Игри на изчезване

11

Един сапфир.

Беше поставен върху малка, сгъната на две хартийка в дъното на сейфа до черен мобилен телефон. Камъкът беше голям приблизително колкото нокътя на кутрето ми. Не разбирам кой знае колко от скъпоценни камъни, но това не беше обикновен сапфир, беше нещо много специално. Вдигнах го и го задържах в ръка на предобедната светлина. Беше много бистър, прозрачен като стъкло. Но на цвят беше тъмносин като океана. За моето нетренирано око камъкът беше абсолютно перфектен.

Само дето по него имаше кръв.

Кървавото петно бе оставено най-вероятно от същата ръка, от която бяха и следите по сейфа. Беше напълно изсъхнало и започваше да се бели, тъй че бе поне на няколко часа. Дали кръвта беше на Анджела?

Нямаше как да се разбере. Ако беше нейна, защо имаше такава само по камъка и по клавиатурата и никъде другаде? Обикновено, ако някой е с кървави ръце, цапа всичко, до което се докосне. Защо тогава нямаше следи по бравите на вратите в апартамента? Защо нямаше отпечатъци от кървави пръсти по чашата за кафе на горния етаж или по фасовете в пепелника? Дявол да го вземе, защо нямаше кръв по дръжката на сейфа?

Прехапах долната си устна и поставих сапфира на бюрото.

Нещо ми убягваше.

Извадих от сейфа мобилния телефон и го разгледах. Беше обикновена „Моторола“ за еднократно ползване, каквито се продават по бензиностанциите за по два-три долара. За хора като мен еднократните телефони са неотменна част от професията. Спекулантите купуват такива с камиони срещу пари в брой, активират ги на фалшиви имена и адреси и ги препродават с дузини на престъпници като мен. Тези хора служат за буфер, в случай че полицията реши да провери видеозаписите от супермаркета, където са били купени. Апаратчетата са абсолютно непроследими, при условие че се ползват до два-три пъти и после се изхвърлят. Някои хора дори ги слагат в микровълновата или потапят СИМ картата в солена вода, но това едва ли е необходимо.

Отворих въпросния телефон и разгледах опциите на менюто. Списъкът с проведени разговори беше изтрит, нямаше вписани контакти, нито текстови съобщения във входящата поща. Хм.

Оставих го.

Всяко нещо по реда си. Хотелската стая се бе оказала уязвима на проникване. Вдигнах слушалката на стационарния телефон и натиснах клавиша за рецепцията. Докато звънеше, се покашлях и промених гласа си. Не биваше да звучи като на мъжа, който току-що бе разговарял с рецепционистката, за да не се усъмни персоналът. Пробвах два-три британски акцента и се спрях на един, който ми се стори най-малко заплашителен. Трябваше да създам впечатление за дружелюбен, но разсеян гост, спокоен и самоуверен, но все още сънен след тежка нощ. Отсреща се чу звънък, енергичен гласец с китайски акцент.

— Джоусан — пропя жената. — Добър ден. С какво мога да ви бъда полезна?

— Моля за извинение — казах аз. — Имам няколко молби.

— Да, сър. Какво мога да направя за вас днес, господин Делтън?

— Мисля, че снощи случайно дадох номера на стаята си на един човек — казах аз. — И сега се боя, че може да си поръчва разни услуги на мое име. Бихте ли проверили какви са последните две неща, писани на сметката ми?

Чух как пръстите й тракат по клавишите. Накрая каза:

— Всъщност, господин Делтън, нищо не излиза на ваше име. До момента сметката ви е чиста, ако не се брои цената на стаята и таксата за регистрация. И ако евентуално сте консумирали нещо от минибара.

Погледнах към изсипания на пода хладилник. В съвременните хотели закуските и напитките се охраняват с датчици за натиск. Хладилникът автоматично ви таксува за всеки артикул, вдигнат от мястото му за повече от трийсет секунди; системата е невъзможно да бъде измамена. Хрумна ми нещо, но прехапах устна.

— Освен това снощи ми бяха на гости няколко бизнес партньори — продължих аз. — Тази сутрин си тръгнаха и може да са взели нещо от хладилника. Бихте ли ми казали кога е таксуван последният артикул от минибара?

— Тук излиза, че цялото съдържание на минибара е таксувано на сметката ви — каза жената. — Последните четири артикула са кутия фъстъци, бутилка шампанско, енергийна напитка и шоколад „Тоблерон“. Всичко е извадено от минибара в рамките на пет минути. Последното таксуване е от седем и петнайсет тази сутрин. Правилно ли е отразено?

Значи тогава са си тръгнали натрапниците. Погледнах часовника си и тихо изругах, после казах:

— Да, всичко изглежда точно.

— Какво друго мога да направя за вас?

— Добре че попитахте — казах аз. — Не искам да бъда безпокоен до края на престоя ми.

— О, моля за извинение. Проблем ли има?

— Ни най-малко — побързах да отрека аз. — Но ако е възможно, бих желал да сменя резервацията си на „скрита“. Можете ли да го направите?

— Веднага, сър.

— Благодаря ви.

Много хора не знаят това, но всеки гост може да поиска от хотелската администрация да го регистрира като „скрит“. В края на краищата брачната изневяра е един от стълбовете на този бизнес, а много от по-луксозните хотели се гордеят със своята дискретност. Ако ползвате услугата, вашето име няма да фигурира в книгата за гости на хотела и в електронните бази данни, нито пък някой отвън ще може да се свърже по телефона със стаята ви. Не е най-сигурната предпазна мярка на света, но при ежедневни обстоятелства работи перфектно. За да ви открие, някой трябва да покаже полицейска значка или да има достатъчно компютърни познания, за да проследи транзакциите по кредитната ви карта; иначе не фигурирате никъде в системата. Прокашлях се.

— И още нещо — казах аз. — С жена ми тук спорим. Я ми припомнете, кога трябваше да напуснем хотела?

Чух по линията още потракване на клавиши.

— След два дни — каза жената. — В понеделник по обед.

— Ах, много ви благодаря. Объркал съм датите.

— Случва се.

— Мога ли да ви помоля да не бъдем безпокоени до тогава, ако обичате? — казах аз. — Никакви камериерки, никакъв румсървис, никакви вестници и тъй нататък? Не че имаме оплаквания, обслужването ви дотук беше великолепно, просто искаме…

— Няма проблем, сър.

— Благодаря отново — казах аз и затворих.

По дяволите. Анджела се бе регистрирала в хотела едва вчера, което означаваше, че каквото и да се бе случило оттогава, бе станало много бързо, понеже тя вече няколко часа не беше в стаята и не бе харчила никакви пари за хотелски услуги. Беше се регистрирала с мой псевдоним вероятно защото ме бе очаквала. Беше ми оставила един камък, който струваше купища пари, и един напълно безполезен мобилен телефон. Взех сапфира от писалището и го пъхнах в джоба на якето си. Къде, по дяволите, бе отишла тя? Аз изругах наум и взех еднократния телефон.

И тогава забелязах сигналната лампичка, която примигваше на външния му дисплей.

Гласова поща.

Отворих телефона и го огледах още веднъж. Когато констатирах, че цялата останала история на телефона е изтрита, явно бях пропуснал индикатора за гласова поща. Натиснах няколко копчета и включих апарата на високоговорител, после зачаках, докато се свърже със службата за гласова поща. Телефонът бипна.

И тогава чух глас, който не бях чувал от шест години.