Игри на изчезване

12

„Куинс", Ню Йорк. Десет години по-рано

Анджела. Жената призрак. Личността, направила от мен това, което съм днес. Не стана изведнъж, нито пък изцяло по начина, който тя бе желала, но аз наистина се промених. Тя ме превърна от неук уличен гангстер в човек с бъдеще. Ако не броим добродушната двойка, която ме беше осиновила и отгледала след смъртта на майка ми, никой не е упражнявал по-голямо влияние върху живота ми от Анджела. За мен тя беше нещо повече от ментор, партньор и най-близък приятел.

Тя беше единственият човек на света, който знаеше истинското ми име.

Никога няма да забравя как се запознахме. Стана напълно случайно. Животът ни събра в един прохладен летен ден в Ню Йорк преди около десет години. Планирах да остана само няколко дни, докато отмине бурята след един удар с крадени облигации в Болтимор. Ню Йорк ми изглеждаше подходящ или поне не по-малко подходящ от всеки друг град, за да изчакам, докато нещата се уталожат, преди да продам моя дял от плячката и да се сдобия с нова самоличност.

По онова време познавах само един човек в Ню Йорк — стар търговец на крадени вещи на име Марти Фин. Двамата с него работехме отдавна. Беше мъжкар от Брайтън Бийч, който палеше цигари една от друга и пласираше екстази за фамилията Абърджил.

Спомняте ли си как допреди две-три години всички бяха полудели по онези сини таблетки с щамповано делфинче? Те бяха негови. Марти продаваше само най-добрата стока, всичко беше изпитано в лабораторни условия и с гарантирано качество. С времето обаче той реши, че рискът е твърде голям и не си струва. Отдели се на свободна практика и започна да показва това-онова на новаци като мен. Беше най-независимият от всички независими експерти в бизнеса. Имаше гореща телефонна линия, на която всеки можеше да се обади по всяко време, денем или нощем. Срещу тлъст хонорар той беше готов да въведе когото и да било в местния подземен свят. Имаше кутия за визитки от чисто злато. Беше играч отвсякъде. Още със слизането си от влака му позвъних. Той прие да изкупи крадените ми облигации за двайсет процента от номиналната им стойност, както и да ми подскаже как да се сдобия с нова самоличност.

След час се срещнахме в едно кафене до Пен Стейшън. Ръкувахме се и си разменихме куфарчетата под масата. След като си допихме кафетата, той ми показа два-три фалшиви документа за самоличност, които току-що бе купил от някакъв руснак в Куинсбридж. Бях впечатлен. Въпросният човек бил майстор на нюйоркската шофьорска книжка, изпипана във всеки детайл. До холограмата и микропечата под снимката. За двеста долара можел да изработи такава на всеки, като дори вкара фалшивите му лични данни в компютъра на Бюрото за регистрация на МПС. В сравнение с тези старата ми фалшива шофьорска книжка приличаше на ламинирана визитка. За да се издигна в живота, ми трябваше документ за самоличност, който да изглежда убедително не само в полумрака на някой бар със съмнителна репутация. След като приключих с Марти, взех метрото за „Куинс“. В единия си джоб носех пачка банкноти, в другия — пистолет с къса цев.

И тогава срещнах Анджела.

Малко преди три следобед бях пред апартамента на руснака, № 17А, в една запусната стара сграда без асансьор, цялата оплескана с графити. Силна музика се разнасяше от повечето прозорци. Когато се изкачих до съответния етаж, заварих някаква дама в скъп костюм с панталон да пуши, облегната на вратата на апартамента. Първото ми впечатление от Анджела бе, че е от онези жени, дето могат само с няколко думи да накарат лъв да се умилква като малко котенце в краката им. Русата й коса висеше до раменете, а изражението на лицето, погледнато под определен ъгъл, можеше да мине за хитра усмивка. Беше си сложила очна линия, но не и червило и макар да беше поне с десет години по-възрастна от мен, в стойката й имаше нещо младежко. Като ме видя, хвърли цигарата, обърна се и ме загледа втренчено, сякаш бях някакъв уред, който не бе забелязала преди.

— Готин костюм — бяха първите й думи.

Бях с черен костюм, купен от разпродажба. Един начинаещ престъпник рядко е богат човек, а животът в подземния свят е свързан с непредвидени разходи. По време на първите си няколко удара спях на задната седалка на колата и планирах следващите си ходове, сърбайки кафе от картонена чаша на една пейка в парка, която ми служеше за офис. Не знаех какво да й отговоря.

— Имаш вид, сякаш си изпаднал от някой камион — каза тя.

Вдигнах рамене.

— Ти пък имаш вид, сякаш си го просиш.

— На колко години си, хлапе? — попита тя.

— Познаваме ли се? — казах аз.

— Хващам се на бас, че си на двайсет и шест.

— А, така ли?

— Да. И че където и да отидеш, си свикнал да се сливаш с фона. С костюм изглеждаш на трийсет. По джинси и с бейзболна шапка би изглеждал на осемнайсет. Но ако трябва да се обзаложа, си на двайсет и шест. На двайсет и шест ли си, а, хлапе?

— Нещо ми хитрееш.

— Хитрея, да. И съм любопитна за костюма ти.

— Не се познаваме, госпожо. Аз съм просто човек в коридора.

— Прав си. Не те познавам. И ти мен. Ние сме двама непознати — каза тя. — Но аз не греша.

