Игри на изчезване

13

Хотел-казино „Тамани Хол" Макао

„Много време мина, хлапе“ — каза Анджела на гласовата поща.

Сърцето ми беше заседнало в гърлото. Гласът й събуди в мен спомени, които си мислех, че отдавна съм изтрил от съзнанието си. Как шепнеше в ухото ми в една горичка край Пасифик Сити, Орегон. Как ме учеше да отварям ключалка с шперц в Манхатън. Как затискаше устата ми с длан в Куала Лумпур. Как ме поглеждаше крадешком в Дубай. Поех дълбоко дъх.

„Знам, че едва ли така си искал да се чуем — продължи Анджела. — Сигурно и ти имаш въпроси към мен, но сега не мога да им отговоря. Надявам се, че ми имаш достатъчно доверие, за да повярваш, че знам какво върша.“

Натиснах копчето и усилих докрай звука. Анджела говореше тихо, а и връзката не беше особено добра. Със сигурност се обаждаше от мобилен телефон. Чуваха се лек шум на вятър и глухото боботене на слот машини. Гърлото й беше свито. Може би от страх. Или от нещо друго. Като всички призраци Анджела притежаваше способността да променя тембъра си, когато и както си поискаше. Чувал съм я през годините да говори със стотици акценти на дузина езици и всеки звучеше в устата й като роден. Но един-единствен неин глас никога не се променяше. Този, който използваше с мен. Истинският й глас. Този, който чувах сега.

„Хлапе — каза тя, — съжалявам за внезапния имейл до тайната ти пощенска кутия. Не знам дали ще го получиш, не знам доколко изобщо е надеждна връзката, но в момента ти си единственият, който може да ми помогне. Обещавам да ти обясня всичко, но трябва да следваш указанията ми. Моля те. Искам да слушаш…“ Някаква суматоха наблизо я накара да прекъсне, за миг се чуха танцова музика и мъжки глас, много плътен, който говореше нещо неразбираемо. После известно време нямаше нищо, сякаш записът бе поставен на пауза или звукът изключен. След няколко секунди отново чух гласа й, този път придружен от шумолене на плат върху слушалката. Музиката бе престанала.

„Джак, искам да слушаш много внимателно това, което ще ти кажа. Важно е да следваш указанията ми абсолютно точно. Стаята, в която се намираш в момента, е под наблюдение. Затова не мога да те дочакам там. Някой ме издирва, но не би трябвало да знае нищо за теб. Промених резервацията и сложих твоя псевдоним на мястото на моя. Искам да ми донесеш съдържанието на сейфа.“

Погледах инстинктивно към прозореца.

„Сложи го на сигурно място — продължи тя. — Не ме интересува къде, дали ще го носиш в себе си, ще го скриеш в тайник, или ще го глътнеш, важното е при поискване да можеш бързо да стигнеш до него, без да те изпревари някой друг.“

Извадих камъка от джоба си и го загледах.

„След като решиш как да постъпиш — продължи тя, — иди в „Паризиен“ и поискай от пиколото да ти докара лимузината. Така ще ме откриеш. Ще се сетиш на чие име е. Като се видим, ще ти обясня всичко. За момента ти си единственият човек на света, на когото мога да се доверя, иначе не бих те намесвала във всичко това. Моля те, имай ми доверие. И не се обаждай на този номер, разбрахме ли се? Не се обаждай!“

Отново вятър в слушалката.

„Трябва да приключвам — каза тя. — Е, до скоро, хлапе.“

Линията прекъсна. Поседях няколко мига мълчаливо, после станах и пуснах отново гласовата поща. Този път се вслушвах в шумовия фон. По всичко личеше, че Анджела се беше обадила от „Котай“ или може би от някое по-оживено туристическо място на полуострова. Във всеки случай се намираше в съседство с ресторант или казино, каквито в този град има практически навсякъде. Заслушах се във виковете на мъжа. Стори ми се, че казва „нарушител“, но може да е било и нещо на китайски.

В какво ме бе забъркала Анджела?!

Пуснах съобщението още веднъж, за последно, за да го запаметя наизуст. Повторих го дума по дума. Ако Анджела наистина беше в опасност, ако рискуваше да бъде арестувана или убита, може би никога повече нямаше да чуя гласа й. След като запомних съдържанието, аз натиснах копчето и го изтрих. Не биваше да оставям доказателства. После пречупих телефона на две и го пуснах в кошчето за боклук.

Ако хотелът наистина беше под наблюдение, трябваше да почистя колкото се може по-бързо и да се измитам от тук. Качих се отново до банята на горния етаж. На плота се въргаляха чашата от кафе, пепелникът с фасове и двата пакета „Марлборо“. Единият си беше още с целофана, което щеше да ми свърши работа. Има начин да се отвори пакет цигари и да се изваят една по една, без да се нарушава целостта на външната опаковка. За целта е необходимо да се отлепи бандеролът в долната част на пакета, да се извие целофанът на една страна и след това цигарите да се измъкнат през процепа. После с топлината от пръстите загрявате лепилото и отново запечатвате пакета с помощта на бандерола. Извадих три цигари и пъхнах сапфира на тяхно място. Той запълни плътно кухината. Нахлузих обратно целофана, завъртях го настрани и го залепих с бандерола. Пакетът стана като нов. Дори не хлопаше, като го разтърсих. Пуснах го в сака, като след кратък размисъл пъхнах вътре и другия, наполовина празен пакет за всеки случай.

Трябваше да взема сапфира със себе си. Казах си, че щом Анджела бе преценила сейфа в строгоохранявания й хотел като недостатъчно надежден, едва ли би могло да се намери в града място, където камъкът да е в по-голяма безопасност. Не можех просто да ида в гората, да изкопая една дупка и да го заровя. Освен това не знаех срещу кого се изправям. Чий беше този сапфир? Доколкото можех да предположа, ченгетата вероятно наблюдаваха летището и автогарите за човек, който се опитва да изнесе сейф или метална касетка. За момента камъкът си беше добре на дъното на сака, до пистолета.

Слязох долу и с ръба на кредитната си карта завих обратно табелката на сейфа. Обърсах със салфетка и клавиатурата, за да съм сигурен, че никой няма да открие какво съм вършил в тази стая. Разбира се, все още бях с ръкавици, но ако някой претърсеше стаята след мен, нямаше да открие същите следи, които аз бях открил. Зададох нов код и затворих вече празния сейф, в случай че същата банда дойдеше отново да тършува.

Докато работех, чувах само тихия ромон на водопада. Сутрешното слънце блестеше в прозорците на отсрещната сграда. Булевард „Котай“ се простираше до безкрая в двете посоки. Хотел „Паризиен“, доколкото знаех, беше съвсем наблизо. Бих могъл да стигна до там за десет минути бърз ход. Най-много петнайсет.

Оказа се обаче, че греша.

Защото вече ме следяха.