Игри на изчезване

53

Избутах трупа встрани, после изпълзях до ръба на басейна и поех няколко пъти въздух, жадно и дълбоко. Гърлото ми все още беше свито и стаята се въртеше пред очите ми. Още по-зле: всеки момент щеше адски да ме заболи главата, а ръцете ми бяха изтръпнали и не ги усещах. Когато най-после излязох на четири крака навън, се закашлях толкова силно, че почнах да плюя червеникава слуз.

Изтръгнах ножа от рамото си. От раната бликна малко кръв, но едва усещах болка. От адреналина виждах всичко сякаш в мараня, едновременно далечно и на фокус. Когато докоснах мястото с пръсти, те се оцветиха в яркочервено. Но поне можех да дишам. Веднъж да се махнех от тук, всичко щеше да е наред. Хванах се за едно прекатурено кресло и се изправих на крака, като тихо ругаех.

Дори в перфектно обезшумен апартамент като този, шумът от изстрели не можеше да се скрие напълно и някой добър самарянин вероятно вече говореше по телефона с хотелската охрана. Ако имах късмет, разполагах с две минути, максимум.

Нужен ми бе път за бягство и за целта трябваше да си възстановя по памет плана на хотела. Обикновено си представям така добре мястото, където се намирам, че то се появява като карта в съзнанието ми, но този път от главоболието всичко ми беше като в мъгла. Прехвърлих наум избора, който имах, започвайки от аварийното стълбище в края на коридора, близо до редицата асансьори. Ако сте попаднали в капан в хотел обикновено това е умният ход. Малко хора използват аварийните стълбища, така че няма кой знае колко охранителни камери, а и най-често те водят към изход, който извежда директно на улицата. Но този път аз бързо отхвърлих тази възможност. Сградата беше на повече от четиресет етажа, а аз бях на последния. Дори да хукнех надолу по стъпалата, щяха да минат десет минути, ако не и повече, докато стигна до партера. През това време и най-загубените охранители на казиното биха се сетили какво се е случило и биха изпратили екип да ми отреже пътя. Трябваше да се махна от тук веднага.

После ми хрумна да взема асансьора — доста примамливо, но и рисковано начинание. Наистина, експресната кабина щеше да ме свали на земята за доста под минута, но и за това време фоайето на хотела би могло да се напълни с охрана. Нещо повече, докато слизах, към мен щеше да има насочена камера с висока разделителна способност, а за дежурния, наблюдаващ екраните, не би било никак трудно да свърже лицето ми със сигнала за изстрели на последния етаж.

По дяволите, дори да успеех да скрия лицето си от камерата, раните по врата и рамото ми, макар и несмъртоносни, изглеждаха ужасно. Яката на ризата ми беше пълна с кръв. Можеха да спрат асансьора в движение и да ме хванат вътре като животно в капан. Освен ако не успеех да отворя някак си аварийния люк и да избягам в асансьорната шахта, щях да остана заклещен в асансьора до идването на истинската полиция.

Оставаха единствено служебните асансьори.

Макар и бавни, те нямат охранителни камери и се задействат с магнитна карта. Можех да преодоля това, разбира се, с помощта на декодиращата програма на някой от телефоните ми. По това време на нощта беше малко вероятно да се натъкна на камериерка или дежурен служител. Но дори и това да станеше, най-вероятно нямаше да ми обърнат внимание. В хотел като този ВИП гостите обичат да ползват служебните асансьори. Погледнах часовника си. Беше един без петнайсет, от служебното помещение на етажа можех да взема асансьора директно до кухнята, откъдето можех да открия служебен коридор или авариен изход за подземния паркинг. По този начин щях изцяло да заобиколя всички охранителни камери и почти целия персонал на хотела.

Да, това беше начинът.

Сакът ми беше затиснат под обърнатото кресло до разбитата масичка. Малката торбичка със сапфирите бе изпаднала под канапето, но лесно я открих. Револверът ми също се въргаляше по пода и аз го ритнах в басейна. Ако имах време, щях да обърша цялата стая за отпечатъци, но сега трябваше да се съсредоточа върху най-бързия начин да се махна от тук. Няколко неща можеха да насочат ченгетата по следите ми, най-важното от които беше оръжието. Топлата вода и хлорът щяха да размият всякакви пръстови отпечатъци, а що се отнася до ДНК-то от кръвта ми, ченгетата трябваше първо да ме хванат, за да ми вземат проба. А щом напуснех страната и сменях за пореден път самоличността си, нямаше да има никакво значение с какви доказателства разполагат срещу мен.

Коженото яке на Лорънс беше на пода, а аз имах нужда от дегизировка. Беше ми леко голямо, но щеше да свърши работа. Вдигнах нагоре яката, за да прикрия раните на шията си. Бях мокър до кости, но поне не приличах на серийните убийци от онези филми на ужасите, дето режат жертвите си с бръснач. Подсуших ръкавиците си, като ги обърсах в подплатата на якето после излязох от апартамента. Извадих мобилен телефон и набрах номера на Анджела.

Телефонът започна да звъни.

Огледах се на всички страни. Ако паметта не ме лъжеше, стаята на камериерките със служебния асансьор трябваше да е някъде около машините за лед. В нея сигурно се влизаше с магнитна карта, но това не беше проблем. Вече имах програмата на друг телефон. Огледах още веднъж коридора, ако случайно на някой от гостите му бе хрумнало да се подаде навън заради изстрелите. За щастие, бях сам.

Засега.

Телефонът звънеше ли, звънеше. Накрая Анджела отговори. Около нея се чуваха звуци на автомобилно движение.

— Ало? — каза тя.

— Трябва ми помощ. За изтегляне.

