Игри на изчезване

7

Слязох пръв от самолета, преметнал черния си сак през рамо, и стъпих долу на асфалта. Посрещна ме убийствена жега — трийсет градуса по Целзий, беше още сутрин, а въздухът тежеше от влага. И имаше вкус на цигари и солена вода. На пот и гума. Двама униформени от летищната полиция ни насочиха към терминала. Международното летище на Макао няма ръкави, затова пътниците отиват пеша или вземат автобуса до сградата. Аз прокарах пръсти през косата си и сложих слънчевите си очила.

Когато влязох вътре, терминалът беше претъпкан и трябваше да си пробивам с лакти път към паспортния контрол. Всеки пристигнал в Макао трябва да показва документ за самоличност, дори пътуващи от други части на Китай, така че всеки ден десетки хиляди хора минават през тези гишета. Наредих се на опашка и когато стигнах до гишето, поставих паспорта и анкетната си карта на малката масичка. Служителят ми хвърли бегъл поглед и подпечата паспорта ми, без да каже дума.

Прибрах си паспорта и тръгнах към изхода покрай багажните ленти. На всеки метър се бяха наредили шофьори на лимузини, вдигнали нагоре хартиени табели с имена на пътници и казина. Когато стигнах до ескалаторите, започнах да се оглеждам наоколо за обменно бюро, понеже в себе си имах само американски долари. Такива се приемаха в по-скъпите хотели, но почти никъде другаде. В Макао има два вида валута — хонконгски долари и местната валута, патака. В казината приемат само хонконгски долари, но обикновените хора вземат и патаки, което прави пазаруването в този град жива мъка. Трябваше ми по малко от всичко. След като намерих чейндж, подадох на касиерката дебела пачка долари. След няколко минути тя се върна с голям плик, в който бяха наблъскани няколко още по-дебели пачки розови и лилави банкноти. Измъкнах няколко и й ги оставих като бакшиш, после изхвърлих квитанцията. Вече бях готов да тръгвам. Разблъсках отново тълпата, излязох навън и се заоглеждах за такси.

Обикновено избягвам такситата. Твърде опасни са. Така полицията най-лесно може да те проследи. Нюйоркските таксита например имат камери, синхронизирани с джипиес устройства, които заснемат всеки пътник на видео; борден компютър води точна сметка на всички спирки за качване и слизане. Да се возиш на такова такси е все едно да спреш патрулна кола на автостоп.

Макао обаче не е Ню Йорк. Тукашните таксита не разполагат с такава засукана техника. Поне засега. Освен това са евтини, има ги навсякъде и шофьорите не задават въпроси. Ако плащаш в брой, едно пътуване е практически непроследимо. Освен това шофьорът е твоят посредник към всичко противозаконно, което градът може да предложи. Срещу вярната цена той ще те разведе из черния пазар. Хероин? Ще те закара до съответния уличен ъгъл и ще ти покаже хлапака с джобове, натъпкани с малки пакетчета прашец от местната марка „Асо пика“. Кокаин? Ще ти даде визитката на дилъра, който обслужва казиното ти. Момичета? Кажи му по какви перверзни си падаш и той ще те откара до бардака, който ще удовлетвори всичките ти прищевки. Искаш да избягаш и да се скриеш? Той ще те упъти как тихомълком да се качиш на рибарски кораб или да се свържеш с някой трафикант на хора на пристанището. В един град на порока всеки рано или късно опира до такси, защото никой не познава улиците по-добре от шофьора. През годините той е возил всевъзможни отрепки и е натрупал познания за живота, за които всеки е готов да плати. В края на краищата не е противозаконно да покажеш някому къде се случват нещата, нали така? Има само един проблем.

Понякога, макар и рядко, се случва да попаднеш на честен таксиджия.

Застанах на края на тротоара и огледах прииждащия автомобилен трафик пред салона за пристигащи; покрай мен минаваха всевъзможни таксита. Имах избор. Повечето бяха сякаш твърде безлични за моя вкус — тойота корола в черно и кремаво със светещи реклами на покрива. Половината вече заети, половината още свободни.

