Игри на изчезване

28

Северният полуостров, Макао

Няколко минути след като отговори на обаждането ми, Ботиста изпрати такси да ме вземе. Преди да бях стигнал до най-близката пряка, една черно-бяла тойота корола със стари номера вече ме очакваше. Като ме видя, шофьорът се приближи, свали прозореца си и ме попита аз ли съм клиентът. Кимнах, после пречупих телефона си на две, метнах го в тесния проход зад гърба си и се качих в колата му.

Толкова беше лесно.

Ботиста се беше ангажирал да ми помага. По телефона ми каза, че ще ме свърже с касапин, или лекар, работещ на черно, който да зашие раната от куршума. Във всеки град по света има поне по един такъв. Ако човек по някаква причина не може да постъпи в болница, касапинът ще го оправи. Без да задава въпроси. Освен това правилно бях преценил, че ако някой можеше да го уреди, и то бързо, това беше само Ботиста. Без да му давам подробности, предложих щедро заплащане, за да направи връзката. За мой късмет, Ботиста се оказа абсолютен професионалист. Не разпитваше за неща, които не му влизаха в работа, а по описанието дори ми помогна да се ориентирам къде съм. Освен това ми каза, че познавал корумпирана докторка, която извършвала посещения по домовете и след един час щяла да бъде в „Лотус Вейл“.

На задната седалка на таксито избърсах мръсотията от лицето си и поех дълбоко и бавно въздух. Шофьорът току ме поглеждаше в огледалото. Виждах го как ме зяпа. Допускам, че съм му изглеждал странно — едва ли всеки ден местните таксиджии качваха клиенти с куршум в ръката. Таксиджиите не обичат да возят мокри клиенти, за кървящи да не говорим. Дрехите ми бяха подгизнали от морска вода и покрити с тиня. Аз го изгледах кръвнишки в огледалото и той отмести очи. Щеше да запомни от мен само че съм изглеждал странно. След като си вземех душ и се преоблечах в чисти дрехи, дори да ме видеше, нямаше да ме познае. Докато колата се подрусваше леко по паважа, аз държах ръката си и се опитвах да не викам от болка. След пет минути пристигнахме. Ботиста ме чакаше на бордюра с чадър.

— Знаех си, че ще се върнеш — каза той, докато слизах от колата.

Беше широко усмихнат, което ми се видя странно. Минаха няколко секунди, докато се сетя какво става. Той все вдигаше ръка нагоре и се пипаше по носа. Когато го погледнах отблизо, видях около ноздрите му спечени корички от кокаин. Вероятно идваше от някакъв нощен бар. Което обясняваше и ужасната му риза — полиестерна, с копчета на яката и обшита с лъскави кристали. Косата му беше зализана назад с гел, целият вонеше на евтин афтършейв. Попипа се пак по носа, после ми подаде ръка да се здрависаме. Аз не поех ръката му. Трябваше да притискам раната.

— Радвам се, че идваш при мен — каза Ботиста. — В тоя град на никого не можеш да имаш доверие. Ако беше попаднал на не когото трябва, докато си се разхождал по кея с окървавена ръка, щеше да идеш за храна на рибите.

— В такъв случай и аз се радвам да те видя.

— За богати клиенти какво ли не правим — заяви Ботиста. После се засмя, плесна ме с ръка по гърба и ме въведе вътре, сякаш бяхме стари дружки. Попипа се по носа и попита: — А какво ти бях казал за тоя патлак, а?

— Предупреди ме.

— Нямаш грижа. Касапката идва.

— Добре — казах аз. — Има ли къде да я почакам, вместо да се качвам до бърлогата ти?

— На третия етаж има празен апартамент — каза Ботиста. — Аз съм собственикът, тъй че никой няма да те безпокои. Можем да изчакаме там.

