Игри на изчезване

32

Дявол да го вземе, „клуб“ едва ли беше най-точното описание на това място. Дори „кръчма“ би било твърде ласкаво. Може би улична сергия, но с четири стени и врата. По-скоро не врата, а дупка в стената. На пръв поглед напомняше обикновена кръчма с под от мръсни белезникави плочки и ярки флуоресцентни тръби, провесени от тавана. Касовият апарат беше зад продълговат стъклен шкаф, в който при нормални обстоятелства би трябвало да има изложена храна. Сега обаче подгряваните на пара тави бяха празни. Помещението беше толкова тясно, че трябваше да се провирам на една страна между масите.

Доколкото можех да забележа, на касата нямаше никой. Нямаше нито келнери, нито гости, насядали около масите. Лампите светеха, но това нищо не означаваше. Единственото нещо, което се движеше, беше часовникът на стената, който имаше форма на керамична котка с човешко тяло, махаща с лапа над главата си на секундни интервали. Преди време бях виждал нещо подобно в Япония; смята се, че носи късмет.

Но аз по някаква причина не се чувствах чак толкова късметлия.

Хлапакът ме поведе към задната стаичка. Минахме през завеси в яркочервен цвят с надписи на китайски и се озовахме в кухнята. В ъгъла мъж със зацапана униформа на готвач миеше чинии и не ни забеляза. Малко встрани четирима дядовци с цивилни дрехи бяха насядали около една маса, пиеха бира, пушеха и побутваха плочки на маджонг. Намираха се у дома си. Нито един от тях нямаше вид да е под шейсет, бяха мърляви и окъсани. Единият беше с рибарска шапчица и тъмни очила. Другият — с хавайска риза, извадена над джинсите. Останалите двама бяха по мръсни тениски без ръкави и къси гащи с ластик вместо колан. Единият изтръска цигарата си в празна бирена бутилка, после избърса пръсти в тениската си, погледна към мен и се изплю. На дясната му ръка имаше избледняла татуировка на червен дракон.

Ако трябваше да гадая, това бяха вуйчовците. Да си гангстер в тази част на света е семеен бизнес от люлката до гроба, който се предава от баща на син в продължение на поколения. В момента, когато навършат осемнайсет, момчетата полагат клетва, след което полицията почва да ги арестува. Много си правят татуировки, като този с червения дракон, за да покажат принадлежността си към организацията. Младите биват карани да пренасят дрога през залива и повечето ги хващат още при първия опит. Всеки изкарва по три до пет години в лагер на континента, но след като се върне, бива посветен за цял живот. Церемонията включва кадене на тамян и произнасяне на разни клетви. От този момент нататък няма връщане назад. Ставаш част от бандата до смъртта си. Тук не са свикнали да ползват наемници като мен.

Бяхме стигнали горе-долу до средата на стаята, когато моят парламентьор вдигна ръка и ми даде знак да спра.

— Преди да продължим нататък, господин Утис, трябва да ви взема пистолета.

Аз се заковах на място, но не казах нищо.

Вуйчовците прекъснаха играта и се загледаха с любопитство в мен. Муха да бръмнеше в стаята, щеше да се чуе. Вероятно никога преди не се бе случвало някой да им се опъне. Единият дръпна от цигарата си и издиша дълга струя дим към мен. Седяха и ме гледаха, сякаш бях с три глави. Отначало не го бях забелязал, но сега ми направи впечатление, че онзи тип с хавайската риза имаше малък сребрист револвер в колана отзад на гърба. Старите гангстери не се отличаваха с особено твърда ръка, нито с остро зрение, но в случая това нямаше да ми помогне. Бяха четирима срещу един. Ако извадех моя и откриех огън, тук щеше да заприлича на Додж Сити.

— Моля ви, господин Утис — повтори хлапакът. — Ако обичате, пистолета.

„Готвачът“ зад мен се отдръпна от мивката и обърса ръцете си. Видях в огледалото как бръкна под престилката и извади огромен кухненски нож. Държеше го отстрани до тялото си, сякаш там нямаше да го видя. Тъпичко, кретен.

— Тук съм при условия, които сам определям, ясно ли е? — отсякох аз и бръкнах със свободната си ръка в джоба. — Това означава, че ако ми е нужна защита, ще я имам.

