Игри на изчезване

19

Анджела пусна котва и лодката бавно спря. В продължение на една напрегната минута тя мълчеше, докато аз напрягах сетивата си и се озъртах наоколо. Поглеждах дори през борда, в случай че имаше нещо под нас. Нищо.

Заръмя. Дъждът беше топъл. Анджела вдигна ръце над главата си в безсилен гняв. Аз продължавах да се взирам през борда във водата под нас. Какво пропускахме?

Откъде, по дяволите, идваше този сигнал?

Нямаше никаква логика. Според компютъра проследяващото устройство на Анджела трябваше да се намира в същия квадрат със страна три метра, в който бяхме и ние в момента. Девет квадратни метра са микроскопично пространство. Аз съм виждал тоалетни, по-големи от девет квадрата. Лодката на Анджела заемаше много повече място от зоната, в която търсехме. Дявол да го вземе, нещото беше някъде под краката ни!

— Но къде е, по дяволите? — каза Анджела.

— Нямам представа — отвърнах аз. — Възможно ли е програмата да се е прецакала нещо? Да не би компютърът да ни дава грешни координати?

— Не е невъзможно… — каза Анджела.

— Може би морската вода или бурята изместват сигнала?

— Може би — каза тя. — Това тук не ти е мобилен телефон, Джак. Това е авангардно военно оборудване. Предназначено е да работи при практически всякакви условия.

— Дори ако се намира на дъното на залива?

Тя не отговори, само погледна през борда към тъмните води под нас. Повърхността беше много спокойна и ако не валеше, щеше да е едва ли не огледално гладка. След секунда тя се надвеси над компютъра и отново провери сигнала от маяка. Наистина бяхме на вярното място. Не само това, ами маякът предаваше. Сигналът беше силен и ясен и местоположението му беше точно под нас.

— Там трябва да е — каза Анджела. — Но какво можем да направим по въпроса?

— Мисля, че има един-единствен отговор — казах аз. — Единият от двама ни трябва да се топне.

— Моля?

— Проследяващият чип е точно под нас, нали? Това означава, че просто се гмуркаме и го намираме.

— Наистина ли си готов да се потопиш?

— Ти по-добра идея ли имаш?

Тя мълчеше.

— Лято е — продължих аз. — Дъждът е слаб, а морската вода е направо топла. Ако се съди по цвета, дъното тук е на не повече от седем-осем метра, максимум. По дяволите, ако тук има изобщо нещо, то е непосредствено под повърхността и само чака да го намерим. Пак идва ли е метнал нещо ценно през борда, освен ако не е бил сигурен, че ще може отново да го извади, и то без много напъване.

— Само това остава, да вземеш да ми се удавиш…

— Няма — казах аз. — Ако проследяващото устройство е прекалено надълбоко, съмнявам се, че ще работи още. Сигналът трябва да се отрази от сателита, който е на двайсет хиляди километра височина, нали така? Дори и най-добрите джипиеси на света трудно се справят с повече от метър-два солена вода, така че самото наличие на сигнал показва, че тук трябва да е сравнително плитко.

— Освен ако долу не са само останките от яхтата — каза Анджела. — Най-вероятно тук е потънала. Или, което е по-лошо, останките на Сабо. Кой знае какво е направил с тялото му нашият загадъчен конкурент. Може да го е увил в торби за боклук и да му е вързал два камъка за краката, после да го е пуснал в морето.

— Може би си права за яхтата — казах аз. — Но в такъв случай защо Пак я е зарязал тук, насред залива, след като е можел да я изкара на брега където си поиска и да си спести сума главоболия? Освен това не мисля, че тук има само труп. Пак дори не е знаел за чипа, откъде накъде ще е у него?

Анджела мълчеше.

— Повярвай ми — продължих аз. — Долу има още нещо.

— Хващаш ли се на бас?

— Двайсет гущера.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Е, добре — казах аз. — За да знаем, трябва да проверим. С мен ли си или не?

— Какво точно очакваш да намериш там долу?

— Нямам представа — казах аз. — Вълнуващо, нали?

— Е, добре. Но ако бурята се засили, те вадя от там.

— С какво?

— С шибаната котва, ако се наложи — каза тя.

— Дадено.

Свалих бялото си яке и започнах да разкопчавам ризата. Казах си, че няма смисъл да съсипя единствените си дрехи заради тази история, освен това щяха да ми трябват, за да се сгрея, като изплувам. Не вярвах Анджела да се е запасила с чисти хавлии за такива случаи. Свалих си обувките и я погледнах.

— Ще се оглеждам за патрулни катери — каза тя. — И ако засвятка и загърми, веднага те вадя. Ако ми потрябваш, ще дръпна леко въжето на котвата. Разбираш ли нещо от гмуркане?

— Не вдишвай — казах аз.

— Много смешно.

— Виж, до седемнайсетгодишна възраст не бях виждал море. А преди да се запозная с теб, не се бях потапял в морска вода. Но плувам добре в басейн, а съм се гмуркал и с шнорхел, при това неведнъж. На такава дълбочина колко трудно би могло да бъде? Ако не открия нищо, до две минути се връщам, обещавам. Две и половина, макс.

— Мисли му, ако ме излъжеш — каза Анджела. — Ако се наложи да се спускам след теб, ще ти го изкарам през носа.

