Игри на изчезване

17

— И тъй, за какво точно става дума? — попитах аз.

Анджела кръстоса крака, вдиша още веднъж дълбоко дим и заговори. Гласът й беше нисък и равен, сякаш четеше учебник по история. С лекота сменяше гледни точки, сякаш се превъплъщаваше във всеки от членовете на екипа си точно в момента, в който той вършеше отредената му задача. Така, стъпка по стъпка, ми описа цялата операция от самото начало.

Всичко започнало преди половин година в Хонконг. Анджела била в града, за да продаде някакви бижута от друг удар, когато един от нейните стари пласьори на крадена стока й разправил за някакъв нов контрабанден канал от Бирма. Отначало тя решила, че това са пълни дивотии, но скоро един от конкурентите на нейния човек обявил за продан на частен търг гигантски необработен сапфир. Никога преди не била виждала нищо подобно. След това започнала да души, рови и разпитва. Конкурентът шлифовчик на камъни я насочил към група пристанищни работници на Виктория Харбър. Единият от тях се друсал с хероин и тя лесно го убедила да съдейства. Според него камъните идвали от фирма за търговско корабоплаване със седалище в Хонконг, която ги предавала на гангстери от Макао. От фирмата били извънредно внимателни и пускали пратки само по веднъж на две-три седмици, за да не бъдат засечени. Анджела беше от онези хора, които никога не пропускат шанса си, така че бързо се задействала. Открила една от яхтите на фирмата, докато стояла на котва в пристанището, и прикрепила проследяващо устройство към корпуса. Казала си, че ако може да определи маршрута на яхтата, ще узнае точно кога и как пренася сапфирите.

Следила я с месеци. Научила за нея всичко, което можело да се научи — от имената на екипажа до местата, от които капитанът зареждал гориво. През повечето време яхтата превозвала законен товар, най-често замразени морски дарове, от Рангун до Сингапур. Веднъж на всеки три седмици обаче тя тръгвала от Рангун посред нощ с различен тричленен екипаж. От там се насочвала право към Хонконг, като спирала само веднъж за гориво. Винаги пристигала в четвъртък. Оставала в пристанището няколко часа, после тръгвала обратно за Рангун. И още в петък сутринта на пазара се появявали нови сапфири. Всичко вървяло като по часовник. През шестте месеца, докато Анджела ги следила, контрабандистите нито веднъж не се отклонили от разписанието. Нито един път.

И така, Анджела събрала екип.

Задачата изисквала общо трима души: Капитана, Джим Холмс и Сабо Пак. Докато изреждаше имената им, аз кимах. Бях работил с Капитана още преди онзи удар в Куала Лумпур. Беше солиден, почтен гангстер, който никога не би предал другаря си. Също като мен и той живееше според свой собствен етичен кодекс. Беше помогнал на повече от хиляда души да избягат от комунизма през осемдесетте и нито веднъж не бе допуснал някой да загине в морето. Не беше от онези, дето ще ти забият нож в гърба. Допадаше ми. Стана ми мъчно, като чух, че е загинал.

Докато Холмс беше напълно различен. Не го познавах лично, но му се носеше славата. И то лоша. Вечно треперещ от страх наркоман, по чудо отървал затвора след поредица банкови обири в Нова Зеландия. Снимката му се появи на първа страница във всички местни вестници, така че го издирваха в цяла Азия. Беше добър в работата си, доколкото бях чувал, но никой не искаше да работи с него заради публично известната му физиономия и вечно киселото му настроение. Поверената му роля беше перфектна за него, понеже не включваше появяване пред хора. Ако нещата се бяха развили благоприятно, щеше да замине за Сеул, да си купи ново лице и да му останат достатъчно пари, за да започне нов живот в Прага. Чувал бях, че не бил лош човек, стига да не гълтал с шепи ксанакс и да не смъркал дебели линии кокаин.

Сабо Пак беше единственото име, което нищо не ми говореше.