— Не сме дошли тук, за да ви причиним зло — каза хлапакът.

— Значи сте взели тъпо решение — заявих аз. — Защото, ако се опитвате да ми наложите волята си, някои ще пострада.

— Готов сте да умрете заради някакво огнестрелно оръжие?

— Не знам — отвърнах аз. — Но преброявам тук шестима, а имам седем патрона.

Стаята отново утихна.

Готвачът ме огледа преценяващо и леко притеснено; забелязах как очите му се спряха върху сака, който носех през рамо. Старецът с револвера се облегна назад.

— Сигурен съм, че за вас можем да направим изключение — каза хлапакът.

Той се обърна с гръб към мен, така че да не виждам лицето му, и ме поведе навън през задната врата. Допусках, че се е почувствал неудобно. Нямаше как да е другояче. Задържа ми вратата, за да мина. Отвън имаше тясна бетонна тераска без парапет, не повече от метър на ширина. Под нея стръмен склон се спускаше право надолу към океана. Някъде долу в ниското се чуваше плисък на прибой. Вдясно от нас, под прав ъгъл спрямо брега, навътре в океана се вдаваше вълнолом от груби, неодялани камъни, замазани отгоре с малко цимент.

Океанът беше неестествено спокоен. Вероятно, откакто бе спрял дъждът, и вятърът бе утихнал. Черната водна повърхност се простираше до безкрая. Не можех да кажа къде се събираха морето и небето. Навън вече мръкваше, виждаше се един-единствен прожектор. Друг готвач се беше облегнал на стената и пушеше цигара до купчина торби с боклук. Той ме изгледа. Едва ли всеки ден виждаше външни хора да идват на това място. Хлапакът ми направи знак с ръка да продължавам без него.

На вълнолома ме чакаха двама мъже. Единият седеше на сгъваем стол, а над него се бе надвесил другият — огромен мъжага, едър като вол, облечен с черна тениска и джинси в същия цвят. На вид едва ли имаше повече от двайсет и пет. Татуировките по ръцете му изглежда пресни. Типичен бодигард.

А на стола пред него седеше Дракона.

Лицето му не се виждаше под този ъгъл, но беше видимо по-дребен и по-стар от четиримата вуйчовци, които вече бях видял. Беше с широкопола рибарска шапка и джинсово яке, а в ръцете си държеше въдица дори когато се изкачвах по каменната стена, за да го поздравя, той не се обърна да ме погледне. Продължаваше да се взира напред, не изпускайки от поглед влакното.

Когато погледнах назад, хлапакът се прибираше в ресторанта. Това не ме изпълни с кой знае каква увереност. Щом собствените му слуги се бояха толкова от него, какво ли можеше да направи този стар рибар на чуждестранен дявол като мен?

Ръката ми стискаше дръжката на пистолета в сака.

Докато пътувахме насам, си бях помислил, че ме водят на среща с типичен мафиотски патриарх на фамилия, изтупан в скъп костюм и заобиколен от бодигардове в двореца си на Тайпа, или поне с някой нахакан млад бос, дорасъл да притежава пентхаус на „Котай“. Този човек тук приличаше на пенсиониран бачкатор. Някакъв дядка. Наближаваше осемдесет и лицето му беше издължено и сбръчкано. Носеше очила с дебели лещи. До стола му имаше подпряно бастунче. Той все така не поглеждаше към мен и по никакъв начин не показваше, че усеща присъствието ми. Просто си седеше на стола с въдица в ръка, сякаш нищо не бе в състояние да го извади от безметежното му спокойствие.

Когато дойдох на около метър и половина, спрях и зачаках покана да се приближа още. Същевременно не изпусках от поглед бодигарда. Беше един от най-яките мъже, които някога бях виждал, поне метър и деветдесет и пет, ако не и два, с фигура на културист, свикнал да печели битките си с поглед. Можеше да прекърши врата ми с два пръста. Трябваше просто да изчака, докато се поразсея малко, и да пристъпи зад мен. Едно бързо движение, едно кратко изпукване на прешлени и после щеше да бутне трупа ми направо в морето. След ден-два бреговата охрана щеше да го извади от водата и никой нищо нямаше да разбере.