Известно време я гледах объркан. Едва по-късно разбрах номера. Нарича се студено четене. Започваш фронтално, с директен въпрос или обида. Набелязаният обект отговаря и оттам нататък екстраполираш информацията. Въпросите трябва да са лични, понеже хората обичат да слушат за себе си. Ако подходиш правилно, ще създадеш у човека насреща впечатление, че го познаваш по-добре и от най-близките му приятели. Разните врачки и гадателки така си изкарват прехраната. За целта трябва да объркаш опонента. Объркването води до подчинение. Ако някой не разбира какво става, е готов да повярва и на най-налудничавите лъжи.

Тя ме изтръгна от ступора с думите:

— Чакам да ми отвориш вратата, хлапе.

— Искаш да ти отворя вратата? — попитах с равен тон аз.

— Дошъл си да се видиш с руснака, нали? Аз също. От половин час го чакам. Той е вътре, пиян като свиня, а вратата запъва. Мисля, че е паднал на земята и я подпира отвътре.

— Заключена ли е?

— Просто запъва — отвърна тя. — Но аз съм облечена с хубав костюм, докато твоят е от зебло за чували. Ако го поизцапаш малко, може да се окаже и подобрение.

— Да бе, как не.

— И какво, ще помогнеш ли на една дама или не?

И така, без всякакво усилие тя ме накара да изпълня желанието й.

Направих крачка напред, хванах бравата и я завъртях. Жената беше права. Вратата не беше заключена, просто запъваше. Понатиснах я с рамо.

Тя каза:

— Давай, хлапе! Блъскай!

Аз я блъснах по-силно, но вратата определено запъваше, сякаш от другата страна беше подпряна с нещо тежко. Тя застана до мен и двамата заблъскахме заедно. Макар да изглеждаше, сякаш ми помага, тя всъщност ме използваше. Накрая касата поддаде и двамата почти паднахме по очи вътре в стаята.

И тогава разбрах грешката си. Вратата не запъваше. Беше заключена, но не с бравата. Бях разбил резето на три пръста по-нагоре.

Тя измъкна от колана си малък хромиран револвер и бръкна под сакото си за значката, която висеше в кожен калъф на врата й.

— ФБР! — извика тя. — Ръцете там, където мога да ги виждам!

Апартаментът се състоеше от една голяма стая с огромен прозорец, до такава степен прашасал, че светлината, която се процеждаше през него, беше с цвят на бирени бутилки. В стаята беше хаос и мръсотия. Празни консервни кутии. Мръсни салфетки. Разпилян боклук. На канапето до отсрещната стена беше седнал нисък мъж с бяла тениска. До ръката му имаше пистолет, но той не посегна да го вземе. Жената беше толкова бърза, че той едва успя да вдигне глава, за да я види. Тя нахлу вътре като у дома си и опря пистолета до главата му. Мъжът вдигна ръце. Не разбирах какво става. За пръв път през живота си бях замръзнал в шок. Дори да исках, не можех да се помръдна от мястото си. Просто стоях и я гледах как тя му нарежда да застане на колене, после да легне по лице. Той изпълни безмълвно заповедите й.

Жената се приближи и стъпи с крак на гърба му, приковавайки го към пода. После погледна към мен и извика:

— Изземете доказателствата, полицай.

Говореше на мен. На мен!

И тогава разбрах защо ме бе заговорила за костюма ми. Тогава си дадох сметка, че ми бе приложила студено четене. Тогава ми светна, че агентите на ФБР по принцип не работят сами и че в никакъв случай не молят за помощ случайни хора, и че не разбиват врати, без да се легитимират и да покажат заповед за обиск.

Объркването води до подчинение.

На кухненската маса имаше бяла машина, прилична на цветен принтер, но два пъти по-голяма. Беше преса за отпечатване на холограми, каквито поставят на шофьорските книжки. Отстрани до нея имаше дебела два пръста пачка двайсетдоларови банкноти, доста поомачкани. Посегнах първо към парите, но тя ми посочи машината. Грабнах я и я дръпнах, като изтръгнах шнура й от контакта.

Жената притискаше руснака с коляно между плешките. Докато му крещеше заповеди, аз мълчах. С тежестта на тялото си тя му бе изкарала въздуха, лицето му беше заровено в отвратително мръсния мокет. Прочете му по памет правата; гласът й звучеше по-уверено от този на повечето полицаи, които бях срещал. Прибра пистолета и бръкна в джоба си за чифт белезници. После изви ръцете му отзад на гърба. Той се опита да протестира, но тя блъсна главата му в мокета и го нарече долна отрепка.

— Само мръдни — каза тя, — само си помисли да мръднеш, и ще ти пусна един куршум в коляното.

След като му сложи белезниците, тя се надигна, обърна се към мен и ми се усмихна, сякаш случилото се щеше да си остане нашата малка тайна. Тогава не го бях забелязал, но по-късно щях да науча, че служебната й карта от ФБР е ламинирано парче картон от детска игра със снимка, която по нищо не приличаше на нея. А също и че пистолетът й е пластмасов, китайска играчка, струваща около долар.

Тя ми каза достатъчно силно, за да я чуе руснакът:

— Хайде, полицай, нека изчакаме да дойдат униформените.

След което си тръгнахме.

Когато излязохме навън, тя грабна пресата от ръцете ми и тръгна право към стълбите. Аз я последвах — объркан, впечатлен, смаян. Не знаех какво да правя. Какво да мисля. Тя беше най-дръзкото, най-красивото, мръсно и свирепо същество, което бях виждал. И току-що бе обрала човек с връзки в подземния свят, използвайки единствено гласа си и две парчета пластмаса.

— Задръж парите, ако си ги взел — подхвърли през рамо тя. — Купи си нов костюм, хлапе.

Не знаех какво да отвърна. Вървях по петите й като пеперуда, привлечена от пламък.

— Как се казваш? — попитах я.

Жената се спря и ме погледна.

— Можеш да ми викаш Анджела — усмихна се тя.