Игри на изчезване

22

— Парите са фалшиви — каза Анджела. — Ето, виж сам.

Тя ми подхвърли обратно пачката. Взех най-горната банкнота и я вдигнах на светлината от компютърния екран, за да видя водните знаци. Както се надявах, те си бяха на мястото. Разтрих банкнотата между върховете на пръстите си и казах:

— На мен ми изглежда истинска. Какво ти се струва съмнително?

— Виж серийните номера.

Прочетох серийния номер, отпечатан до лицето на президента: KB05392570FB2. Нищо в него не ми се стори необичайно, затова запрелиствах пачката и видях, че с всяка следваща се променя само по една цифра. В това също нямаше нищо необичайно — просто банкнотите бяха с поредни номера. След като приключих с тази пачка обаче, Анджела ми подхвърли още една. Аз прелистих и нея и бях стигнал до средата, когато забелязах какво имаше предвид тя.

Серийните номера бяха абсолютно същите като на предишната.

Примигнах няколко пъти и поклатих глава, после поставих двете пачки една до друга, за да ги сравня. Сякаш очите ми играеха номера. Най-горните банкноти от всяка пачка имаха един и същ сериен номер: KJ305392570FB2. Погледнах огромната тухла в краката си — всяка пачка, включена в нея, започваше със същия шибан номер.

Анджела извади от балата нова пачка и я размаха като ветрило.

— Тук би трябвало да има сто седемдесет и пет хиляди банкноти — каза тя. — Със сто седемдесет и пет хиляди различни серийни номера. Вместо това имаме хиляда седемстотин и петдесет напълно еднакви пачки. Все едно са…

— Копия на копията — допълних аз.

— Именно.

Дявол да го вземе!

Вдигнах в ръка още една пачка. Това не бяха първите пари менте, които виждах, но със сигурност бяха най-добре изпипаните. Ако не бяха серийните номера, никой не би се досетил, че са фалшиви. Повечето подправени банкноти си личат лесно. Достатъчно е човек да се вгледа. Най-често те се печатат на обикновена хартия, което е първият издайнически белег. Обикновената хартия е достатъчно да се намокри, и от нея нищо не става. Случвало ли ви се е да забравите книга на дъжда? Дори добре подвързаните книги с твърди корици се разпадат. Такива фалшивки стават само за подплънка на пачки кукли при покупка на големи количества дрога или в най-добрия случай можеш да ги пробуташ на някой разсеян барман в полутъмно заведение.

— Но в случая ставаше дума за нещо съвсем различно.

— Тези банкноти изглеждаха съвсем истински — и на вид, и на пипане.

— Наведох се да ги огледам по-отблизо, ако случайно бях пропуснал нещо. Започнах да броя наум защитите. Вече бях видял призрачния образ на Бенджамин Франклин като воден знак; изглеждаше наред. След това потърсих реагиращата на ултравиолетова светлина защитна нишка, минаваща през центъра на банкнотата. Нямах в себе си УВ фенерче, затова приближих банкнотата до екрана на компютъра и се вгледах за тъмната линия вдясно от портрета; и тя си беше на мястото. После разтърках банкнотата между пръстите си. Усетих леката грапавина на мастилото, както би трябвало и да бъде. Дори я наклоних на една страна, за да видя дали мастилото си променя цвета. Номерът в ъгъла от зелен стана черен, както си му бе редът.

— В тази лодка има ли аптечка? — попитах аз.

— Да — отвърна Анджела. — Защо?

— Йод — казах аз.

Тя извади изпод седалката кожена чанта и щракна ключалката. Вътре имаше резервен пълнител за пистолета й и пачка от сто хиляди хонконгски долара. Това й беше багажът за непредвидени ситуации. Материалите за първа помощ бяха на дъното — две пакетчета готови тампони с йод за дезинфекциране на рани, марля и пластики. Исках да изпробвам още една защита на купюрите. Йодът реагира със скорбялата, като я кара да почернее. Скорбяла има в почти всички видове хартия на пазара, но истинските пари се правят от уникална смес от памук и лен, която се произвежда в една-единствена специализирана фабрика в Масачузетс. Изложена на йод, тя пожълтява. Писалките за тестване на фалшиви банкноти в супермаркетите работят на същия принцип. Ако от йода хартията почернее, банкнотата е фалшива.

Разкъсах пакета с тампоните и го изстисках върху банкнотите, както се изстисква кетчуп върху хотдог. Изчаках няколко секунди за по-сигурно. Промяна в цвета не настъпи.

Впечатляващо.

