Игри на изчезване

30

„Лотус Вейл Апартмънтс“, Макао. В настоящето.

Почукването по вратата ме изтръгна от унеса ми.

Машинално посегнах зад тила си. Обикновено спя с пистолет под възглавницата, тъй че минаха няколко секунди, докато се опомня достатъчно, за да осъзная, че пистолетът вече беше на подлакътника до мен. Не че бях заспал, убеден съм, че не, но успокоителните явно ми бяха отнели силата. Чувствах се като пребит. Прекарах пръсти по лицето си. Откога се намирах тук? Колко време бях изгубил?

Изчаках очите ми да се адаптират към мрака в стаята. Единствената светлина, която се процеждаше през щорите, бе от червения неонов надпис отвън. Слънцето бе залязло, но поне дъждът беше спрял. Сградата беше утихнала, ако не се броеше тихото бръмчене на климатика. Докторката си бе тръгнала заедно с всичките си такъми. Погледнах часовника си. Девет вечерта. По дяволите. Закъснявах вече с два часа за срещата с Анджела.

На вратата отново се почука.

Предположих, че Ботиста иска да ми напомни да се измитам. Сигурно ефектът от кокаина вече бе започнал да преминава и щеше да е в кисело настроение. Прекарах пръсти през косата си и се огледах. Имах нужда да взема душ, но никъде наоколо не виждах баня. На пода до мен имаше торба, пълна с дрехи. Вътре имаше черен костюм „Бриони“, черна плетена вратовръзка „Ив Сен Лоран“ и бяла риза „Дънхил“. Беше ми купил дори черни обувки на някаква фирма, която не бях чувал. Всички касови бележки бяха вътре. Сигурно бе напазарувал в някой от бутиците към казиното, докато съм бил в безсъзнание. Браво на него. Имаше още боксерки и бяла тениска. Покупките не изглеждаха никак зле. При нас, в Щатите, черен костюм носят само собствениците на погребални бюра. Ако излезеш с такъв на улицата, ще те гледат особено. Но не и тук. Стига да исках, можех да мина за търговец на швейцарски часовници или за пиколо в хотел, или за шофьор на ролс-ройс. За да се смеся с тълпата на улицата, ми беше нужен реквизит.

Съблякох се и започнах да обличам новите си дрехи. Определено чувствах ръката си по различен начин. Раната ми беше превързана с марля и бинтована, като отгоре превръзката бе фиксирана с лейкопласт. Цялата ми лява страна беше изтръпнала. Когато нахлузих ризата, усетих само далечна болка. Под дрехите имаше и други придобивки: марля и лейкопласт, за да си сменям сам превръзките, плюс два пластмасови флакона, в каквито продават лекарства с рецепта. Етикетите им бяха отлепени, а вместо тях на парченца лейкопласт беше написано на ръка: Антибиотик. Три пъти на ден и Обезболяващо. По 1–2 таблетки на всеки четири часа. Отворих флакона с антибиотика, сдъвках едно хапче и го преглътнах без вода, после пуснах флакона в сака си. Вдигнах другия, с обезболяващото, и го разгледах. След като привършех първоначалната доза, щеше да ме боли зверски. Нямах представа какви са тези таблетки, но със сигурност бяха по-силни от аспирин. Хвърлих флакона в кошчето с боклук.

След като се облякох, натъпках мокрите си дрехи в пазарската торба и пристъпих към прозореца. Пет етажа под мен имаше много тесен проход между сградите, задръстен от боклук. Хвърлих торбата. Тя се удари в пожарното стълбище, отскочи и падна в контейнера за смет.

Добре. Не исках да намерят окървавените ми дрехи в този бардак.

На вратата отново се почука.

След като приключих с обличането, взех сака и пистолета. Проверих го, за да се убедя, че е зареден и с патрон в цевта, после отидох до вратата. Щях да я отворя и да се разплатя с Ботиста, но се заковах на място.

За какво би му притрябвало на Ботиста да чука на собствената си врата?

Погледнах ключалката. Веригата беше свалена, разбира се, но резето беше заключено отвън. Когато Ботиста тръгна за дрехи, сигурно бе заключил след себе си. Но оттогава се бе връщал в апартамента поне веднъж. Как иначе се бяха озовали тук дрехите? Нямаше никакъв смисъл да чука сега само защото вече идвах в съзнание. Беше си неговата бърлога в края на краищата. Той можеше да си влиза, когато си пожелае. И така, кой чукаше?

Тихо пристъпих към вратата. Можеше да се окаже и фалшива тревога. Някой наркоман, дошъл да търси Ботиста. Но се съмнявах. Няколко минути чукането беше равномерно, тихичко, някак учтиво. Един наркоман или щеше да се откаже, или вече да думка с юмруци. Това не бе случайност. По дяволите, отвън се беше появил някакъв нов играч.

Допрях дулото на пистолета в центъра на вратата, на метър и нещо от пода. Така, ако дръпнех спусъка, куршумът щеше да пробие дървото и, с малко късмет, да улучи човека от другата страна. Отново се почука. Аз се надвесих напред и погледнах през шпионката.

