Игри на изчезване

27

Остров Тайпа, Макао

Анджела видя Джони още щом подмина скалите. Стоеше облегнат на лимузината горе на крайбрежната улица с чадър в ръка. Повика го по име, но дъждът плющеше толкова силно, че отначало той не я чу. После, когато различи гласа й, размаха фенерчето си във въздуха. Тя се усмихна и угаси двигателите. Лодката беше опряна до кея и Джони се затича да я посрещне.

— Донеси чантите — каза тя. — После ми помогни да привържа това нещо. Трябва да го потопим.

Джони кимна, изтича обратно до лимузината и измъкна от багажника три обикновени пътни чанти. Когато се върна до кея, ги хвърли една по една на Анджела. Тя ги просна върху палубата и ги отвори. Бяха без адресни етикети и всякакви други белези, по които можеше да бъдат разпознати. Което беше добре. Ако полицията ги откриеше в някой бъдещ момент, тя не искаше по никакъв начин чантите да послужат като веществени доказателства. Огледа се дълго и внимателно наоколо, докато се убеди, че никой не я наблюдава, после започна да тъпче в тях наръчи банкноти.

— Хвани въжето! — извика тя.

Джони коленичи послушно и се пресегна да сграбчи въжето за привързване на лодката. Това му отне близо минута, но накрая той го издърпа на кея и го завърза. В далечината блесна светкавица. Чу се боботещ гръм. Анджела вдигна глава и едри дъждовни капки я шибнаха през лицето. Тя знаеше, че не може просто да изостави лодката тук. Някой щеше да я открие и да сигнализира в полицията, дори в квартал като този. Моторницата беше фрашкана с веществени доказателства. Сякаш не стигаха дупките от куршуми и гилзите, ами и отпечатъците й бяха навсякъде по уредите за управление, а пък на палубата имаше петна от кръвта на Джак. След обгарянето пръстите на Анджела оставяха само странни мастни петна вместо отпечатъци. Повечето полицейски служители не можеха да ги различат, а морската вода щеше да изтрие останалото. Кръвта на Джак представляваше по-голям проблем. Раната му не беше чак толкова страшна, но в днешно време полицията прави чудеса с човешката кръв. Малко амоняк би свършил работа, но Анджела не искаше да рискува. Не беше достатъчно да напръска лодката с индустриален почистващ препарат и после да я остави в залива.

Ако искаше да е сигурна, „Сирена“ трябваше да потъне колкото бе възможно по-далече от това място.

След като парите бяха благополучно пренесени на брега, Анджела отиде на кърмата и взе калашника. Извади последния пълнител от чантата и го постави в оръжието, после дръпна лоста за зареждане и вкара патрон в цевта. Отстрани в предната част на корпуса имаше малка месингова табелка с многоцифрен номер. На всеки плавателен съд има по две такива табелки. Това е тъй нареченият идентификационен номер на корпуса на плавателния съд, нещо като номера на шасито при моторните превозни средства, като табелките са конструирани по такъв начин, че да е трудно да се свалят. Това се прави, за да може при залавяне на контрабандисти полицията да проследи съда до първоначалния му собственик. Анджела не беше първоначалният собственик на тази лодка, но това нямаше значение. Табелката с номера трябваше да се махне. Тя заби три куршума в нея, за да я направи невъзможна за разчитане. Втората такава табелка се намираше в другия край на лодката, близо до кърмата, под бордното табло. Анджела коленичи и надупчи и нея с куршуми. Двигателите също имаха свои идентификационни номера, но нямаше време да ги търси. Без номера на корпуса полицаите щяха достатъчно да се затруднят при идентифицирането на лодката.

Ако изобщо я откриеха.

С приклада на автомата Анджела разби транспондера — устройството, което сигнализира при корабокрушение — и го хвърли в залива. После превключи на автоматична стрелба и изпразни пълнителя в двата корпуса на катамарана. Изстрелите бяха заглушени от плющенето на дъжда и далечните гръмотевици. През дупките бликнаха фонтанчета морска вода.

Без да губи и секунда, Анджела започна да разглобява автомата. Калашникът беше толкова стар и зле поддържан, че някои от частите му заяждаха. Тя хвърли пружината, затвора и рамата във водата, после запрати газоотводната тръбичка и пълнителя в друга посока. Когато приключи с дребните части, останаха само прикладът и цевта. Анджела набързо ги избърса за отпечатъци и запъна с тях лоста на газта за бордното табло.

Лодката мигновено подскочи и се втурна напред, но след метър-два изпъна въжетата, с които беше привързана за кея, и се спря. Случвало ли ви се е да включите колата си на скорост и да затиснете педала на газта с тухла? Същият принцип важи и тук. Дебелите въжета бяха изпънати като струна, докато мощният съд се опитваше да се отскубне и да полети навътре в залива. Двигателите виеха, ревяха и мятаха безпомощно струи вода зад себе си. Анджела пристъпи внимателно до кърмата, където течовете през корпуса вече бяха образували локва, и се качи на кея. Изтупа се и още веднъж се огледа внимателно наоколо, за да се убеди, че изстрелите не бяха привлекли нечие внимание. Не, всичко беше спокойно.

Тя извади пистолета от дамската си чантичка и простреля въжетата.

„Сирена“ политна напред. Отначало се движеше неуверено, но се стабилизира, когато стигна до края на кея. След по-малко от минута се скри в мъглата. Двата двигателя бяха предназначени да развиват главозамайващи скорости. Разбира се, в открито море лекият съд не можеше да се движи толкова бързо. Дори в тихо и спокойно време и най-малката вълничка би могла да разруши корпуса при максимална скорост. А в сегашната буря щеше да се преобърне и задави дълго преди да я достигне. Но и да не катастрофираше, дупките от куршуми бяха предостатъчни, за да го потопят. Беше въпрос на време. Кой би могъл да каже докъде щеше да стигне?

Анджела обърса пистолета от отпечатъци, натисна лостчето, за да освободи пълнителя, дръпна затвора и запокити всичко в морето. Когато се обърна, Джони я чакаше. Той се усмихна и й подаде сух пакет цигари. Тя го пое, изтръска една цигара и щракна запалката. Пое дълбоко дима, после се качи в лимузината и погледна часовника си. Четири без малко.

— Да вървим — каза тя. — Трябва да свърша още много работа.