Усмихнах се, после свалих часовника от китката си и й го подадох.

— Гледай да не го загубиш — казах й. — За мен той е всичко на този свят.

Тя не отговори. Просто го пусна в джоба си, но ъгълчето на устата й потръпна.

Седнах на страничния борд на лодката с гръб към водата и в течение на една минута дишах дълбоко, за да наситя кръвта си с кислород. След едно последно вдишване, кимнах на Анджела за сбогом и се преметнах с гърба напред през борда.

Вече година не бях плувал в море, затова първото ми гмуркане продължи по-кратко от желаното. Наложи се да изплувам, преди да бях успял да свърша каквото и да било. Водата се оказа много по-студена, отколкото бях очаквал. Дори при двайсет градуса Целзий внезапното потапяне е съпроводено с шок, а в случая едва ли имаше и толкова. Освен това бях забравил колко е трудно да си държиш очите отворени в морска вода, да не говорим за тази вода. Дори не можех да си представя какво плуваше наоколо. Намирах се на километър и половина от град с осем милиона жители и насред всички гадости, които те изпускаха. Имах чувството, че съм в септична яма.

Когато изплувах и й направих знак с вдигнат палец, че всичко е наред, Анджела не каза нищо, само погледна часовника си. Аз вдишах дълбоко още два-три пъти, после отново се потопих.

Най-напред трябваше да се ориентирам. Без маска ми щипеше адски на очите. Нужна ми бе минута, докато се адаптирам към тъмнината. Хванах се за въжето на котвата, за да се спусна надолу. Скоро се озовах в почти пълен мрак, над главата ми едва се процеждаше дневна светлина. Издишвах бавно и наблюдавах мехурчетата, които минаваха покрай лицето ми, устремени към повърхността. Дъно не се виждаше. Под мен беше черна бездна. Освен това водата беше някак си по-гъста от нормалното заради плуващите в нея мръсотии. След няколко секунди усетих как нещо се отърка в ръката ми. Потръпнах и се обърнах — пластмасова бутилка. И това далеч не беше единственият боклук наоколо. Найлонови торбички се носеха като медузи по течението. По дяволите, тази вода дори нямаше вкус на морска. Плувах в супа от лайна.

Нямах и представа колко дълбоко е всъщност. След около минута спрях, за да погледна нагоре и да преценя положението. Над главата ми повърхността на океана приличаше на матово огледало. Виждах единствено дъното на моторницата и сянката, която тя хвърляше около мен. Изпуснах още няколко мехурчета въздух и продължих да се спускам, придърпвайки въжето.

И тогава на метър и нещо под мен забелязах трептящи отблясъци, сякаш от метална повърхност. Отначало си помислих, че е някакъв нов боклук, но когато погледнах отново, предметът беше тъмен и голям и се носеше свободно във водата. Заплувах към него. Не очаквах да открия кой знае какво, поне засега. Всички пристанища по света са пълни с боклуци, а заливът на Хонконг е известен като бунище. Неслучайно самото име на града означава Уханно пристанище. В топли летни дни като днешния „уханието“ се усеща на километри.

Каквото и да се намираше право под мен, можеше да е просто продукт на незаконно изхвърляне на отпадъци. За момент си помислих, че може да е ръждясал мотоциклет или купчина алуминиеви варели, или дори нечий стар автомобил. По дяволите, дори законното изхвърляне на отпадъци генерира планини от боклук. Около залива на Хонконг живеят хора от хилядолетия й боклуците им се трупат. Няма смисъл от ликуване, казах си аз. Поне засега. Може да е какво ли не.

Но не беше какво ли не.

Беше нещо ново.

Напипвах го, макар че едва различавах формата му. Беше някакъв голям куб. Приблизително с размерите на половин хладилник. Повърхността му беше покрита с дебел прозрачен найлон, който проблясваше в полумрака. Не можех да видя какво има вътре, но със сигурност беше нещо специално. Никой не изхвърля боклук по този начин.

С няколко загребвания се приближих до предмета, за да го огледам отблизо. Беше привързан с въже за дъното и вероятно плуваше сам като по-лек от водата, понеже въжето беше изпънато. Предположих, че това бе направено, за да не го отнесе течението. Все още под мен не се виждаше дъно, така че нямаше как да знам за какво е вързан другият край на въжето. Но със сигурност беше нещо тежко. Може би си имаше своя собствена котва. Или пък — защо не? — беше завързано за потопена яхта. Във всеки случай изглеждаше, сякаш някой доста се бе постарал да си го намери в този вид. Възлите приличаха на моряшки.

Бях изпуснал последните остатъци от въздух в дробовете си и вече трудно се задържах на едно място. Посегнах да се хвана за него, но ръката ми се изплъзна и той се люшна встрани. Времето ми изтичаше, но реших да пробвам още веднъж. Доплувах колкото бе възможно по-близо до него, после вдигнах ръка и леко го докоснах. Найлонът беше хладен и мек на пипане. И прозрачен, но в тъмното не се виждаше какво има вътре. По повърхността бе започнала да се наслагва мръсотия. Обърсах с длан пясъка и водораслите и приближих лицето си, за да надникна вътре.

И тогава разбрах какво беше това.