Бодигардът измъкна отнякъде пластмасов стол и го постави до този на шефа си. Аз го огледах. За да седна на него, трябваше да обърна гръб на този орангутан.

Мълчах.

Старецът също.

Стоях до него и го гледах как подръпва влакното, докато плувката правеше леки вълнички по повърхността на водата. Подухна хладен ветрец и той въздъхна дълбоко. След което най-после заговори. Макар и със силен хонконгски акцент, английският му беше доста добър. Говореше бавно и натъртено, като нито веднъж не се обърна, за да ме погледне.

— Не ти е нужен пистолет — каза той. — Ако исках да те убия, можех да го направя по всяко време.

Извадих пистолета от сака и го провесих отстрани до тялото си, незаплашително, с показалец извън скобата на спусъка. Картите вече бяха сложени на масата. Държах да покажа на Дракона, че не ме е страх от него. Ако се стигнеше дотам, можех да му пръсна черепа, преди горилата му да успее да ми прекърши врата и да бутне трупа ми в морето.

Без да помръдвам от мястото си, заявих:

— С цялото ми дължимо уважение, господине, предпочитам да си е у мен.

Бодигардът посегна за своето оръжие зад гърба си, но шефът вдигна ръка и го отпъди с жест. Аз приседнах до него, като поставих пистолета в скута си, за да се вижда. Между двама ни имаше малка червена хладилна чанта. От нея се подаваха две издължени бутилки с някаква местна бира и малка кутийка със стръв. Под леда се виждаше тялото на уловена риба, както и мачетето, с което бе отрязана главата.

— Можеш да си задържиш пистолета — каза старецът. — Макар че няма да ти е нужен.

— Кой сте вие? — попитах аз. — Защо съм тук?

— Името ми няма значение — отвърна той. — За мен е важно да знаеш само едно. И ти вече го знаеш. То е причината да си тук сега.

Не казах нищо.

— Разбираш ли какво искам да кажа, господин Утис?

Кимнах. След секунда мълчание извадих белия плик от горното джобче на сакото си и внимателно го разтворих, за да не изпадне сапфирът. Хванах малкия камък между палеца и показалеца си и го вдигнах нагоре, за да го видят и двамата. Бодигардът каза на стареца нещо на кантонски и той се усмихна.

— Този сапфир е мой, господин Утис — продължи старецът. — Макар че имам още много. Този ми бе доставен преди много седмици, както става всеки месец. Вчера очаквах още.

Аз мълчах.

— Казаха ми, че са у жена ти — продължи той. — Вярно ли е?

Въпросът му ме свари неподготвен. Замръзнах и няколко мига мислих. Разбира се, че сапфирите не бяха у мен. Държах един в ръката си, имах и втори в пакета с цигари. Останалите ги нямаше. Само дето нямах намерение да му го казвам. Той очевидно имаше причина да ме повика при себе си. Ако му кажех, че сапфирите са у мен, щеше да ме завърже за един стол и да вади зъбите ми един по един, докато му кажех къде са. Ако му кажех истината обаче, можеше просто да кимне на бодигарда си и той да ми пусне един куршум в черепа. Стигнеше ли до извода, че не мога да му бъда от полза, щеше да ме убие просто задето се бях държал непочтително и му губех времето. Трябваше да решавам бързо. Затова с каменно лице избрах най-дипломатичния възможен отговор.

— Не знам къде са — казах. — Но мога да ви ги намеря.

— Добре — каза той. — Значи няма да ме лъжеш. Можем да се разберем цивилизовано.

Аз мълчах. Старецът отново вдигна поглед към океана и нагласи очилата си.

— Ловиш ли риба, господин Утис?

— Не — отвърнах аз. — Израсъл съм в пустинята.

— Трябва да се научиш — каза той. — Ще ти бъде от полза.

Кимнах.

— Лесно е — каза той. — Сядаш и чакаш. Гледаш водата. Откъм океана повява хлад. Не се потиш толкова. Пиеш си бирата и забравяш всичко. После, когато рибата е готова, усещаш подръпването на влакното. Кой знае? Може пък да хванеш някоя голяма. Да се похвалиш на всички. Да зарадваш жена си.

Аз мълчах.

— В Куандзъ ловяхме риба по специален начин — продължи той. — По древна традиция. Отпреди хиляда години. Вече не се среща често, освен да се покажем пред чужденците. Ловим риба с птица. Това знаеше ли го?