Изчаках, докато се появи едно, което изглеждаше малко по-различно. Констатирал съм, че колкото по-занемарено е едно такси, толкова по-склонен е шофьорът да нарушава правилата. Въпросното беше също корола, но от много по-стар модел, като отстрани имаше реклама на хотел-казино „Галакси Макао“. И надлъжни охлузвания, сякаш се бе отъркало в мантинела, а когато спря на стоянката, спирачките му извиха жално. Аз дадох знак на шофьора и той веднага включи сигнала „заето“. Вратата се отвори и аз се мушнах на задната седалка. Вътре миришеше на вкиснато и цигари. Дръжката на вратата беше покрита с плътен слой от някаква загадъчна органична материя. Шофьорът ме попита на развален английски накъде да кара. Аз почуках с пръст по плексигласовата преграда и той се обърна назад, учуден. Извадих от джоба си пет банкноти по хиляда хонконгски долара и ги плеснах на преградата.

— Не включвай апарата и не ползвай радиостанцията — казах аз. — И ме закарай някъде, където да си купя пистолет.

Пътувахме мълчаливо около двайсетина минути. Аз държах длан над челото си, за да се пазя от яркото сутрешно слънце. Ако трябва да бъдем точни, Макао е два отделни града, свързани с няколко моста. Островите на юг са осеяни с бляскави небостъргачи, облени в неон петзвездни казина, голф игрища и скъпи курортни хотели. Там се намира богаташкият оазис около булевард „Котай“. Полуостровът на север е напълно различен — едно бавно рушащо се бетонно гето. Улиците около мен бяха тесни и задръстени от боклуци, а жилищните блокове бяха наблъскани толкова близо един в друг, че сякаш се движехме по дъното на каньон. Тротоарите бяха непроходими от гъсто преплетените корени на бананови дървета. До нивото на улицата едва достигаше светлина. Жилищата бяха струпани едно върху друго като кубчета за игра; имах чувството, че един по-силен порив на вятъра щеше да ги катурне. От бетонните фасади под всевъзможни ъгли стърчаха стоманени прътове от оголена арматура; по стените надолу се стичаха петна от ръжда. Малко момче замахна с бухалка за крикет и запрати една стъклена бутилка право пред колата ни. Задухът беше непоносим. Шофьорът паркира пред една жилищна сграда и ми се усмихна многозначително.

— Тук ли е мястото? — попитах аз.

— Да — отвърна той. — Специален пазар тук горе.

— Къде?

— През вход и нагоре по стълби — каза той. — Всичко, кое искаш, там има.

Той понечи да ми каже колко му дължах за първата отсечка от курса. Тези хора никога не пускат пътника да слезе, преди да си е платил, тъй че аз му подадох две хиляди долара и му казах да чака и да не премества колата за нищо на света, дори полицаите да му наредят. Казах му също, че се връщам до няколко минути, после имаме още едно спиране и ще му платя остатъка. Той сякаш ме разбра. Усмихна се. Включи аварийните светлини и ми отвори вратата. Аз преметнах сака си през рамо и се измъкнах от колата.

Надписът на английски над входа гласеше „Лотус Вейл Апартмънтс“. Самата сграда не беше нищо особено — една от многото кочини в това бетонно гето. Над тясната уличка се развяваше пране, прозорците и балконите на долните етажи бяха с метални решетки. На партера имаше офис на спедиторска фирма със заковани прозорци. Към жилищната част водеше желязна врата с цифров код, но подпряна с тухла в полуотворено положение. На нито един от звънците нямаше табелка. Нито пък домофон. Някъде отвътре дочух звук от капеща вода. Докато влизах вътре, гледах да не докосвам нищо.