След като Анджела се свързала с тях, екипът се събрал в един апартамент в „Тамани Хол“. Задачата била съвсем проста. Капитана, Холмс и Пак щели да устроят засада на контрабандистите в открито море, докато Анджела щяла да направлява атаката с тайното си джипиес устройство. След което екипът щял да донесе камъните обратно в Макао, където Анджела да ги даде на някаква мошеничка — Елишева — да й ги шлифова, за да им придаде търговски вид и същевременно да ги направи неразпознаваеми. Накрая Анджела щяла да ги продаде на свободния пазар в Банкок. Капитана, Холмс и Пак щели да получат своя дял в брой и всички щели да бъдат богати. Страхотен план.

Но нещо се объркало.

Анджела ми разправи с най-големи подробности всичко, което се бе случило в деня на удара. Капитана задигнал рибарско корабче от пристанището на Шънджън. Избрал такова, което не се ползва често, за да не забележат веднага липсата му. С останалите членове от екипа се срещнали пред хотел „Монте Карло“, недалече от брега на Макао. Били монтирали на корабчето някаква апаратура за заглушаване на радиосигнали, за да не ги хванат. Анджела им била дала телефон за еднократно ползване, за да се свържат с нея, след като свършат работата. От този момент нататък трябвало да комуникират само с есемеси. Анджела се върнала на брега, а останалите излезли в открито море. По изгрев-слънце на другата сутрин всички щели да бъдат богати.

Анджела прекарала нощта на задната седалка на лимузината си. Макар че самата тя не била на кораба, работата й не била приключила. Трябвало да следи курса на яхтата, за да знаят хората й къде да я причакат. Скритото джипиес устройство изпращало сигнал, който се обработвал със специална програма на компютъра й. Малко преди зазоряване тя дала на екипа си нужните координати. Те заели позиция в гъстата мъгла, откъдето трябвало да мине яхтата; ако всичко вървяло по план, контрабандистите щели да им кацнат на мушката. Щяла да бъде перфектна засада.

Анджела наблюдавала на лаптопа си как сигналът от джипиеса се приближава все повече.

Тя не можела да знае какво се случва в открито море. Когато двата съда се доближили на няколко километра, хората й включили заглушаващата апаратура. Системата й за следене угаснала и близо два часа тя не улавяла никакъв сигнал. Когато телефонът й най-после иззвънял, се получил есемес от Сабо Пак. Сапфирите били у него, но Капитана и Холмс били мъртви. Това натъжило Анджела, но поне си мислела, че операцията е приключила. Прибрала се в хотела и зачакала Сабо да дойде при нея.

Сабо Пак така и не се появил. Уговорката била да се видят в хотела вчера по обед. Поне така гласял есемесът. Ако всичко вървяло по план, Сабо трябвало да закара рибарския кораб обратно до Макао и да го изостави някъде по-далече от брега. Като за по-сигурно щял да залее палубата с индустриален почистващ препарат. След което да се прибере право в леговището.

Вместо това пристигнала главата му в картонена кутия.

Анджела извади от чантата си сребърна табакера и я разтвори. Вътре имаше две окървавени стодоларови банкноти с нещо написано на тях. Тя ги поднесе пред лицето ми, за да ги прочета.

Ще ми върнеш откраднатото срещу сапфирите.

Тук. Утре.

Ще те наблюдавам.

От този момент нататък Анджела започнала да мисли само как да изчезне. Това било единственото разумно нещо, което можела да направи при създалите се обстоятелства. За един призрак няма нищо по-ужасяващо от лично отправената заплаха. По мен са стреляли, мушкали са ме с нож, дори веднъж ме изтезаваха двама ненормалници, които се опитваха да изтръгнат информация от мен. Но нищо не може да се сравни с непосредствения, всепроникващ, смразяващ кръвта ужас, който изпитва един призрак, когато разбере, че старателно изграденият му образ е разконспириран. Анджела знаела, че трябва да изчезне, преди някой да е разкрил всичките й тайни.