В „Лотус Вейл Апартмънтс“ цареше същото оживление, каквото бях видял и предиобед. Едно свърталище на наркомани никога не спи. Все пак хероиновата зависимост е двайсет и четири часово занимание. Една доза действа само около четири часа, така че след осем часа един закоравял наркоман изпада в абстиненция. Ако пропусне доза, ще се поболее. Това значи минимум три дози в денонощието, което оставя на индивида толкова време, колкото да поспи и да открадне нещо, за да си набави следващата. През цепнатините в стената се процеждаше вода. Но поне вътре беше прохладно. Тримата наркомани, които бях подкупил преди, бяха още там. Единият спеше, завит със старо одеяло, а другият гледаше втренчено стената и се почесваше по следите от инфекциите. Най-вероятно парите, които му бях дал, вече течаха по вените му. Тримата изобщо не ме погледнаха. Сякаш бях невидим.

Ботиста ме поведе нагоре по стълбите. Не знам дали от кръвозагубата или от адската жега, но усетих, че ми се замайва главата. Отново ми причерня пред очите. Ботиста ме сграбчи за здравата ръка и ми помогна да изкача последните няколко стъпала. През стените се чуваха звуци от енергичен секс.

Когато стигнахме до третия етаж, минахме по дълъг коридор и Ботиста отключи една от вратите. В ъгъла направо на пода се въргаляше двоен матрак, покрит с лекета. До него стоеше прокъсано канапе, обърнато към прозореца, а пред матрака — надраскана стъклена масичка. От тавана капеше вода в кофа, поставена на пода. На единия от прозорците вместо стъкло беше опънат найлон, но поне имаше климатик. Вятърът носеше дъжд на талази и го блъскаше в стъклото.

— Не е „Тамани Хол“ — каза Ботиста, — но поне не рискуваш да се набодеш на нечия игла, нали?

Аз кимнах и седнах на канапето, докато той затвори вратата зад нас. Притворих очи и се опитах да накарам сърцето си да бие по-бавно.

— Искам да ми купиш някои неща — казах аз. — Ще ти платя двойно колкото струват на магазина.

— Ти си шефът — каза Ботиста.

— Трябват ми нови дрехи — казах аз. — Костюм и вратовръзка. Всичко среден размер. Ще се ориентираш.

— Няма проблем. Ще ти ги взема, след като дойде касапката.

Извадих от джоба си пачка банкноти по хиляда долара и свалих ластика. Отброих петдесет хилядарки, равняващи се на около пет хиляди щатски долара, и му ги подадох. Той ги преброи набързо и ги мушна в джоба си. Изглеждаше доволен. Запитах се каква ли част от тях щеше да прекара през носа си.

— Откъде идва тази касапка?

— Има кабинет на Тайпа — каза той. — Тя е стара професионалистка. Една от най-добрите гробарки, които съм срещал. Не бой се, в добри ръце си.

Кимнах. Личеше си, че не е от вчера в бизнеса. Само старата гвардия използва гробар за доктор. Традицията идва от времето на гангстерските войни в Хонконг през 90-те, когато били изпратени в гроба не една и две фигури от подземния свят. Хората на моята възраст им викат касапи или дори писатели, защото издават много фалшиви рецепти за лекарства на наркомани. Един писател ще ти изпише каквото си поискаш. Декседрин? разбира се. Оксиконтин? Дадено. Лоразепам? Само кажи. Много от тях самите са и наркозависими, така че трудно се задържат на работа в болница или частна практика. Някои са с отнети разрешителни или изобщо нямат такива. Сред тях има и ветеринари. Работата е там, че повечето истински доктори вземат достатъчно пари, за да не им се налага да работят за подземния свят. Само крайна принуда може да накара един доктор да стане касапин.

Ботиста ми разправи всичко за въпросната касапка. Някога била лекарка в китайската Червена армия и имала връзки в една от по-незначителните триади. Преместила се по тези места, за да се заеме с традиционна китайска медицина, но не можела да си намери нишата между търговците на стрита слонова кост и змийско масло на Тайпа. Когато понечи да ми каже името й, аз го спрях с жест. Интересуваше ме как работи, не как се казва.

Набавяла си медикаменти от корумпиран доставчик на ветеринарни консумативи, обясни ми Ботиста. Ако на някой местен гангстер босът му отрежел пръстите на ръцете, тя го натъпквала с котешки транквиланти, обгаряла му раните, за да спре кръвотечението, и му предписвала конска доза антибиотик за свине. Била дискретна и не вземала скъпо. Ето защо в този град, бъкан от гангстери и хероиново зависими, никога не оставала без работа. Аз седях на изтърбушеното му канапе и се опитвах да забравя за болката, като същевременно се питах колко ли ще се наложи да я чакам.