Между другото, в Китай не се продават и купуват свободно огнестрелни оръжия както в Америка. При нас, в Щатите, можеш да влезеш в който си щеш оръжеен магазин, да ти проверят документите и да си излезеш с чисто нова гладкоцевна пушка или карабина. На някои места се плаща такса и има няколко дни чакане, но обикновено това са единствените затруднения. Докато в Китай самото притежание на огнестрелно оръжие се наказва с каторга или нещо още по-лошо, а трудовите лагери в тази страна не са балнеосанаториуми. И въпреки това оръжие може да се намери навсякъде. Все пак Макао е гангстерски град. Ченгетата не могат да бъдат навсякъде. Големите банди внасят с шлепове всякакви муниции, задигнати от Червената армия, и ги продават на безценица на местни играчи. От обстоятелството, че има закон за забрана на притежаването на огнестрелно оръжие, далеч не следва, че такова не се намира, и то най-често в грешни ръце. А черният пазар изглежда точно като този човешки кошер по средата на бетонното гето.

Във вестибюла на сградата двама младежи се бяха излегнали направо на пода под омазаната с графити стена, сякаш за да избягат от сутрешната жега. Трябваше да ги прекрача, за да продължа нататък. Единият бавно зареждаше спринцовка с хероин, докато другият беше поставил турникет на ръката си и я почукваше с пръст, за да намери вена. И двамата вдигнаха невиждащи погледи към мен; зениците им бяха тесни като топлийки. Пуснах две банкноти върху момъка със спринцовката и попитах:

— Кой етаж?

Той посочи с пръст нагоре.

— Единайсети.

Кимнах и се заизкачвах нагоре по стълбите. Всички стаи на всеки етаж изглеждаха натъпкани с хора далеч над капацитета си. На третия етаж подминах две хлапета, които седяха на стълбищната площадка и търкаляха топка напред-назад. Те дори не ме погледнаха, когато минах покрай тях, което само по себе си беше показателно. Дори в този ранен час в сградата прииждаше върволица от народ. Колкото по-нагоре се качвах, толкова по-плътни и ярки ставаха графитите по стените, като често се повтаряше една фраза на английски език: Забравете всякакви мисли за връщане назад. Някакъв девиз на местните дечурлига, помислих си аз. Или може би предупреждение.

Когато стигнах на последния етаж, знаех, че съм попаднал на правилното място. В края на коридора една от вратите беше подпряна с вентилатор на стойка, който се въртеше на 90 градуса. До него млада жена, може би шестнайсетгодишно момиче, седеше на пода и държеше в скута си алкохолна напитка, загърната в кафяв хартиен плик. Очите й бяха замъглени, сякаш цяла нощ бе прекарала на крака. Цигарата в другата й ръка бе изгаснала. На края й имаше два сантиметра пепел.

Прекрачих и нея и бутнах вратата. Отвътре апартаментът беше напълно гол. Нямаше никакви мебели. Подът беше от грубо излят бетон. Прозорците бяха облепени с черни торби за боклук, така че вътре почти не проникваше светлина. Стените бяха покрити от пода до тавана с китайски йероглифи. В тази малка стая бяха наблъскани може би половин дузина млади мъже и жени, всички в състояние на тотално опиянение. Онези, които не бяха проснати на пода, седяха полуоблегнати на стените. Навсякъде се въргаляха турникети, запалки, цигари, бирени бутилки и празни найлонови пликчета. Имаше и оранжеви капачки от игли, но самите игли не се виждаха. Спрях се до вратата и изчаках няколко секунди. Никой от присъстващите не забеляза присъствието ми.

Това беше капан.

Не за мен, разбира се. „Капан“ на гангстерски жаргон е мястото, където черноборсаджии и трафиканти въртят бизнеса си. В някои квартали капанът е обикновен ъгъл между две улици, за който знаят местните хлапетии. В други е обществена градинка, задната стаичка на някой бар или дори движещ се автомобил, които обикаля по цял ден около едно и също каре. Най-често обаче капанът е къща или жилищен блок, където може да влезе всеки. Там сутеньори продават женска плът, пласьори пласират дрога, каубои се стрелят с други каубои. Нещо като неутрална територия. Сградата не е собственост на конкретна банда, така че дори полицията не може да я затвори. А дори и да я затвори, играчите винаги могат да се прехвърлят другаде. А се нарича капан по конкретна причина. Попаднеш ли вътре, няма измъкване.

Самият факт, че се намирах там, караше кожата ми да настръхва. Малко неща на този свят са ми по-противни от хероина. Той уби майка ми. Отдавна бях загубил вкус към всякаква химия.

