допир с нетленността. Оксана кимна и постави малкото камъче обратно на плота.

— Това е диамант — каза тя.

— Разбира се — отвърна Елишева. — Чували ли сте за „Гордостта на Танзания“?

Оксана мълчеше.

— Не се притеснявайте, ако не сте — каза Елишева. — Не са много тези, които са чували. Дори на първокласни бижутери името нищо не говори. Но за кратко време е бил най-прочутият скъпоценен камък в света. Открит е през две хиляди и втора година. Някакъв фермер го изровил от наносна нива край селцето Лонгидо в Танзания, в подножието на угаснал вулкан. Като го видял, щял да получи инфаркт. Става дума за дванайсет хиляди каратов рубин с дължина петнайсет сантиметра. Средно до интензивно наситен цвят. Който се нарича гълъбова кръв. Почти никакви вътрешни дефекти. Общо взето, бил чист като капка планинска роса. С безупречна сърцевина. За времето си бил най-големият висококачествен рубин в света. Бил по-тежък от следващия по размер с повече от пет хиляди и петстотин карата, това е близо кило и половина. Имало снимки, но нито една не била в състояние да отрази съвършенството му. Бил огромен и неописуемо красив, като капка замръзнала кръв, но увеличена до размера на два допрени юмрука. Можете ли да си го представите? Рубин, който да тежи толкова?

Оксана поклати глава.

— И аз не мога — каза Елишева. — Никой не можел да каже дори приблизително каква би могла да е стойността му. Фермерът го продал на някакъв британски строителен предприемач за двайсет хиляди паунда. Докато успял да го пренесе в Англия, само застраховката му струвала десет пъти повече. Макар да се опитвали да опазят сделката в тайна, новината за камъка започнала да се разчува. След седмица в селото, където бил намерен камъкът, започнали да прииждат журналисти. След месец стойността на земята на въпросния фермер набъбнала петкратно. Спекуланти изкупили всеки квадратен сантиметър от въпросната наносна нива. А когато след две години камъкът бил предложен на частен търг, началната цена била двайсет и шест милиона. Към края на наддаването някакъв саудитски принц предложил за него близо седемдесет милиона. Това била най-голямата сума, платена някога за един рубин. Нищо подобно не се било случвало никога преди.

— А тогава защо не съм чувала за него?

— Защото „Гордостта на Танзания“ се оказал без стойност — каза Елишева. — Фалшификат.

Тя извади чук от бюрото си и с един удар разби на безброй парченца малкия диамант между тях. Оксана гледаше с невярващи очи финия прашец. Тя го докосна с пръст и по кожата й полепнаха стъклени частици.

— Счупил се, още преди да напусне Лондон — продължи Елишева. — Понеже не бил никакъв рубин. Не бил дори изкуствено отгледан синтетичен рубин. Бил обикновен кристал, произведен с химически примеси за цвят и за увеличаване на индекса на пречупване, подобен на химически обработеното стъкло, на което се упражнявам да шлифовам камъни. Фермерът го бил продал с фалшиви документи, в които бизнесменът изобщо не се усъмнил. Той дори не се сетил да попита откъде някакъв фермер в танзанийските села е могъл да се сдобие с такива документи. Никой не си бил дал труда да тества камъка чак до момента, когато изпаднал от чантата на саудитеца, докато го пренасял към частния си самолет, и се разбил на седемнайсет парчета. Когато със закъснение му направили оценка, парчетата били с обща стойност под сто паунда. Не ставали дори за филмов реквизит.

— Защо ми разказвате това?

— Защото всичко опира до доверие — отвърна Елишева. — Никой не може да каже със сигурност как е станало всичко, но преобладаващото мнение е, че фермерът бил мошеник. Предприемачът нямал никакви скрупули да го ограби, това му се струвало напълно нормално. Бедните африканци по принцип не получават лъвския пай. Защо сега да прави изключение? И така, докато бизнесменът си въобразявал, че прецаква фермера, фермерът го прецакал него. Е, кой е мошеникът в случая? Фермерът, който продал фалшификата? Или бизнесменът, който до такава степен бил повярвал в късмета си, че го купил на доверие? Дали от злонамереност или от чиста глупост, на него изобщо не му хрумнало да тества камъка. Всеки бижутер би могъл да разкрие за минути измамата, но никой не се сетил да наеме такъв, докато не станало късно. Когато новината се разчула, целият свят искал да повярва в нея. Всички били до такава степен опиянени от новината за съкровището, че пропуснали да проверят автентичността му. Искали да е истина, затова се държали така, сякаш е. Ето защо аз никога не вярвам на приказки, когато купувам нещо. Докато не видя камъните, за мен те не съществуват. Няма нищо по-опасно от правдоподобно звучаща приказка, нали разбирате? Защото и най-добрият разказвач не може да превърне стъкло в рубини.

Оксана не отговори.

— Така се прави търговия — каза Елишева. — Никаква вяра никому. Никакви обещания. Никакви ръкостискания. За мен „Гордостта на Танзания“ не е просто най-големият фалшив камък на света. Той е урок по бизнес етика. И напомняне.

— За какво?

— За смъртта, разбира се — каза Елишева. — Разбирате ли, дори скъпоценните камъни не траят вечно.