Минаха двайсет минути.

Докторката се появи на вратата с голям черен куфар на колелца и със сериозно изражение на набръчканото лице. Веднага ми стана симпатична. Трудно ми беше да определя възрастта й, но със сигурност минаваше шейсет. Което беше добра новина за мен, понеже старите касапи са по-опитни.

Древният й кафяв костюм с панталон беше закърпен на няколко места, от шията й на канап висяха очила с дебели бифокални лещи. Огледа стаята и ми кимна, но не каза нищо. Когато видя Ботиста обаче, се закова на място.

И тогава аз извадих пистолета.

Поставих го върху подлакътника на канапето до себе си. Просто като предпазна мярка. Дори пръстът ми беше извън скобата на спусъка. Ботиста и тази жена изглеждаха сякаш твърде опитни в подобни истории. Тя даваше вид на професионалистка, но аз нямах намерение да рискувам. Имах чувството, че ако ми трябваше нов бъбрек, тя щеше да ми е донесла един в хладилна чанта. Но това не ми даваше увереност да поверя живота си на когото и да било от двамата. Не давам да ме режат, без да взема някои предохранителни мерки, независимо кой е насреща. Дръпнах ударника, докато го чух да щракне.

Докторката стоеше неподвижно с каменно изражение.

С другата си ръка извадих дебела пачка банкноти по хиляда долара и я хвърлих върху масичката. Те се разпиляха като тесте карти в розово и оранжево. Тук имаше вероятно повече пари, отколкото един редови китайски лекар вземаше за месец. Касапката се вторачи в тях. Аз щракнах с пръсти, за да привлека вниманието й, раздвоено между пистолета и парите.

— Говориш ли английски? — попитах.

— Да — отвърна тя.

Имаше силен акцент, но я разбирах без проблем.

— Добре — казах аз. — Ще кажеш ли на някого откъде имаш тези пари, кой ти ги е дал и защо?

— Не — отвърна тя.

— Ще запомниш ли лицето ми? Ще разкажеш ли някому какво се случва тук?

— Не.

— Искаш ли да знаеш как се казвам?

— Не.

— Добре — кимнах аз. — Аз също не желая да знам името ти. Така е по-добре. Ранен съм в ръката и не мога да отида в болница. Това ти стига. Хайде, на работа.

Докторката не се поколеба — веднага се задейства. Най-напред ме накара да си сваля ризата, за да направи оглед на раната. Превръзките ми се бяха напоили с кръв, по ръката ми се процеждаше червена струйка. Тя поклати неодобрително глава и ми каза да я притисна с ръка. Постави куфара си върху масичката и дръпна ципа. Вътре имаше скалпели, превързочни материали, спринцовки, медикаменти и дезинфектанти. А на дъното — малка хладилна чанта. Аз я погледнах въпросително.

С едната си ръка тя ме хвана за китката, за да премери пулса ми, докато с другата свали абажура от лампиона до канапето. След като приключи с пулса, отиде някъде и след малко се върна с телена закачалка от гардероба, преви я на две и я закачи на лампиона. Едва тогава отвори хладилната чанта. В нея имаше няколко торбички с кръв. Взе една, кръвна група нула отрицателна, универсален донор, и я провеси от закачалката като импровизирана система за кръвопреливане. Заби иглата в здравата ми ръка от пръв път и я привърза с лейкопласт.

— Не ме упоявай — казах аз. — Никакви приспивателни. Ако ме надрусаш с хероин, ще те намеря и ще те убия. Ясно ли е?

— Добре де — каза тя. — Ще ти дам нещо друго. Но ще боли, имай предвид.

— Не ме интересува — казах аз. — Само по-бързо да свършим работата.

Докторката кимна, извади спринцовка, махна със зъби оранжевото капаче на иглата и извади от чантата си малко флаконче. Видях я как изтегли прозрачна течност, после почука с пръст по корпуса на спринцовката, за да я обезвъздуши.

Кетамин, гласеше етикетчето на флакона.