Прекрачих няколко от натръшканите тела, за да огледам по-добре помещението. Вратата към другата стая беше преградена от мънистена завеса, но аз се опитах да надникна вътре. Въздухът миришеше на прах и застояла урина.

— Кой си ти? — попита глас зад мен.

Обърнах се. На вратата на апартамента бе застанал нисък филипинец на възраст между 40 и 50 години. В ъгъла на устата си имаше забучена цигара и говореше с лек австралийски акцент. Облечен беше с ватиран суичър, но на лявата му китка се виждаше златен „Ролекс“ — явно не беше наркоман. В дясната си ръка държеше кутия червено марлборо. Беше плешив, а малкото останала коса около ушите му беше побеляла.

— Никой — отвърнах аз, докато го оглеждах от глава до пети.

— Аз съм Ботиста — каза той. — И тази дупка е моя.

— Един приятел ме изпраща. Казва, че можеш да ми помогнеш.

— Ако ти трябва доза, ще изчакаш до довечера — каза Ботиста. — Пласьорите идват по веднъж сутрин и вечер, а дозите се разпродават за по-малко от час. Ако ти е спешно, пробвай да изкрънкаш от редовните посетители.

— А тогава какво правиш тук?

— Казах ти, дупката е моя — повтори той. — И съм тук, за да наглеждам нещата. Грижа се да има чисти игли за децата, да не правят бели, докато чакат пласьора. След деня за заплата тук е истински панаир. Купуват си дозите и се инжектират на място. Преди всички смъркаха крек от фолио. Още по-преди се дупчеха с кетамин. Още по-преди са пушили опиум. Какво е било преди опиума, никой не знае.

— И ти просто идваш да палиш и гасиш лампите.

— Обикновено — ухили се Ботиста. — По-скоро климатика. Виж сега, туристе, как рече, че ти е името?

— Никак.

— Хайде, хайде. Да не мислиш, че на ченгетата им дреме за тази дупка? И да се запали, няма да си размърдат задника да видят какво става. Все някак трябва да ти викам.

Аз мълчах. Погледнах към наркоманчето, което се беше излегнало на пода до мен и клюмаше с глава. Очите му бяха полузатворени и кървясали. Бавно го прекрачих.

— Можеш да ми викаш клиент — отвърнах накрая аз. — Или да ми кажеш да го духам. Ако не искаш да правим сделка, ще си намеря друг.

— Добре де, разбрах — каза Ботиста. — Не е моя работа. Виждам, че не си достатъчно отчаян, за да си крънкаш доза, а си и твърде добре облечен, за да си редови пласьор. Ако не ти трябва доза и нямаш намерение да запалиш сградата, какво търсиш тук?

— Застраховка.

Ботиста се усмихна. Това е жаргонен термин, който всички по света разбират. Една застрахователна полица може да покрива определени щети, но най-добрата застраховка си остава патлакът, мушнат в колана. Ботиста ме огледа внимателно и попита:

— А имаш ли мангизи за такова нещо?

— Парите ми са наблизо. Хонконгски долари. Един приятел ми ги пази.

— Ами тогава остави две хиляди долара, за да покажеш, че си сериозен — рече Ботиста. — А аз мога да ти намеря каквото щеш желязо. Познавам един тип, който не търгува с непознати, особено такива с американски акцент. Но с мен ще направи сделка. Ще се върна до пет минути с желязото или с отговор.

— Не давам капаро — отсякох аз. — Какво, на идиот ли ти приличам?

— Не — отвърна Ботиста, като прехапа устна. — Истината е, че приличаш на сериозен пич.

— Ами отнасяй се към мен като към такъв.

— Добре де — кимна Ботиста. — Ела с мен тогава.

Той ме заведе в задната стая, като отметна завесата от мъниста и ми направи път. Тя не се отличаваше много от предната освен по това, че беше празна. Но в нея се въртеше истинският бизнес. Покрай една от стените имаше продълговат шкаф, който може би някога бе служил за бар, с рафтове, където са били наредени бутилките. Ботиста се шмугна отзад, изплю цигарата си на пода и я разтърка с крак, после се наведе и измъкна голям вързоп от сив брезент. Постави го на плота и го разгъна. Появиха се около дузина огнестрелни оръжия с различна форма и големина, плюс няколко ножа за по-сигурно.