Тези пари наистина си ги биваше. Повечето фалшификатори знаят как да преодолеят две, максимум три защити. Типичната подправена стодоларова банкнота би могла да има воден знак, дублиращ портрета, както и лента, реагираща на УВ светлина, но едва ли мастило с променящ се цвят или скрит микропечат. Някои особено талантливи фалшификатори могат да се справят и с четири, дори пет защити, включително хартията от памук и лен и релефния печат. Но повече от това?! Такива гении трудно се намират. В целия свят се броят на пръстите на едната ръка. Тези банкноти имаха поне шест защити, ако не пропусках някоя, което можеше да означава само едно. Това не бяха обикновени фалшификати.

Това бяха супербанкноти.

В света на фалшификаторите тези пари имат едва ли не митичен статус. Те са нещо като еднорога или като извънземните — всички са чували за тях, но никой не ги е виждал. Една супербанкнота превъзхожда обикновената по всички възможни критерии. Супер означава изработване с такава прецизност, че истинските стотарки да изглеждат фалшиви в сравнение с нея. Казано на прост език, супербанкнотите са по-добри от истинските.

Ще попитате: как е възможно това? Ами причината е в микрогравюрите. Автентичните стодоларови банкноти се бълват от огромни преси за дълбок печат на партиди от по сто хиляди и повече. Това са цели заводи край Вашингтон и Форт Уърт, охранявани като ракетни силози. Масовото производство предполага някои дребни несъвършенства, като някои от въпросните несъвършени банкноти успяват да преминат през системата на строг контрол на качеството и да влязат в обращение. Истинските пари имат естествени дефекти. Случва се. Някои са с неправилно отрязани ръбове, с недобре омастилен микропечат или пък показват следи от износване на матрицата. В портретите може да има незабележими с просто око замазвания. Или несъответствия в серийните номера. Или леки размествания на линиите. Недостатъчно мастило. Нагърчена хартия, при която остават неотпечатани полета. Такива едни дребни недостатъци.

Супербанкнотите обаче не се произвеждат масово. Те се отпечатват на малки серии, по няколко хиляди бройки на серия, от майстори фалшификатори. Отпечатването на една струва на Бюрото за гравиране и печат около тринайсет цента. Докато една организация, произвеждаща супербанкноти, е готова да похарчи по тринайсет долара или повече, за да ги направи абсолютно идентични. При супербанкнотите няма технически грешки.

Те са перфектни във всяко отношение.

Взех една банкнота и я обърнах, за да разгледам изображението на зданието, в което се намира залата, където е приета Декларацията за независимостта във Филаделфия. Беше чисто и отчетливо отпечатано до най-дребния детайл. Но този път аз не търсех дребни несъвършенства. Интересуваше ме съвършенството. При огромен процент от истинските стодоларови банкноти микроскопичните линии, образуващи върха на камбанарията на Индипендънс Хол, не се събират в една точка. Това по същество е дефект в омастиляването, но се повтаря на практика при всички банкноти, намиращи се в обращение, защото въпросните линии са с микронна дебелина. Този дефект е невидим за човешкото око, а правителствените преси за дълбок печат просто не са в състояние да възпроизведат подобно ниво на детайл след отпечатването на няколкостотин хиляди листа. Техниката на гравиране просто не е толкова усъвършенствана.

Трябваше да огледам по-отблизо банкнотата. Измъкнах от чантата си очила за четене. След като я закрих от дъжда, използвах една от лещите като импровизирана лупа и, приведен надолу, успях да различа и най-дребните детайли на камбанарията. Всяка отделна линийка се виждаше ясно и отчетливо. Банкнотата беше перфектна.

Което я правеше много опасна.

Аматьорското фалшифициране на пари е всъщност често срещано престъпление. Всяка година десетки, ако не и стотици дебили си купуват мастиленоструен принтер или цветна копирна машина и се опитват да си напечатат цяло състояние. Разбира се, на властите това не им харесва, но не ги и притеснява особено. Повечето фалшификатори не отпечатват повече от стотина хиляди долара за цялата си кариера, а много биват хванати, преди да са похарчили и малка част от отпечатаното. Ако местният полицейски участък не ги засече, тайните служби се намесват и чрез местните търговци проследяват фалшификатите до източника. Малцина са онези, които успяват задълго да минават между капките. Фалшифицирането на пари е игра за наивници, а наивниците почти винаги биват прецакани.

Супербанкнотите са друго нещо. За да се произведат, не е достатъчно да имате рулон специална хартия и скъпа печатарска преса. Дори най-способният фалшификатор на света не може да спретне супербанкнота в мазето си от кухненски консумативи. Не, за изработване на банкноти с такова качество са нужни чудовищни ресурси, каквито малко на брой престъпни организации са в състояние да си позволят. Подобно начинание е по силите на тоталитарни правителства, шпионски агенции, военни хунти и диктатури. И именно това прави въпросните банкноти особено опасни. Любителското подправяне на пари си е направо дребно хулиганство в сравнение.

Производството на супербанкноти е равносилно на обявяване на война.

