Игри на изчезване

20

Виктория Харбър, Хонконг

Когато компютърът на Лорънс започна да звъни, той отначало не разбра откъде идва звукът. Беше инсталирал специален софтуер, който да подаде звуков сигнал, когато джипиес чипът се включи. Той бутна мишката, за да събуди екрана. Ярка червена точка светеше откъм отсрещната страна на залива. Някой най-после бе разместил пратката. Ако побързаше, можеше да е там до двайсет минути.

Край на почивката.

Лорънс беше винаги готов за действие. Той сложи оръжията си в пътната чанта, грабна портфейла си от барплота и хукна към вратата, като се спря само колкото да заключи. Нямаше време за губене. Отвън рибарските лодки се прибираха рано с улова за деня, защото откъм юг прииждаха буреносни облаци и властите предупреждаваха за задаваща се гръмотевична буря.

Той се метна на мотоциклета и даде газ към края на пристанището. Премина на зигзаг покрай камионите на рибарите и паркира мотора зад една редица контейнери за смет. Нямаше намерение да се приближава до големите търговски кораби; интересуваха го само моторните лодки.

Преметна чантата през рамо и няколко минути се разхожда привидно без цел нагоре-надолу по кея, дъвчейки дъвка. Не след дълго откри точно онова, което търсеше. В далечния край възрастен китаец по джинси и бяла тениска беше застанал на палубата на черната си моторница пура и забърсваше предното стъкло с влажна кърпа.

Лорънс се приближи и подвикна:

— Ей, ти, говориш ли английски?

Човекът вдигна глава изненадан. Остави кърпата и учтиво пристъпи към кея.

— Да — отвърна той. — Какво обичате?

— Чудесна лодка имаш — каза Лорънс.

По-възрастният мъж вече изглеждаше съвсем объркан. Огледа се, за да види дали Лорънс беше с още някого, после отново вдигна глава към него и каза:

— Да, много е добра.

Което си беше истина. Лорънс с нескрито възхищение оглеждаше издължения й черен корпус от фибростъкло. Сигурно беше поне девет метра дълга, а двата й скрити в корпуса двигателя имаха вид на сериозни машини. Палубата, доколкото я имаше, беше застлана с чист бял полиестерен килим. Като цяло, беше по-старичка от повечето играчки за богати мъже, привързани наоколо, но онова, което не й достигаше като технология, бе щедро компенсирано с елегантност и стил. Лорънс се запита каква ли скорост развива.

— Търсите ли някого?

Лорънс вдигна поглед нагоре към небето, което беше притъмняло. Усещаше с кожата си наближаващата буря, косъмчетата му бяха настръхнали. От жегата въздухът беше станал по-влажен. Миришеше на солена вода, развалена риба и китайски кнедли.

— Не — отвърна той. — Излязох да се поразходя, прели да плисне дъждът.

— Да, изглежда, се задава буря — каза китаецът. — Няма да е сериозна обаче. Във всеки случай, не бих искал сега да съм в открито море.

Няколко секунди и двамата мълчаха. Лорънс дъвчеше дъвка.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита отново китаецът.

— Мисля, че да — отвърна Лорънс. — Имате ли достатъчно гориво до Макао?

— До Макао ли? Защо?

Лорънс скочи на борда и заобиколи седалките, докато се озова на половин метър от стария човек.

— По-точно до остров Тайпа — каза той. — Трябва да отида до там и да се върна.

— Току-що заредих — отвърна китаецът. — Но нямах намерение да излизам…

— Добре — каза Лорънс и протегна ръка за здрависване.

Мъжът се втренчи в ръката му, после го огледа от глава до пети. Не разбираше какво става, не знаеше как да постъпи. Накрая бавно вдигна ръка и пое предложената му от Лорънс.

Това беше грешка.

Защото с едно плавно движение Лорънс извади от джоба си пистолет със заглушител и натисна спусъка. Оръжието кихна глухо в ръката му. Куршумът проби гръдната кост на стария човек, но Лорънс му пусна и един в корема за по-сигурно. Приглушените изстрели се сляха с шумовете на пристанището. Мъжът залитна назад, но Лорънс го сграбчи за раменете, преди да бе паднал по гръб. Очите на китаеца бяха разширени от шока. Той извика тихо.

— Кротко — каза Лорънс. — Не се съпротивлявай.

Възрастният мъж се задъхваше. На устата му се появиха кървави мехури, той се вкопчи в ръката на Лорънс. На лицето му бяха изписани смайване и страх.

— Не, не! — каза Лорънс. — Остави това. Отпусни се. Вече нищо не можеш да направиш.

Той внимателно започна да го сваля надолу към палубата. Коленете на мъжа бяха омекнали и хватката му около ръката на Лорънс отслабна. Дишаше учестено и плитко, единият от куршумите бе пронизал белия му дроб. Гръдният му кош се пълнеше с кръв. Отвори уста, сякаш за да извика, но звук не излезе, само гъргоренето на въздуха през огнестрелната рана.

— Спокойно! — каза Лорънс. — Отпусни се. Ще изпаднеш в шок и няма да усещаш болка. Просто се остави шокът да те обхване като топло одеяло. Не се съпротивлявай. Скоро всичко ще приключи. Виждал съм много хора да умират пред очите ми и твоят начин никак не е лош. Няма да продължи дълго. Остави образите да изпълнят съзнанието ти. Мисли си за всичко хубаво, което си преживял. Само за хубавите неща.

Човекът примигваше и въртеше очи наляво-надясно, сякаш бе видял призрак. Лорънс го постави да легне по гръб на палубата и подложи длани под главата му. Мъжът започна да се дави, тялото му се разтърси от конвулсии. После се отпусна неподвижно. Беше мъртъв.

Лорънс остави трупа да лежи на палубата. Никой нямаше да го види от брега, а когато навлезеше в дълбоки води, щеше просто да го плъзне през борда и да остави на теченията да свършат останалото. Наведе се и го пребърка. Мобилният телефон на мъжа беше боклук, но в единия му джоб намери ключовете от лодката заедно с пачка от няколкостотин хонконгски долара, пристегната с щипка. Паспортът му беше в другия джоб. Лорънс го разтвори и погледна името: Уилям Чан от Хонконг. Възраст: петдесет и три години.

Лорънс се усмихна на снимката, после се върна на кея да си пренесе нещата. Постави пътната чанта на седалката до себе си и извади сателитния си телефон който беше с размери на неголяма книга с меки корици с миниатюрен син дисплей и големи, лесни за ползване гумени бутони под него. Струваше хиляда и триста долара нов, плюс петстотин долара такса за абонамент годишно и два долара на минута цена на разговор. Но си струваше. С него можеше да се говори от самолет летящ на петнайсет хиляди метра над бреговете на Антарктида, като сигналът нито за миг нямаше да отслабне или да се загуби. Вероятно в целия свят нямаше по-надежден телефон от него.

Той извади от чантата дигитална криптираща приставка и я включи към микрофона, после си сложи слушалките на хендсфрито и усили докрай звука. За всеки, който се случеше да подслушва по линията, разговорът щеше да звучи като бял шум. Но дори и да се намереше някой да декриптира сигнала, Лорънс нямаше от какво да се бои. Криптиращото устройство действаше и като гласов модулатор, който правеше човешкия глас да звучи като на робот. Той включи уреда, натисна зеления бутон и апаратът автоматично набра последния номер, с който бе говорил. Единственият номер в указателя.

— Ало? — чу се глас отсреща.

— Тук оперативен контрол — каза Лорънс. — Получих сигнал от пратката. Доставката не би трябвало да е проблем.