— Почти съм там. По-малко от две минути.

Затиснах телефона между рамото и брадичката си, после порових в сака, докато открих смартфона. Включих USB кабела към четящото устройство за магнитни карти на вратата към стаята на камериерките, натиснах няколко копчета на телефона и го зачаках да се включи и програмата да се зареди. Това отне няколко секунди, но накрая лампичката светна в зелено, аз бутнах вратата и влязох, след което изключих кабела от ключалката.

— Идвам загрят — казах аз. — Приключих с акордьора, но не мина гладко. Трябваше да го убия. Стана престрелка, сега охраната се вдига под тревога. След минути тук ще е бъкано с ченгета.

— Къде да се срещнем?

— В подземния паркинг — казах аз. — До аварийния изход, ако има такъв. А ако няма, някъде наблизо. Можеш ли?

— Ще го направя, дори да се наложи да прегазя пиколото.

— Ти си дар от Бога — казах аз.

Служебното помещение беше пълно с почистващи препарати и всякакви консумативи. В дъното му имаше авариен бойлер и помпа за топла вода; там беше и вратата към големия асансьор. Натиснах няколко пъти бутона за повикване. Светна лампичка и вътре се чуха бръмчене и свистене на стоманени въжета. До стената бяха паркирани две колички, каквито ползват камериерките в хотелите, но на тях нямаше нищо полезно. Шампоан? Не, благодаря.

Залостих бързо едната от количките между вратата и помпата за вода. След миг звънецът на асансьора издрънча и вратата се разтвори.

— Дайте газ — казах аз. — И говори бързо. Влизам в асансьора.

— Джони дава газ колкото може — увери ме Анджела.

Влязох в кабината и избрах бутона за мазето.

— Спазихме ли срока? Босът прие ли фалшивите пари?

— Работата е свършена.

— Всичките ли взе?

— Достатъчно — каза Анджела. — Прие седем милиона. Парите са си в „Тамани Хол“. Всичките. Картончетата за получаване са в чантата ти. Ченгетата ще ги открият, след като претърсят стаята. Ще ги загубим, но нищо. Апартаментът е нает под чуждо име, тъй че не могат да ги проследят до мен. Ако имаме късмет, полицаите ще свържат фалшивите пари с трупа. И ще се насочат към триадата. С един куршум два заека.

— Искаш да ми кажеш, че сме продали фалшивите пари на двете групи едновременно?

— Добра игра, приятел — усмихна се Анджела. — Полицаите ще обвинят за всичко слепия рибар, а ние изчезваме от тук.

— Какво ще стане, когато Дракона разбере, че сме го прецакали?

— Пука ли ти? Това си е негов проблем.

— Може все пак да прати хора подире ни.

— Може — отвърна Анджела. — Но това не значи, че ще ни хване. Взе ли сапфирите?

— Както се бяхме разбрали.

— Всичките?

— Изглеждат около две дузини — казах аз, — но не съм имал време да ги броя. Трябват ни нови самоличности веднага.

— Уредила съм те, не се бой.

Погледнах индикатора за етажите; за мой късмет, асансьорът се движеше по-бързо, отколкото бях очаквал. Всяка секунда беше ценна. Последните няколко цифри се изредиха на екранчето и вратите се разтвориха. Преди да изляза, натиснах напосоки десетина бутона. Това е детински номер, но върши работа. Известно време асансьорът щеше да се движи безцелно нагоре-надолу, колкото да обърка охраната. Огледах се. Бях попаднал в кухня, точно срещу мен беше вратата на хладилното помещение, а в ъгъла имаше две готварски печки. В дъното дежурен готвач приготвяше нещо на котлона и изобщо не вдигна глава да ме погледне.

Тихо заобиколих хладилното помещение, следвайки знака за изхода, и незабелязано се измъкнах от кухнята, като се озовах в дълъг служебен коридор. В другия му край имаше стълбище, което водеше надолу към аварийния изход. Бутнах вратата, но беше с магнитна ключалка, за да не влизат външни лица. И тогава видях голямото червено копче под стъкло отстрани на стената, до пожарогасителя, а до него указателна табела на няколко езика с надпис: Ред за евакуация на хотела. Първа точка гласеше: „За да дадете сигнал за евакуация, натиснете червеното копче“.

Счупих стъклото с лакът и натиснах копчето.

Минаха няколко мига, докато се задействат сирените, но когато завиха, цялата сграда се изпълни с адски шум. Замигаха и аварийни светлини. Ако имах късмет, алармата щеше да предизвика объркване. Пожар в хотел с триста стаи, към който има и казино с двеста маси, в Китай, и то в събота вечер? Това значи хаос. Предварително записан глас започна да дава указания на неразбираем кантонски от невидими високоговорители и в този момент бравата на вратата щракна. Бутнах я с хълбок и излязох навън.

Вече се намирах в подземния паркинг. Обърнах се назад, огледах евакуационния план до вратата, после паркинга, докъдето можех да виждам. Изходът беше в дъното, по рампа, която се изкачваше нагоре. Свалих латексовите си ръкавици и ги пуснах в близкото кошче за боклук.

— На паркинга съм — обясних по телефона. — Ти къде си?

Анджела не отговори, но след секунда видях лимузината й да се спуска по рампата. Гледката напомняше кавалерийските подкрепления, задаващи се откъм близкия хълм преди щастливия край на старите уестърни. Не помня някога да се бях радвал толкова, че виждам някого. Размахах ръце, за да ме види Джони, и лимузината спря пред мен със скърцане на гуми. Затворих телефона, почуках по стъклото и Анджела отвори отвътре.

— Тръгваме — каза тя.