Поклатих глава.

— Човек излиза през нощта на сал с книжен фенер — казва той. — Чака, докато всичко утихне, наоколо е мрак, той е далече от брега. Водата е дълбока, рибите спят. Но той не е сам. На сала с него има голяма птица, дето лови риба. Тук й викаме юин. Знаех как е на английски, но съм забравил. Едни големи красиви птици с дълги шии. И тъй, когато се стъмни напълно, мъжът връзва шията на птицата с връв. Не я стяга прекомерно, за да може да диша. После изскубва дългите й пера, да не избяга от сала. Птицата се съпротивлява, но той е господарят, а тя е негов роб. И той трябва да й го набие в главата. Птицата няма да оцелее без рибаря. Без дългите си пера тя не може да лети. И когато дойде моментът, рибарят взема пръта и потапя птицата под водата. Отначало тя се съпротивлява, но добрият рибар не се дава лесно. Той по-скоро би удавил птицата, отколкото да я остави да му се изплъзне.

И тъй, скоро птицата престава да се бори и се потапя във водата. И тогава, заплува ли веднъж в дълбокото, се случва нещо. Инстинктът й проработва. Тя се гмурва надолу и почва да върши единственото, което умее. Да ловува. Забравя за господаря си. Забравя за връвта около шията и за пръта, който я притиска надолу. Забравя за изскубнатите си пера. Гмурва се към дъното и подгонва всичката риба, която й се изпречи, точно както би направила, ако беше свободна. Гони я, докато не налапа някоя. След което, без да му мисли, я гълта и излиза на повърхността. Рибарят измъква птицата с пръта си и я мята на сала. Тя не може да диша, задушава се. Рибата, все още жива, е заседнала в гърлото й. Връвта около шията не й позволява да я преглътне. Сега, ако не е рибарят, тя ще се задуши с плячката, която не може да изяде. Трябва да я даде на рибаря, иначе ще умре. Рибарят се смилява. Отваря със сила клюна на птицата и измъква рибата от гърлото й. Това е първият му улов. След което отново потапя птицата под водата. И отново. Ден след ден, месец след месец. След много месеци птицата се приучва да обича рибаря. Защото знае, че той винаги ще я спаси. Затова тя му хваща все по-големи и по-големи риби. Гладна е, но не може да се нахрани. По цял ден лови риба, но преглъща само най-дребните рибки. Гладът я подлудява. Хваща все по-едри риби. Не след дълго улавя толкова голяма риба, че рибарят не може да я извади от човката й. Рибата е заседнала в гърлото й. И тогава рибарят прави единственото нещо, което е по силите му. Изважда ножа и прерязва гърлото на птицата, за да извади заседналата риба.

— Разбираш ли, господин Утис, птицата върши онова, което й е в природата — каза старецът. — Ако улавяше само дребни риби, връвта около шията й нямаше да й пречи да се нахрани до насита. Но гладът е всевластен. Инстинктът трудно се преодолява. Птицата гони все по-едри и по-едри риби, докато попадне на такава, която й присяда. Същото е и с хора като нас, не мислиш ли? Лакомим се за все по-големи и по-големи неща, докато не попаднем на такова, което ще ни струва живота.

Аз мълчах.

— Ти си като тази птица, господин Утис — продължи старецът. — Забравил си за връвта и си се опитал да погълнеш твърде голяма хапка. Може и да не го знаеш още, но тя ти е приседнала. Не ти се сърдя. Не ти мисля злото, задето си взел нещо, което е мое. Ти си престъпник и вършиш онова, което ти е в природата. Но аз съм рибар, господин Утис. Аз също трябва да сторя онова, което природата ми повелява.

Той се обърна и за пръв път ме погледна. Зениците на очите му бяха замъглени, почти бели. Погледът му минаваше през мен, сякаш ме нямаше. И тогава за пръв път си дадох сметка, че човекът беше полусляп. Преглътнах и се загледах в далечината, над повърхността на океана.

Рибарското влакно се полюшваше във въздуха.

— И тъй, какво ще правим оттук нататък, господин Утис? — попита той. — Ще ми върнеш ли рибата, или да ти прережа гърлото?