И така, тя побягнала. От момента, в който кутията пристигнала в стаята й, до момента, в който се качих на лимузината, тя нито за момент не бе спирала. Отървала се от отрязаната глава, после заключила сапфира и криптирания телефон в сейфа на стаята си, където знаела, че ще ги намеря. Стига да се явя на повикването й, разбира се. После добавила моето име в хотелския регистър, за да знам къде да търся, събрала си нещата и се измъкнала през аварийния изход. Скочила в лимузината и не спирала никъде, освен ако не се налагало. Оставила съобщението на гласовата поща от задната седалка и се надявала да я открия колкото се може по-скоро.

От този момент нататък Анджела и Джони бяха обикаляли града от тайна квартира на тайна квартира, а тя се опитвала да се досети кой я преследва. Лимузината й се беше превърнала в нещо като команден център. Единственият човек, на когото имаше доверие, бе шофьорът й. Плащаше му изключително добре. Двамата се знаеха не от вчера. Тя бе работила с него преди години и той никога не я бе разочаровал. Беше добър човек, затова го бе пратила да ме вземе.

И ето че аз бях дошъл.

След като Анджела приключи разказа си и хвърли цигарата през прозореца, известно време мълчах. Честно казано, не знаех и какво да й отговоря. Бях от много време в този бизнес и бях попадал в не една и две гадни ситуации, но никой не ми бе изпращал отрязана глава в кутия. Седях и почуквах с пръст по централната конзола.

Анджела имаше свои теории за случилото се. Започна да ми ги излага, като ги броеше на пръсти. Отначало си бе помислила, че член на екипа й я е предал. Капитана не би направил такова нещо, но Холмс не беше особено благонадежден. Издирваше го Интерпол и това го бе накарало отчаяно да се стреми към един последен голям удар. Но като архизлодей не стоеше никак убедително. Анджела го познаваше твърде отблизо. Тя лично го бе вербувала. Човекът имаше нужда да събере сили и кураж просто за да стане сутрин от леглото. Подскачаше при всеки вой на полицейска сирена, а в присъствието на непознати не можеше да върже две думи на кръст. Той просто нямаше смелостта да прецака Сабо и Капитана, а още по-малко да спретне тази история с отрязаната глава. Освен това, дори да имаше съучастници, какво, по дяволите, би могъл да иска от Анджела?

Втората теория беше, че някой е убил Сабо Пак за отмъщение. През годините Анджела бе извършила поредица от зрелищни обири по цялото земно кълбо. Повечето бяха преминали безпроблемно, но някои не съвсем. Възможно беше някой от миналото й да бе надушил за готвената операция в Макао и да бе решил да си върне онова, което му принадлежеше по право. Това обясняваше бележката — някаква трета страна бе убила Сабо, за да принуди Анджела да й върне откраднатото, иначе… Но какво беше то? Картината на Дали, която бе задигнала от музея „Белфорт“ в Брюж? Или онази на Ван Гог, която й бе попаднала в Кайро? Или диамантите, които открадна от някакво белгийско летище? В бележката не се казваше какво е взела. Можеше да е какво ли не. Освен това повечето от краденото вече бе продадено и похарчено или скътано в тайни банкови сметки и лични сейфове от Лондон до Йоханесбург. Дори да тръгнеше веднага от тук, как би могла да му го донесе до утре сутринта?

Мисълта за това бе отвела Анджела до последната и теория: може би на онази яхта бе имало още нещо.

Поразсъждавах малко по въпроса. Тази теория звучеше твърде логично. Ние знаехме, че Сабо Пак бе открил сапфирите. Знаехме също, че след това някой друг го бе убил. И че този някой искаше да размени сапфирите срещу нещо друго. Но какво? Ако трябваше да гадая, ако на борда наистина се бе намирал някакъв безценен товар, убиецът би трябвало да е допуснал, че Пак — или Анджела — го бяха свили заедно със сапфирите. Но въпросният товар би могъл да бъде практически всичко. Килограми хероин? Варели с експлозив? Планини от калашници? Могли са да пренасят всякаква контрабанда. Проблемът бе, че самата яхта отдавна я нямаше. А без нея нямаше за какво да се хванем. Никаква информация. Никакви опорни точки. Каквото и да търсеше убиецът, не беше у нас, нито пък знаехме какво е. По дяволите, та ние дори не знаехме откъде да почнем да търсим!

