Игри на изчезване

36

Северен полуостров, Макао

Когато се отдалечих достатъчно, за да не ме чуват, извадих един от предплатените мобилни телефони от сака си и набрах номера на Анджела. Поглеждах през рамо, докато слушах как телефонът й отсреща звъни. Боях се, че старият рибар може да изпрати някой от биячите си да ми строши капачките на коленете. Имаше вид на такъв човек. Запитах се колко ли време щеше да му е нужно, за да се досети, че блъфирам. Ускорих крачка, за да се махна колкото се може по-бързо от там.

Телефонът не преставаше да звъни.

Озърнах се отново през рамо, после огледах улицата във всички посоки. Наоколо не се виждаше жива душа, но това нищо не означаваше. Бях се отдалечил на по-малко от една пряка от кръчмата на стареца, така че, ако пратеше някого подире ми, до две минути щеше да ме настигне. Но дори и никого да не пратеше, негови хора може би ме наблюдаваха отнякъде. Слепецът имаше очи из целия град. Как ме беше открил първоначално? Чрез портиера на хотела? Ужас! Това означаваше, че в този град наистина всички работеха за него. Може би и сред таксиджиите беше внедрил свои хора.

Телефонът продължаваше да звъни. Отново и отново.

Анджела вдигна на шестото позвъняване.

— Ало?

— Аз съм — казах й. — Слушай сега внимателно. Нямам много време.

— Къде се изгуби, по дяволите?

— Ходих да ме закърпят.

— Уплаших се, че си мъртъв.

— Нищо ми няма — казах аз. — Съжалявам, че не се прибрах. На касапката й трябваше повече време, отколкото очаквах, за да ми нареже пържолите.

— Какво стана?

— Нещата леко се усложниха — отвърнах аз. — Добре ли си?

— Ще оживея — казах аз. — Поне съм в съзнание и на крака. Нямам обаче много време за приказки. Слушай ме внимателно. На път за вкъщи се отбих да взема мляко.

За миг Анджела спря да диша. В тайния речник, които си бяхме измислили за в случай, че се наложеше да комуникираме под наблюдение или в условия на принуда, думата мляко беше производна на млекар, което на свой ред беше сленг за трафикант. Последното понятие водеше началото си от годините на Втората световна война, когато маслото и млякото са били с купони, за да има за войската. Млекар са викали на онзи, който е продавал мляко на черно. Вече никой не използва думата с това й значение, което я прави удобна за кодирани съобщения.

Анджела помълча, после каза:

— Мляко, значи. И колко струваше?

— Още не съм сигурен — отвърнах аз. — Но знам, че млекарят е ходил до хотела, за да търси налична пратка. Разбираш ли? Мисли, че дължим неплатена сметка.

— Хлапе…

— Само ме чуй — казах аз. — В момента съм на полуострова и нямам транспорт. Трябва да се махна от тук веднага. Млекарят току-що ме пусна да си тръгна от магазина, тъй че не желая да се навъртам наоколо, когато се сети, че съм го изпързалял.

— Ясно — каза Анджела. — Срещнал си се с…

— Да — казах аз. — Но сега съм добре. Просто се качи в колата и ме вземи от „Гранд Лизбън“. Трябва ми транспорт.

— В момента следят ли те?

— Вероятно.

— Какво ти предложи той?

— Възможност да си тръгна безпрепятствено — казах аз. — Предложението му беше доста щедро предвид… обстоятелствата. Трябва да му платим сметката, плюс известна лихва. Иначе… можем да глътнем вода. Солена.

— И ти му вярваш?

— Да — отвърнах аз. — Така мисля.

— А спомена ли млекарят нещо за онова другото, което открихме в залива?

— Нищо — казах аз. — Струва ми се, че за другото ще отговаряме пред другиго.

— Познава ли човека от моторницата? — попита Анджела.

— Не — отвърнах аз.

— Сигурен ли си?

— Да.

Оглеждах се за такси. Нищо. Никой таксиджия не би дошъл и посмъртно в този квартал. По дяволите, някои по-големи автомобили не биха могли дори да се проврат през улиците му. В далечината различих кулата на „Гранд Лизбън“ и тръгнах към нея. Ако бях запомнил вярно, между нея и мястото, където се намирах, имаше пазар на открито, където евентуално бих могъл да си хвана такси. Затичах се по паважа с телефона, долепен до ухото ми.

— С колко време разполагаме? — попита Анджела.

Погледнах часовника си.

— Не много. В един след полунощ онзи пуска кучетата.

— Дяволите да го вземат!

— Аха — казах аз. — Като стана дума за проблеми, как е „Сирена“?

— В момента е на трийсет метра под водата.

— А продуктът, който открихме?

— На сигурно място — отвърна тя. — Никой не може да го намери.

— Дръж си телефона включен — казах аз. — Искам да знам кога точно ще пристигнеш в „Гранд Лизбън“. Трябва да се чупя бързо от там.

Свих за по-пряко през един проход между сградите, толкова тесен, че едва се проврях през него, и излязох на неголям площад. В далечния му край се намираше пазарът. Смесих се с тълпата закъснели купувачи и се спрях зад една сергия, на която висяха дузина печени патици, завързани за шиите пред инфрачервена лампа, за да не изстиват.

— Няма да се бавя — казах й аз. — Намирам се до пристанището, но никъде не виждам такси, тъй че ще тръгна пеша към района с казината. От тук се виждат кулите. Събуди Джони. Ще бъда там до петнайсет минути, обещавам. Но искам да те заваря на мястото.

— Какъв ти е планът?

— Планът? — Аз се извърнах назад и се огледах наоколо. — Ами на първо време трябва да се отърва от опашката си.