Игри на изчезване

34

Преди да се усетя, бодигардът измъкна отнякъде гладкоцевна пушка. Не знам къде я беше скрил, може би в някоя цепнатина между скалите, но това нямаше значение. Изведнъж видях завряно в лицето си дванайсеткалиброво дуло и не можех нищо да направя по въпроса. Беше стара помпа с отрязана почти до края цев. Цялата пушка с приклада беше дълга може би колкото ръката му от лакътя до китката. Всъщност и прикладът беше отрязан, останала бе само една ръкохватка, увита в изолирбанд. Той не се прицели особено прецизно, но едва ли беше и необходимо. От това разстояние беше изключено да не улучи. Един патрон, зареден със сачми за едър дивеч, щеше просто да ми отвее главата. Човекът беше доста ловък. Едва я бе вдигнал, и чух отчетливото щрак-щрак на механизма, който подаде патрон в цевта.

Известно време и старецът, и аз мълчахме. Просто стояхме и се държахме взаимно на прицел, докато прибоят се плискаше в основата на вълнолома и морската вода се превръщаше в пяна. Накрая аз се усмихнах, после избухнах в смях. От години не се бях забавлявал така. Освободих ударника на пистолета, като го придържах с палец, след което отпуснах ръката си с оръжието отстрани до тялото.

— Хубаво! — казах аз. — Разбрах. Ако не ти играя по свирката, ще изпратиш целия град след мен.

— Цялата страна, господин Утис — каза той. — Знаещ ли колко хлапета тук искат да си имат свой мотоскутер? Колко татковци търсят пари за наем? Това са хората, с които разполагам. И всеки един от тях ще познава физиономията ти.

— Наистина ли искаш така да играем играта? — попитах аз.

— Намираш се в Макао, господин Утис. И трябва да си готов да играеш по моите правила.

— Е, добре — казах аз. — Ще играя, както ми кажеш. Ще ти донеса камъните, когато мога. Тук, на това място. Ще преглътна дори и мизерния хонорар, който ми искаш за направената услуга. Но държа да ми обещаеш едно нещо. След като ти се разплатя, с теб сме квит.

— Квит?

— Точно така — казах аз. — Квит. Приключваме един с друг. Нищо не си дължим. Нито аз на теб, нито ти на мен. Зануляваме сметката, ясно? След като свършим работата, аз си тръгвам и изчезвам веднъж завинаги. И с теб не се познаваме. Ти ще си вземеш парите, а аз получавам еднопосочен билет от територията ти.

Старецът се усмихна и погледна въдицата си.

— Разбрахме ли се?

— Да — отвърна той. — Доколкото е възможно.

— Да, доколкото е възможно.

Старецът направи знак на бодигарда си, който пристъпи напред и притисна дулото на пушката в слепоочието ми — толкова силно, че главата ми се люшна встрани. Предполагам, че шефът не беше свикнал да му се говори с такъв тон.

— Имам един въпрос — обадих се аз. — Как ме откри?

— Лесно — усмихна се снизходително той. — Портиерът в „Тамани Хол“ е от братята ми. Докторката, която ти е оправила ръката, също е от нашите. Никой не върши нищо в този град без мое разрешение. Беше въпрос на време да се срещнем и лично.

— Нямах това предвид — казах аз. — Че си ме открил чрез касапката, е ясно. Искам да знам преди това. Как изобщо научи за операцията със сапфирите? Как разбра за жената?

Може би и бодигардът не харесваше тона ми, защото ме блъсна с дулото на пушката, като едва не ме събори на земята. Но преди да бе имал време да ми стори нещо, старецът го отпъди с ръка и ме погледна с невиждащите си очи.

— В тоя град се говорят много лъжи, господин Утис. Но аз притежавам уникалното умение да чувам истината.

— Някой ти е казал — подхвърлих аз.

— А как иначе? — каза старецът. — Няма почтеност сред разбойници, господин Утис. В моя град ти си съвсем, абсолютно сам.

Не можех да предложа нищо като коментар.

— Довиждане, господин Утис — каза старецът. — Надявам се, че можеш да си намериш пътя.

Не знаех как да реагирам. Старецът не се надигна от стола си, дори не се обърна да ме погледне. Продължаваше да се взира във влакното на въдицата си. Плувката подскачаше на леките вълнички. Бодигардът се дръпна крачка назад, но не свали пушката. Държеше ме на прицел, докато се изправях от стола. Обърнах се и понечих да тръгна обратно по вълнолома, но изведнъж ми хрумна нещо.

— Корморан.

— Моля?

— Така се казва птицата, която лови риба — обясних аз, докато се отдалечавах. — С връвта на шията. Казва се корморан.

Старецът не каза нищо. Стигнах до края на вълнолома и минах по обратния път през малкото му ресторантче. Всички ме гледаха мълчаливо. Чуваше се далечен вой на сирени. Погледнах часовника си. След малко повече от осем минути щеше да стане десет вечерта. Анджела сигурно се беше побъркала в очакване да й се обадя. Обратното броене на слепия рибар започваше в този момент.

Разполагах с три часа.