И видях най-жалкото човешко същество, което можех да си представя.

Беше млад азиатец на около двайсет и четири-пет години, болезнено мършав, който лесно можеше да мине и за тийнейджър. Не го познавах. Беше кльощав недохранен и носеше черен костюм „Армани“, който му беше поне с два номера по-голям. Вратовръзката му висеше до чатала, а между шията и яката му имаше два пръста луфт. Да се каже, че беше притеснен, би било твърде слабо. Той трепереше като лист. И вероятно имаше причина. Беше такава хърба, че да го духнех, щеше да падне.

Той отново почука.

Дръпнах назад ударника на пистолета. Кой беше тоя тип?

Очевидно не беше дошъл да ме убива. По вида му си личеше. Едва ли имаше повече от метър и шейсети четиресет и пет кила. Сам по себе си дребният ръст не означава, че не можеш да държиш пистолет, но този нещастник просто не приличаше на убиец.

Огледах го на всички подозрителни места. Под мишниците си нямаше нищо — кобур, препасан под сакото, би изглеждал гротескно на физиката му. Ръцете му бяха празни. Сакото му висеше свободно надолу, без нещо да издува джобовете, а коланът му бе толкова стегнат и впит в корема, че едва ли имаше пистолет отзад на кръста.

Имаше известна вероятност да носи сгъваем нож на глезена, шпионката не ми позволяваше да виждай чак до там. Но дори и да беше така, аз щях да му прекърша врата още преди да бе посегнал към него. Ако се надяваше да ме изпревари, щеше да е умрял, преди тялото му да падне на пода. Дръпнах веригата и открехнах вратата.

— Да? — попитах аз, като си придавах сънен вид.

— Здравейте — каза хлапакът на перфектен английски. — Това ли е стаята на господин Утис?

— Кой пита?

Той се поклони, извади визитка от джоба си и ми я подаде през пролуката във вратата. Бялата картичка ухаеше леко на парфюм и беше съвсем празна, ако не се смяташе числото 432, отпечатано с тлъсти черни цифри от едната й страна, и едва забележимият бял воден знак с форма на обикновен сандал от другата.

— Какво е това?

— Моят работодател моли да го посетите.

— И кой, по дяволите, е твоят работодател?

— Тук не мога да ви кажа, но той желае да ви уверя, че ви желае доброто и няма лоши намерения към вас и че нищо лошо няма да ви се случи, ако дойдете с мен незабавно и с мир.

— Съжалявам — казах аз. — Припознал си се. Аз съм Жак Фишер. Не познавам никого на име Утис.

— Моля да ме извините, господине — каза хлапакът, — но съм абсолютно сигурен, че вие сте човекът, когото търся.

— Да бе, да!

— Един наш сътрудник ви е видял днес в „Тамани Хол“ — каза той. — Представили сте се на портиера като господин Утис. След това сте проникнали с взлом в един от апартаментите на хотела с цел да го претърсите. Като сте си тръгнали твърде бързо, за да му дадете възможност да ви се представи. Но ако предпочитате друго име, бих се обръщал към вас, както пожелаете.

Не отговорих.

— Ако обичате, господине — каза хлапакът. — Таксито ме чака.

— Как ме откри, дяволите да те вземат?

— В град като този няма тайни — каза той. — Моля ви. Оттук.

— Помислих малко.

— И какво ще стане, ако откажа?

— Ще се върна при моя работодател и ще му предам решението ви. И в двата случая нищо лошо няма да ви се случи. Поне не веднага.

— Ами тогава ще рискувам — казах аз и понечих да затворя вратата.

И в този момент хлапакът посегна към джоба на сакото си.

По инстинкт се пресегнах, сграбчих го за косата и приклещих главата му между вратата и касата. Има много модели малки пистолети, които се побират в джоб на сако. Стисках го здраво за косата, дори с риск да ми остане в ръцете. А пък, което беше още по-важно, в тази поза ръцете му бяха извити под неудобен ъгъл. Нямаше никаква възможност да стреля по мен. И за да не остане и капка съмнение, забих дулото на пистолета си в шията му.

Хлапакът замръзна на място. Не оказа никаква съпротива, само дето целият се разтрепери и се загърни като глист.

— Какво търсеше в джоба си? — попитах аз.

— Моля за извинение — изхленчи той. — Имам указания да ви покажа нещо, в случай че откажете нашата покана.

— Какво да ми покажеш?

— Намира се в един плик — каза той. — Не знам какво точно има в плика, но ви се кълна, че съм невъоръжен.

Бавно и несръчно хлапакът бръкна в джоба на сакото си, порови вътре и извади малък хартиен плик. Разкъса го и го наклони на една страна, докато от него изпадна миниатюрен син сапфир, после го повдигна пред очите ми, за да го видя.

— Моля ви, господине — каза той, — елате с мен и може евентуално да сключите сделка.