Анджела здравата беше загазила.

Беше мой ред. Разправих й как изглеждаше апартаментът й, когато пристигнах в хотела. Казах й, че съм заварил сейфа непокътнат, но беше очевидно, че са търсили нещо. Анджела се изненада, понеже на бележката изрично пишеше „утре“. Защо ли им бе притрябвало да разпердушинят стаята й толкова скоро след като й бяха изпратили главата? И двамата имахме чувството, че нещо ни убягва. После й разправих за гангстера, който ме следеше. Казах й, че не приличаше на бирмански войник или крадец на скъпоценни камъни от японската мафия. Беше очевидно местен човек и най-вероятно изпълняваше нечии заповеди. Но дали той беше убиецът? Изключено.

Оформяше се един-единствен извод, който да отговаря на всички тези въпроси.

— На яхтата е имало още нещо — казах аз. — И до утре най-късно трябва да го открием.

Анджела изтръска нова цигара от пакета си. Посегнах за запалката, но тя ме изпревари и щракна сама. Запитах се кой ли й беше този пакет за деня. Цялата лимузина вонеше на дим, пепелникът на централната конзола беше претъпкан с фасове. Всеки си има свой начин да се бори със стреса и това беше нейният. Червилото й се бе изтрило по филтрите преди часове и тя не си бе дала труда да го освежи. Сега издиша струя дим и наклони глава към мен.

— Виж — казах аз, — докато работех в Богота, понаучих това-онова за контрабандата. Истинските професионалисти рядко се ограничават до една-единствена стока. Някои може да са само доставчици по веригата, но в повечето случаи един контрабандист е муле или наемен работник като нас. Ако даден картел иска от него да прекарва хероин, ще прекарва хероин. Ако друг го помоли да прекарва метамфетамини, ще прекарва метамфетамини. Ако се наложи да прекарва и двете, ще го направи. Така стават тия работи. Дявол да го вземе, та аз навремето познавах един тип, който измина с контрабанден бус фолксваген почти три хиляди километра, за да не му плати данъците. Честно казано, много бих се учудил, ако на тая яхта не е имало още нещо.

— Нямам представа — каза Анджела. — Бях проучила обстойно нещата. Тия прекарваха само камъни.

— А може в случая да са прекарвали и хероин. Или рубини, или оръжие. Каквото и да е било, някой си го иска и смята, че е у теб. Помисли си само. На бележката пише: Ще ми върнеш откраднатото срещу сапфирите. На мен това не ми звучи като смъртна заплаха. По-скоро като оферта за размяна. Готов съм да се обзаложа на всичко, че си нямаме работа с някакви мошеници бижутери и техните покровители от мафията. Имаме насреща си недоволен клиент. Някой, който е получил сапфири, след като е поръчал друго. Ето защо ти е върнал единия сапфир заедно с главата на Пак. Тези хора не търсят плячка от минали престъпления. Целта им е да се докопат до нещо ново. Нещо конкретно.

— Но по какъв начин са успели да надушат операцията ми?

— Това няма значение — казах аз. — Поне засега. Най-напред трябва да открием какво точно иска въпросната трета страна, иначе сме прецакани. Ако хабим време да гадаем как са се добрали до теб, ще си имаме главоболия. Могло е да стане по безброй начини. Може да са измъчвали Пак, докато е пропял. Може пък ти да не си била единствената, поставила чип на онази яхта. Може да е било работа на вътрешен човек, а може просто да планират за себе си подобни удари. Няма значение. Случва се да се издъним. Това са нещата от живота. Сега от нас се иска да установим какво знае въпросната трета страна и какво търси. И тогава можем да направим нещо по въпроса.

Анджела не отговори.

— Мисля, че вършиш нещата отзад напред — продължих аз. — Задаваш грешните въпроси. Вместо да се питаш кой и как, по-добре се запитай къде. Миналата нощ в морето на онова място е имало само два съда, нали? Два. Единият се е върнал до тук, така главата на Пак със сапфира в нея е стигнала до теб. Ако проследим въпросния кораб, убеден съм, че ще открием коя е въпросната трета страна и какво си въобразява, че си й задигнала.

