Игри на изчезване

40

След две минути колата отби пред „Камъчета от Стария свят“. Не си бях представял Анджела като клиент на такова място, но в случая бързахме и трябваше да свършим работа. Малкото магазинче се намираше под един надлез в долнопробен квартал в отдалечения край на Тайпа. Беше си дупка дори по тукашните стандарти. Над витрината примигваше неонова реклама, върху стъклата бяха поставени метални решетки. Единствените украси бяха картинка на обработен диамант и няколко надписа, обещаващи добри цени. Нищо повече. Повечето от околните сгради бяха в различни стадии на разпад и не беше трудно човек да се досети защо. Всеки път когато по надлеза минаваше автобус, прозорците им тракаха.

Джони спря лимузината и Анджела постави ръка на коляното ми, после ми подаде най-малкия алуминиев куфар.

— Тук е нашата пласьорка — каза тя. — Казва се Елишева, има гъвкаво работно време, плюс това живее над магазина. Аз съм съпруга на украински милиардер, а ти си моят бодигард. Ела с мен и се остави да те водя.

Аз кимнах.

— Имаш ли нещо да ми кажеш?

— Казвам се Джаксън Уебър — отвърнах аз — и не говоря кой знае колко добре украински.

— Ще се оправим някак — заяви тя с кривата си усмивчица. — Между другото, името ти ми харесва. Подхожда ти някак.

Джони заобиколи колата и отвори вратата, за да слезем. В момента, когато Анджела се изправи на тротоара и закопча лекото си памучно яке, тя вече беше влязла в ролята си. Лукавата й усмивка бе отстъпила място на самодоволно аристократично изражение. Не знам защо й бе да се прави на украинска милионерка; тя във всяко свое превъплъщение внушаваше респект. Осанката й издаваше някаква особена смес от воля и крехкост, с която без усилие привличаше вниманието към добре поддържаната си красота. Аз изостанах на няколко крачки назад и я последвах, забил поглед в земята. Молех се само някой да не се загледа по-внимателно в мен, но нали затова ми бе отредена ролята на бодигард. Никой не обръща внимание на слугите. Не и на такова място.

Още щом минахме през вратата, жената зад плота моментално тръгна към нас, за да ни посрещне.

— Получих съобщението ви — каза тя. — Нещо за изтичане на газ. Бихте ли ми казали за какво става въпрос?

— Да — отвърна Анджела. — Натъкнахме се на проблем, който ни причинява известно неудобство. Но… Да караме поред. Елишева, това е Джаксън Уебър, моят личен бодигард. Джаксън, Елишева Коен. Елишева ще шлифова новата пратка сапфири за колекцията на съпруга ми веднага щом пристигне куриерът.

Протегнах ръка, за да се здрависам с нея.

— Приятно ми е, госпожо.

Елишева беше по-млада и от двама ни, най-много на трийсет, с дълга чуплива черна коса и изключително бяла кожа. Беше стилна дама въпреки уморения си вид. Очилата бяха „Прада“, златният часовник беше от вътрешната страна на китката. Тя смачка цигарата си в пепелника и пое ръката ми.

— И така — каза Анджела, — както казах и по телефона, в хотела ни има изтичане на газ. Целият квартал е отцепен и не пускат никого вътре. Явно рискът от пожар е голям. Честно казано, дори персоналът на хотела не знае точно какво се случва, но ме увериха, че работят по въпроса. Само дето не знаят колко време ще отнеме. Горкият Джаксън нямаше дори време да се облече като хората. Тревогата го заварила във фитнеса. Нали, Джаксън?

— Да, госпожо — отвърнах аз.

— Разбира се, от хотела се опитват да ни преместят в друг хотел, но минава десет, събота вечер е, в града има наплив от туристи, така че щяло да отнеме няколко часа. И, което е още по-лошо, нещата ми са още в апартамента, а знаете колко може да се има доверие на душовете в някой еднозвезден хотел на полуострова. Дали бихме могли междувременно да останем тук, колкото да се поизмием? Ще ви бъда извънредно благодарна. Не бих молила за такова нещо, ако не ми беше важно.

— Разбира се — каза Елишева. — Кой е хотелът?

— Моля?

— От кой хотел идвате?

— О, моля за извинение — каза Анджела. — От „Тамани Хол“. Бяхме в една от частните вили на последния етаж. Не знам дали проблемът засяга целия хотел, но вилите трябваше да бъдат евакуирани. Страхотен хаос. Както и да е. А ще можем ли да ползваме гаража ви? Не виждам паркоместа наоколо.

— Да, мисля, че зад сградата има достатъчно място.

— Много благодаря — каза Анджела. — Ще кажа на шофьора ми. Наистина ви благодаря за разбирането.

Тя бръкна полека в чантата си, измъкна пачка хилядадоларови банкноти и започна да ги брои.

Когато я видя какво прави, Елишева вдигна ръка нагоре и поклати глава.

— Не, задръжте си парите. За мен е удоволствие. Сигурна съм, че и вие бихте направили същото за мен.

— Разбира се — каза Анджела, широко усмихната. — А ако някога имате път към Лондон, с радост бихме ви оказали гостоприемство. Имаме хубав апартамент с изглед към Хайд Парк и много обичаме да посрещаме гости.

