Игри на изчезване

31

Както ми беше казал младежът, отвън чакаше такси. Когато се качих, той бе притиснал кърпичка към устата си и стискаше очи, сякаш се опитваше да не повърне. Донякъде ми беше жал за него — беше момче за всичко и ако нещо се изпортеше, пръв щеше да опере пешкира. Всеки гангстер с два грама мозък в главата би трябвало да се досети, че нищо не ми струва да убия пратеника му. По дяволите, има хора, които биха му хвърлили един хубав бой просто така, заради принципа. Шофьорът на таксито беше усилил климатика докрай, а от това хлапе все тъй капеше пот. Което си имаше и своята причина. Аз през цялото време го държах на мушка с пистолета, който стисках в сака си, без да се вижда отстрани.

Едно погрешно движение и щях да го отвея като сламка.

Когато потеглихме, го огледах по-отблизо. Фактът, че се придвижваше с такси, показваше ниския му статус в организацията. Освен това почти със сигурност беше местен, понеже не поглеждаше навън през прозореца. Явно познаваше маршрута. Освен това се бе обърнал към шофьора на кантонски, но ползваше португалските наименования на улици и места. Това е присъщо единствено на коренните жители на Макао.

Дори някои таксиджии не знаят старите португалски имена. Трето, беше невъоръжен. Нямаше дори джобно ножче в себе си, а шефът му го бе изпратил да ме вземе от онзи бардак. Което потвърждаваше подозрението ми, че е лесно заменим.

Погледнах надолу и се престорих, че изтръсквам прахта от панталона си. Видях, че джобовете на хлапака са издути от дебели издължени паралелепипеди, които можеха да бъдат само стари мобилни телефони, поне четири на брой. Вероятно ги ползваше по същата причина, по която и аз. От всеки набираше по един номер и после го изхвърляше, за да не може полицията да го проследи.

Докато пътувахме, той извади един от телефоните — от онези, които се сгъваха на две, — разгъна го и набра някакъв номер. Разговорът не продължи дълго и той не каза кой знае какво, но знаех, че става дума за моето пристигане. Чух от другата страна приглушен мъжки глас, който му отговаряше на китайски. Разпознах само две думи от разговора: дай ло. Дявол да го вземе! Това бе последното, което исках да чуя. Буквално, дай ло означава „голям брат“, но се превежда и като „вуйчо“ — обръщение към по-възрастен и високопоставен мъж. В случая означаваше кръстник, във всички значения на тази дума.

Хлапакът работеше за някоя от триадите.

В миналото няколко пъти ни се бяха пресичали пътищата с тези триади. При първото ни идване с Анджела в Макао в подземния свят на Китай още цареше хаос. Старият Дракон беше убит, а вуйчовците от Вътрешния кръг бяха натикани по затворите, така че имаше вакуум във властта. Трите най-големи престъпни групировки бяха започнали да се цепят на по-малки и по-сплотени групички. Макар все още да ползваха старите си имена, на практика те се бяха превърнали в различни организации. Членовете им, родени в Заградения град на Коулун, не харесваха хора от Кантон. Един помощник-шеф на триадата 14К от Хонконг Айланд не би бил добре дошъл на територията на 14К в Цим Ша Цуи, което е само на няколко километра от там, понеже районът се държи от съвсем различни хора. Новите гангстери съблюдаваха традициите, но бяха по-дискретни в изявите си. Макар организациите им да наброяваха сериозна членска маса, малцината с реална власт в тях предпочитаха да се движат в по-компактни и по-надеждни кръгове. Като цяло триадите заприличваха все повече на масонски ложи, отколкото на класическата мафия. Някои фракции изобщо бяха престанали да се занимават с незаконна дейност. А онези, които продължаваха да си работят постарому, постепенно оредяваха откъм членове. В доброто старо време една банда можеше да наброява четири-пет хиляди мъже и младежи само в Макао. Вече не. Откакто властите разрушиха с булдозери Заградения град през 87-а, числеността им беше намаляла чувствително и никога повече не се възстанови. Казах си, че този младок вероятно е от някоя от отцепническите банди.

Извадих визитката, която ми беше дал. Никога преди не бях чувал триадите да ползват такива, но в известен смисъл имаше логика. Китайските банди са организирани на различен принцип в сравнение с американските аналози, но имат и нещо общо помежду си: всеки член си има длъжност, а всяка длъжност — наименование. А в Хонконг всяка длъжност има и номер, заимстван директно от Книгата на промените. Големият шеф, или Дракона, винаги е № 489. Поразрових в мозъка си, за да си припомня различните номера. Ако Паметта не ме лъжеше, с № 432 като на тази картичка се обозначаваше вестоносецът, пратеникът. Американците му викат парламентьор. Неособено важна длъжност във всеки случай. Един парламентьор има неблагодарната задача да говори от името на групата, с което спестява необходимостта на по-висшестоящите членове да се разкриват пред обществото. По същество именно той е публичното лице на китайската мафия. Той е човекът, който пише бележките с искане на откуп; той е и онзи, който напомня на собствениците на магазини за неплатени вноски за охрана. Освен това, ако бандата иска да изпрати послание на външен човек, най-напред праща него. Ако външният човек не хареса онова, което има да му казва бандата, и вземе, че убие вестоносеца — не е голяма загуба. Парламентьорът обикновено е лесно прежалим.

И този хлапак отлично се вписваше в ролята си.

Движейки се на запад, стигнахме чак до пренаселената стара колония с нейните вечни задръствания. Опитвах се да проследя маршрута ни, за да знам как да се върна. Пътят беше сложен, изпълнен със завои, но на парламентьора сякаш не му пукаше дали ще го запомня или не. Стиснал устни, аз гледах как мрачните бетонни кули на гетата прелитат покрай прозорците на таксито.

Минахме казиното на „Гранд Лизбън“ и накрая стигнахме до доковете, близо до входа за континента. Улиците наоколо бяха задръстени от коли. Още сив бетон, още мотоциклети и скутери. От там свихме по една пуста странична уличка и след една-две преки стигнахме до малък градски площад в европейски стил. Таксито полека намали ход и спря до един повреден фонтан.

Парламентьорът каза нещо на шофьора на кантонски. След кратък разговор между тях, през който аз поглеждах ту единия, ту другия, те сякаш се споразумяха за нещо. Хлапакът подаде на шофьора някакви пари. Изчаках го да слезе пръв, за да не го изпускам от поглед, като през цялото време държах пръста си на спусъка. В момента, в който затворих вратата, таксито потегли, обърна и пое назад по същата улица, от която бяхме дошли. Казах си, че човекът едва ли би желал да се намира тук повече от мен.

Това гето беше някак различно от останалите. Беше по-старо и дори още по-запуснато; пространството около фонтана бе осяно с черни торби с боклук. Вратите на няколко жилищни сгради бяха заковани с шперплат, а между тях още се развяваха въжета с отдавна забравено пране. Наоколо не се виждаше жива душа. Единствената светлина идваше от най-далечния ъгъл на площада, където имаше ресторантче с примигващ неонов надпис. Не можех да прочета името му, но различих една отделна дума. Макар да не говоря португалски, тази дума я бях виждал разлепена по витрините на барове в Сао Пауло и я бях чувал да се изговаря в Южна Франция. Boate. Означава навсякъде едно и също.

— Последвайте ме, господин Утис — каза хлапакът. — И добре дошли в нощния клуб.