Ако правителството на Съединените щати открие че друга държава печата парите му, ще избухне страхотен скандал. След като Северна Корея бе хваната да го прави преди две години, последваха погранични престрелки, които завършиха с прелитане на бомбардировачи „Стелт“, носещи ядрено оръжие, на метри южно от демилитаризираната зона. Когато дребни шмекери печатат фалшиви пари, те са грижа на местната полиция. Но стане ли дума за супербанкноти, се намесват цели армии.

А аз нямах никакво желание да дразня подобни хора.

Коленичих, за да извадя парите от найлона. Случващото се беше едновременно късмет и проклятие за нас. От една страна, бяхме попаднали на невероятно богатство. Ако успеехме да намерим купувач, щяхме да получим трийсет или дори четиресет цента за долар. Което са си яки мангизи. От друга страна, ако задигнехме тези пари от терористична или шпионска организация, можехме да се окажем в центъра на международен конфликт. Аз съм свикнал да бъда преследван, виждал съм лицето си на повече обяви за издирвани престъпници, отколкото съм си дал труд да преброя. Но да те гони тоталитарно правителство, терористична организация или доброто старо ЦРУ?! Това е друга бира. Можех единствено да се надявам, че никой не ни следи и че с малко усилие мога да направя така, че тези пари да изчезнат. Докато натиквах банкнотите в пространството под палубата, си казах, че нещата едва ли биха могли да се развият по-зле за нас.

Оказа се, че и тук съм се лъгал.

Понеже точно в този момент чух бипване.

Не беше много силно. Обикновен електронен звън, какъвто издава мобилен телефон, когато му пада батерията, или таймерът на микровълнова печка към края на цикъла. Отначало си помислих, че ушите ми играят номера; после погледнах към бордното табло на лодката и дори бръкнах в сака си, да не би звукът да идва от някой от телефоните ми. Но не. Нищо такова. Погледнах Анджела и я попитах:

— Чу ли това?

— Кое?

— Бипване. Като от мобилен телефон, но по-тихо.

— Нищо не чувам.

— Хм.

— Може да е някой от твоите.

— Не — казах аз. — Току-що проверих в сака.

— И от моите не е — каза Анджела. — Всичките съм ги поставила на вибрация, за да не звъннат случайно, докато съм на работа. Знаеш как е.

— Ами откъде идва тогава?

Изчаках мълчаливо няколко мига, но единствените звуци наоколо бяха тихото шляпане на дъждовните капки върху спокойната повърхност на морето и далечният вой на сирената за мъгла. Прехапах устна, коленичих и отново зарових между пачките с пари, ако случайно бях пропуснал нещо. Доколкото можех да преценя, всяка пачка и всеки стек бяха абсолютно идентични. Дори бандеролите и ластиците бяха поставени на едно и също място.

— Как звучеше? — попита Анджела.

— Знам ли? Като сигнал от пейджър или нещо подобно. Може и нищо да не е. Миналата година трябваше да се разправям с федерален маркер, та може и да съм изпушил леко. Но се заклевам, че чух нещо.

— В такъв случай ти вярвам — каза тя. — Доверявай се на инстинктите си. Ако ти се струва, че си чул нещо, значи си го чул. Не подценявай силата на инстинкта.

Продължих още половин минута да ровя из стековете с пари. Всичките ми изглеждаха абсолютно еднакви. Свалих ластиците и прегледах отделни пачки и чак тогава забелязах една, отделна от другите, затисната между два еднакви стека. Всички останали пачки бяха пристегнати с ластик, докато тази не беше. Странно. Все едно да намериш отделна цигара в стек от неотваряни кутии. Пък и банкнотите в нея изглеждаха някак особено. Не бяха нови и с подравнени ръбове като другите. Освен това беше по-тежка от обичайното. Свалих бандерола и я разлистих. Между двете крайни банкноти пачката беше подпълнена с бяла хартия. В центъра на листата имаше изрязана кухина, в която бе скрит предмет с размера на флашка.

— Вече имаме и друг проблем — казах аз и подхвърлих предмета на Анджела, която го повдигна на светлината.

От едната страна имаше мигаща лампичка и беше покрит с тънък слой кондензирана влага. Докато го държеше, той бипна в ръцете й. Тя го обърса от влагата и го обърна наопаки, за да видя антената. Той бипна отново тихичко и лампичката примигна. Изтощена батерия.

— Знам какво е това — казах аз.

Анджела не отговори. Очите й се стрелкаха насам-натам, мозъкът й работеше трескаво. Всичко бе изписано на лицето й. Тя вече мислеше с десет хода напред — анализираше, развиваше теории, стратегии, правеше заключения, съставяше планове. Застанала бе напълно неподвижно и не казваше нищо. Нямаше и време за приказки.

Защото първият куршум за малко не отнесе главата й.