Никога преди не бях вземал кетамин, но съм чувал, че бил много популярен по барове и дискотеки. Единствената му легална употреба е като транквилант за котки, но тайни фабрики в Индия го произвеждат с тонове. Богаташките копелета в Китай не могат да му се наситят. Смъркат го на дебели линии в задните стаички на караоке клубовете. Често се смесва с малко кокаин, за да може човек да танцува и куфее цяла нощ, без да почувства умора или болка в ставите. Усещането е, сякаш летиш във въздуха, чувстваш се лек и с изпразнен мозък както при фенциклидина или райския газ. При правилна дозировка премахва изцяло чувството за болка, но ако го предозираш, изпадаш в нещо като будна кома, сякаш мозъкът ти се намира на друга планета.

Свалих си колана от панталона, увих единия му край около бицепса, за да спра кръвотечението, и стиснах другия между зъбите си. Казах си, че ако ще боли, колкото очаквам, по-добре да не си изкъртя и някой зъб от стискане. Кожа не се прехапва лесно. Облегнах се назад и се опитах да се отпусна.

Тя заби иглата в ръката ми и натисна буталото.

По-нататък не помня много. Почувствах как мускулите ми се отпускат, сякаш се втечних на канапето. Не загубих съзнание — помня, че през цялото време бях буден и следях всичко, което ставаше с мен, но сякаш отдалече. Като по телевизията. Очите ми бяха отворени, но аз бях някъде другаде.

Докторката се залови с ръката ми. Заля я обилно с дезинфектант, след това инжектира малка доза кокаин в мускула, за да не усещам разреза на скалпела. Захапах здраво колана, за да не крещя, и после сякаш всичко от мен избледня, разтвори се в пространството. Имах чувството, че пропадам в някакъв тъмен, бездънен кладенец. Болката беше изчезнала. Очите ми бяха отворени, но виждах пред тях само някаква трептяща мараня, като на телевизор без антена.

Предишния път, когато бяха стреляли по мен, за малко не умрях. Бях се замесил в една акция в Богота, Колумбия, малко след удара в Куала Лумпур. Анджела беше изчезнала от живота ми, а повечето от екипа бяха избити, в затвора или се укриваха също като мен. Вече не ми се живееше; от няколко седмици се опитвах да удавя мъката си в алкохол в едно малко барче, недалече от заводите на „Семекс“ в Соача. Търсех си белята и я открих в лицето на двама събирачи на дългове за картелите. Единият успя да ме простреля в рамото с пистолет, скрит в ботуша му. Във филмите да те прострелят в рамото не е нищо — все едно комар те ухапал. Изобщо не е вярно. Можеше да умра. Просто извадих късмет. Ако не беше кокаиновият прах, който се носеше във въздуха, можеше да ми изтече кръвта. Мина близо година, преди раната ми да заздравее. Оправих белезите с пластична хирургия, но до ден-днешен това рамо понякога ми погажда номера. И въпреки това в него има нещо, което ми допада. Може невинаги да се разпознавам в огледалото, но когато рамото ме заболи, знам със сигурност кой съм.

И кой съм бил.

Дори в мътното ми съзнание не ме напускаше мисълта за Анджела. В продължение на шест години нейното отсъствие бе определяло живота ми. Живеех сам хранех се сам и никому не се доверявах — и въпреки това по някакъв начин я чувствах до себе си. Всеки път когато се преобличах, чувах гласа й в главата си. Представях си наставленията, които ми дава при избора ми на идентичност. Чувах я да ми казва как да изглеждам, как да стоя прав, как да лежа. Всеки път като запалвах цигара, се обръщах и се оглеждах за нея. Представях си я как се усмихва на надписите в метрото; усещах дъха й по шията си, когато се събуждах сутрин.

Сега, след като я бях видял на живо, не знаех какво да правя. Истинската Анджела по нищо не приличаше на жената символ, която бях носил в съзнанието си. Беше ме изоставила, когато имах най-голяма нужда от нея. Беше допуснала да я мисля за мъртва. Защо? Та тя беше моят партньор. Моят учител. Моят приятел. Беше ни хубаво заедно. Щяхме да се направим взаимно богати. Защо трябваше всичко това да приключи?

И така, докато докторката работеше, аз се опитах да разбера къде бяхме сбъркали.