— И как предлагаш да го направим?

— Ти ми каза, че Пак е трябвало да закара корабчето обратно до Макао, където да го залее с индустриален почистващ препарат. Откъде знаеш, че не го е направил?

— Джипиесът така и не се включи повече — каза Анджела. — Сигналът изчезна, когато пуснаха заглушителите. Освен това корабчето беше толкова старо, че нямаше собствен АУЛМС. Нямаше начин да го проследя.

— Собствен какво?

— Аварийно нещо си на морски съд — каза Анджела. — Нещо като радиомаяк. Включва се сам, когато корабът започне да потъва, за да покаже на спасителните екипи къде да търсят корабокрушенци. В днешно време много кораби имат такъв, но не и този.

— А провери ли в пристанището? Искам да кажа, отиде ли да видиш с очите си?

— Разбира се. Три пъти бях там — каза Анджела. — Кораба го няма никакъв.

— Значи въпросната заглушаваща апаратура може да е още включена, а корабчето да е някъде към Сингапур.

— Или да е на дъното на океана.

— Или някъде другаде — казах аз. — Няма значение. А какво става с другата яхта, онази на контрабандистите? Тя не е имала заглушители. Ти каза, че я следиш от месеци. Какво е станало с нея? И тя ли изчезна?

— Моите хора трябваше да я потопят — каза Анджела. — Да повредят маяка и да надупчат корпуса с куршуми. Яхтата трябва отдавна да е на дъното.

— А дали е?

— Да — отвърна Анджела. — Нейният маяк никога не е спирал. Проверих два пъти.

— Добре — казах аз. — Но тази яхта не е била оборудвана само с авариен маяк, нали? На нея е и твоят джипиес чип. Онзи, който тайно си й прикрепила в пристанището. Какво става с него?

Анджела прехапа устна.

— Сабо все някак се е добрал до брега — казах аз. — Единият от двата кораба се е върнал.

Анджела не отговори. Само ме погледна, после се наведе напред и приклекна до един от големите алуминиеви куфари. Въведе кода си и ключалките щракнаха. Вътре имаше лаптоп. Към капака имаше прикрепена пластмасова кутийка с размерите на пакет цигари, от която се подаваше дебела черна антена. Веднага познах какво е това. Сателитен приемник, с който тя можеше да влезе в интернет от всяка точка на света. Вероятно й бе струвал цяло състояние.

Тя включи компютъра и го изчака да се зареди. На екрана се появи карта на света, която в реално време приемаше сигнали от проследяващи устройства. Програмата беше в състояние да открие източника на сигнала във всяка точка на земното кълбо без обичайната за битовите джипиес устройства уязвимост на смущения. Джипиесът на мобилния телефон може да се заблуди от плътна облачност или при влизане в подземен паркинг, но с това нещо нямаше такава опасност. Батерията му издържаше десет години, а корпусът му можеше да се нарани единствено с ацетиленова горелка. Бях чел за него в някакво техническо списание. Уредът беше предназначен за издирвателно-спасителни операции. Нямах представа откъде Анджела се бе сдобила с него, но допусках, че едва ли бе станало по законен път. Това си беше военно оборудване.

Тя чукна няколко клавиша и след секунди на екрана се очерта неправилната форма на полуостров Макао и островите на Хонконг. Някъде там, малко навътре в морето спрямо най-източната точка на бреговата ивица, примигваше синя светлинка.

— Какво е това? — попитах аз.

— Яхтата — отвърна тя. — Проследяващото устройство още предава.

— Къде е това?

— До брега на Хонконг.

Двамата с Анджела гледахме като хипнотизирани екрана. Там, леко на северозапад от Хонконг Айланд, малката синя точица сигнализираше за своето присъствие. Беше неподвижна. Анджела увеличи мащаба на картата, колкото позволяваше софтуерът, за да се убеди. Провери регистъра на джипиес данни. С някои незначителни отклонения, през последните двайсет и четири часа маякът бе излъчвал от една и съща зона с размери трийсет на трийсет метра. Точно по средата на залива. Сякаш яхтата бе оставена там на котва и екипажът я бе напуснал.