— Не изглеждаш да си местен — каза той. — Какво те води в Макао, господин клиент?

— Имам среща със стар приятел — отвърнах аз.

— И какво? Този приятел те е помолил да думнеш някой бижутериен магазин ли?

Не отговорих. Повечето от пистолетите на плота пред мен бяха стари и ръждиви. Едно гангстерско оръжие може да изтърпи какво ли не, докато накрая се озове на черния пазар — от неправилна употреба през излагане на огън и вода до необмислени модификации, плюс нормално износване. Най-често такива оръжия се почистват веднъж на няколко години, тъй като собствениците им ги крият в кутии от обувки за в случай, че потрябват. Тези на плота пред мен имаха дълбоки драскотини по метала и изтрити дръжки. Нямаше нито едно ново. Серийните номера изглеждаха заличени с ацетиленова горелка. Можех само да се надявам, че изобщо работят.

Първа отляво надясно беше стара малка берета. До нея имаше.32-калибров револвер без скоба на спусъка, за да може да се ползва с дебели ръкавици. Следващите два бяха много стари версии на револвера „Смит енд Уесън“, модел 10. Не беше моят стил.

Последният пистолет от редицата беше компактен колт, модел 1911 г. Полуавтоматик, хромиран. По света има най-различни разновидности и изпълнения на класическия „Колт 1911“, но този ми беше непознат. Ботиста видя, че се заглеждам в него, и ми подаде носна кърпичка, за да го взема в ръка, без да оставям отпечатъци. Вдигнах го за скобата на спусъка; оказа се по-лек, отколкото очаквах. Натиснах лостчето и освободих пълнителя. Беше с шест патрона. Дръпнах затвора, за да проверя действието на механизма. Помирисах го. С него не бе стреляно отдавна, което в случая беше предимство. Беше, 45-калибров магнум, което също беше добре. Пуснах затвора и дръпнах спусъка, за да чуя щракването на ударния механизъм. Беше гладък и мазен.

— Този — отсякох аз и поставих пистолета встрани.

Ботиста прехапа устна. Бръкна под тезгяха за лист и молив, написа цената и плъзна листа към мен. Повдигна вежда. Аз погледнах написаното и кимнах. Искаше четири хиляди за пистолета, което правеше около петстотин щатски долара. У дома можеше да се купи чисто нов за по-малко, а този не беше и в трета младост. Но за улично оръжие без сериен номер и документирана история си беше направо без пари. Бръкнах в пътната си чанта и сложих на плота четири банкноти по хиляда долара.

— Парите ти не бяха ли другаде? — попита Ботиста.

Не отговорих.

Ботиста порови с ръка зад тезгяха и постави седем патрона на плота пред мен. Шест за пълнителя и един за в цевта, ако предпочитах да го нося зареден и готов за стрелба. Един от патроните се претърколи към мен и аз го спрях с върха на пръста си. Няколко мига и двамата мълчахме. Вдигнах патрона за ръба на гилзата и го огледах. Беше китайски, с кух връх.

— Слушай, туристе — каза накрая той. — Не те знам кой си и в какво си се набъркал. И, честно казано, не ми пука. Не ми влиза в работата. Но познавам този град. Знам как се отнасят тук към неканени гости. Ако почнеш да размахваш този пистолет, ще се набуташ в такива лайна, че ще се чудиш откъде ти е дошло. И нямам предвид само ченгетата. Ако човек с твоя цвят на кожата започне да пука по местни, ще избухне война.

— Прав си — казах аз. — Не ти влиза в работата.

Ботиста разпери ръце и повдигна рамене. Извади от джоба си визитка, написа нещо на гърба й и ми я подаде. Отпред беше празна, ако не се броеше голям воден знак с формата на разцъфнал лотос. Отзад имаше международен телефонен номер.

— Звънкай, ако ти потрябва нещо друго освен патрони.