Докато тя омайваше Елишева със сладки приказки, аз оглеждах отвътре магазина. Помещението беше малко. Цялата сграда беше едва на три етажа, като най-вероятно и трите бяха собственост на домакинята ни. На партера се помещаваше бижутерийният магазин, на втория етаж — ателието за шлифоване на камъни, а жилището й оставаше да е на последния. След още малко светски любезности Елишева ни поведе нагоре по стълбите. Апартаментът беше мръсен като кочина, но нелишен от чар. Дневната беше с библиотеки от пода до тавана. Имаше две канапета, а между тях — салонна масичка. Обувките бяха натрупани на купчина във вестибюла до вратата. В средата на стаята подът беше заринат от мъжки чорапи, повечето единични. Первазите на прозорците бяха отрупани с празни бутилки от алкохол. Без да искам, закачих с крака си купичка със сметана. Не я разлях, но котката се шмугна покрай мен с гневно съскане.

Докато Анджела се подмазваше на Елишева, аз обиколих апартамента, за да огледам всички точки за достъп, като същевременно си придавах най-небрежен вид. Всички прозорци с изглед към улицата бяха с железни решетки — толкова стари, че бяха започнали да обрастват с увивни растения. Което беше нож с две остриета. Никой не можеше да проникне вътре през прозорците, но и ние не можехме да се измъкнем навън. Нямахме излаз към улицата.

Откъм задния двор положението не беше много по-обнадеждаващо. Единственият прозорец гледаше към пожарното стълбище, което по принцип е добре. Тези стълбища са трудно достъпни от улицата, но е лесно да слезеш по тях от високите етажи. Това тук обаче беше различно. Вместо да води към странична уличка, то се спускаше до заграден вътрешен двор зад сградата. Отбелязах си го наум. Ако вътрешните стълби не ставаха за бягство, аварийното стълбище също не ни вършеше работа. Заграденият вътрешен двор може да те спаси от опасността да изгориш жив при пожар в жилището ти, но ако някой започне да стреля по теб, ще се озовеш в капан. Подадох глава от прозореца. На съседната сграда също имаше аварийно стълбище. Ако се наложеше да се изнасяме набързо от тук, бихме могли по него да се качим до скелето на покрива. Стигнеше ли се дотам, щяхме да се опитаме да скачаме от покрив на покрив, докато се доберем до пешеходния надлез. Прехапах устни.

Джони почука учтиво на вратата и влезе при нас. Предположих, че е успял да паркира лимузината зад сградата. Изглеждаше уморен и пораздърпан, но иначе си беше същият. Казах си, че ако бе искал да ни прецака, щеше да го направи още с връщането ни от Хонконг. Да ни изненада, докато сме слаби и дезорганизирани. Вече му бяхме дали много възможности да ни предаде, а той си беше плътно с нас. Анджела му кимна свойски. Джони беше един от нас. Част от екипа ни. Освен това не бях напълно убеден, че той разбира какво всъщност се случва. Във всеки случай, досега нито веднъж не го бях чул да се оплаква. Той кимна в отговор на Анджела, приседна на канапето и запали едно марлборо.

— А ако имате нужда от нещо — казваше в този момент Елишева, — аз съм долу.

Точно думите, които очаквах.

Анджела я изпрати с лъчезарна усмивка и затвори вратата след нея. Изчака стъпките й да затихнат надолу по стълбището и лицето й стана сериозно. Обърна се към мен и попита:

— Е, как оценяваш обстановката?

— Не е добре — казах аз и поклатих глава. — Единственият ни изход е през предната врата. Прозорците към улицата са с решетки. Няма заден изход, резервното стълбище не води наникъде. Може да е възможно да стигнем до покрива на съседната сграда, но няма да е лесно.

— Нищо. Няма да се застояваме тук — каза Анджела. — Почни да сканираш за бръмбари, докато се убедиш, че сме сами. От този млекар ме побиват тръпки. Ако откриеш нещо, ще трябва да вдигаме отново гълъбите. Мога да намеря и друга дупка, ако се наложи.

— Ако открия нещо, ще ти кажа — отвърнах аз.

Тя ме огледа внимателно. Явно бе доловила безпокойството в гласа ми.

— Проблем ли има?

— Не съм много убеден, че мястото е добро — казах аз. — Три етажа, един изход. Колко добре я познаваш тази пласьорка? Сигурна ли си, че може да й се има доверие?

— Тя е порядъчна жена — каза Анджела.

— Това не е дума, която чувам често.

— Какво те тормози?

— Нещо, което ми каза слепият рибар. Каза ми, че някой, с когото бил близък, му бил разправил за обира ти. Каза ми също, че в този град аз съм абсолютно сам.

— Мислиш, че Елишева може да е човек на триадите, така ли?

— Не знам — казах аз. — Но нямам голямо желание да й поверя живота си.

Анджела ми махна с ръка да мълча и двамата се върнахме обратно в дневната. Седнах на канапето срещу Джони и извадих портфейла си. Зад тестето кредитни карти имаше малък електронен детектор за подслушвателни устройства, който си бях поръчал по интернет. С форма и размери на кредитна карта, той имаше малка разгъваща се антенка и се захранваше с две батерийки за слухов апарат. На задния му капак имаше скрити превключватели и светодиодни индикатори, които започваха да мигат, когато апаратът усетеше бръмбар. Беше в състояние да засече практически всякакъв изходящ радиосигнал от разстояние половин метър, след което да определи с точност местоположението на източника, подобно на металотърсач, издавайки поредица от звукови сигнали. Безценна апаратура за човек в моето положение. Откакто някакво долно копеленце ми беше турило бръмбар в стаята в Атлантик Сити преди година, аз навсякъде проверявах за подслушвателни устройства. Разгънах антенката, включих уреда и обходих целия апартамент, без той да издаде звук.

— Чисто е — казах аз.

— Но ти си мръсен — отвърна Анджела, като ми подхвърли една хавлиена кърпа. — Поизмий се малко. След двайсет минути отиваш пак в „Тамани Хол“.