— Май все пак не са я потопили — казах аз.

— Не мога да повярвам, че съм пропуснала да проверя — прехапа нервно устни Анджела. — Къде ми е бил умът?!

— Не го преживявай — казах аз. — Съвсем естествена грешка. Мислила си, че Пак ще се върне с рибарския кораб, пък той е направил друго. Откъде си могла да знаеш?

— И все пак…

— Стресът си прави шеги с хората — обясних аз. — Особено когато някоя отрязана глава ти се опули насреща. Като стана дума…

— В хотелската шахта за боклук — отвърна тя. — В найлонова торба. Първо я обработих с течност за отпушване на канали. Натриева основа. Шахтата води към машина за пресоване на боклук в мазето на хотела. Дори ако ченгетата открият главата някъде по веригата, не могат да я проследят. Основата разяде чертите на лицето му, а докато стигне до сметището, главата ще е минала през три държавни граници.

— Добре — казах аз.

— Но тази точка тук…

— Обяснява как убиецът се е сдобил със сапфирите — отсякох аз. — Ето как е станало. Когато очаквам важна пратка, винаги се вълнувам. Проверявам си пощата по три пъти на ден. Ако има номер за проследяване, следвам маршрута онлайн. Такъв човек съм аз. Обичам да знам къде ми е пратката, за да пресметна кога ще пристигне. Сега си представи, че очакваш да вкарат контрабанда нещо наистина ценно. Ти не би ли желала да го държиш под око? Не би ли му сложила номер за проследяване?

— Разбира се, че бих.

— Предполагам, че нашият акордьор на пиана е мислел по същия начин. Като нищо може да е лепнал едно проследяващо чипче на яхтата на контрабандистите, както и ти си направила, след което е изпреварил бияча ти и му е задигнал стоката под носа.

— Сабо намира пратката, Сабо укрива пратката, убиецът намира Сабо, главата на Сабо намира мен — каза Анджела. — Супер история, няма що.

— Това поне ни дава отправна точка — казах аз. — Ако знаем какво иска въпросният човек, ще можем да решим и как да преговаряме с него.

— Не съм от ония, дето преговарят, хлапе — каза Анджела. — Някой е убил екипа ми и ми е изпратил отрязана глава в кутия. Ако имам възможност, бих го погребала жив.

— Мисля, че и той теб — казах аз. — Но във всеки случай държа да знам какво търсят. А ти?

— И кое те кара да мислиш, че пратката е още там?

— Не знам — казах аз. — Може би защото той мисли, че е у нас. Или поради нещо друго. Пиши го шесто чувство.

Анджела се изсмя. Остави компютъра и отново дръпна дълбоко дим от цигарата си. Лимузината мина през поредната гърбица на шосето. Погледнах през прозореца. Бяхме направили една пълна обиколка на острова и минавахме повторно покрай същите сгради. В далечината се виждаше „Тамани Хол“.

Вдигнах компютъра и посочих екрана.

— Трябва да стигнем до тази точка — казах. — Но това може да се окаже проблем. Когато за последно проверих, Хонконг е на един час път от Макао с високоскоростен ферибот. Така че дори да хванем следващия, до деветдесет минути няма как да стигнем до там, като се има предвид, че трябва да минаваме и паспортна проверка. И, което е още по-лошо, след като пристигнем, ще трябва да намерим начин да проникнем в залива. Хонконг не е Маями. Не можем да наемем яхта с капитан, ако развеем нова банкнота от 100 долара или само щракнем с пръсти. Тук е нужна предварителна резервация, което ще ни струва цял изгубен ден. Освен това последното нещо, което бих направил, е да наема лодка, която да ме откара до мястото на собственото ми престъпление. Тази яхта може да е още цялата в кръв. Може да се накиснем сами.

— Не се притеснявай — каза Анджела. — Остави транспорта на мен. Имам нещо малко по-бързо.