Игри на изчезване

35

„Лотус Вейл Апартмънтс“, Макао

В същото време, на десет преки от нас, Лорънс спря мотоциклета си пред „Лотус Вейл Апартмънтс“. Извади телефона, за да се убеди, че се намира на вярното място, после свали стойката и паркира точно срещу вратата. Слезе и извади от страничната чанта на мотора сгъната на четири картонена кутия.

Входната врата не беше заключена, той я бутна и влезе. От тавана капеше вода и се събираше на локви по плочките около краката му. Лорънс беше свикнал с такива места, случвало му се бе неведнъж да търси подслон в изоставени сгради сред други бездомници. Беше спал в мръсотия и сърбал от локви застояла вода, която би изпратила всеки друг в болница. Докато се качваше нагоре, прокара пръсти по стената, за да усети пукнатините и неравностите по мазилката. Графитите от улични банди бяха различни, но като цяло сградата приличаше на всяка друга във всяко гето по света.

Когато стигна до четвъртия етаж, видя някакъв хлапак с кърпа на лицето и раница, пълна с флакони спрей, да маркира стената с гангстерски знаци. До момента беше написал „Забрави всяка мисъл за…“ с големи, издути като балони букви.

— Ей, малкият — обърна се към него Лорънс на кантонски. — Знаеш ли къде мога да открия Адриан Ботиста?

Хлапакът спря за момент да пише, обърна се и го изгледа. Не каза нищо. Само посочи нагоре към последния етаж.

— Заведи ме — каза Лорънс, но реакция не последва.

Той бръкна в джоба си и извади топка банкноти.

Свали ластика и ги разпери пред лицето му.

Очите на хлапака се разшириха и той го поведе нагоре по стълбите към единайсетия етаж. Когато стигнаха, той посочи подканващо с пръст към вратата.

Лорънс отброи няколко банкноти, пристъпи към парапета и ги хвърли надолу. Банкнотите запърхаха като есенни листа и момчето си плю на петите да ги гони.

Лорънс остана сам. Той почука на вратата на апартамента и застана така, че отвътре да го видят през шпионката. Някакъв мъж отвори, без да маха веригата.

— Адриан Ботиста? — попита Лорънс.

— Ъхъ. Тебе кво те интересува?

— Търся един човек — каза Лорънс. — Може да е идвал днес тук.

Ботиста го огледа преценяващо от глава до пети. Едрият мъж изглеждаше горе-долу прилично, облечен беше с някакво черно вълнено поло и кожени ботуши, опръскани с кал. Единственото гадно нещо по него беше дебелата окървавена превръзка на лявото му око. Сякаш някой го беше наръгал с нож. Цялата лява половина на лицето му беше облепена с лейкопласт. Това не се хареса на Ботиста. Мъжът имаше вид на човек, носещ неприятности.

— Чупката — каза той. — Не те познавам.

Понечи да затвори вратата, но Лорънс я беше подпрял отвън с крак. Ботиста отвори уста да го наругае, но мъжът го изпревари. Извади от джоба си пачка хилядадоларови банкноти, дебела колкото човешки пръст, и я разпери пред лицето му, после я хвърли вътре в стаята.

— Искам да ми отделиш пет минути — каза той. — Казвам се Лорънс.

Батиста го изгледа още веднъж подозрително, после се наведе, взе парите, пъхна ги в джоба си и отвори вратата.

— Окей — каза той. — Имаш пет минути.

Поведе го през завесата от мъниста към вътрешната стаичка на апартамента. Лорънс извади телефона си и прелисти галерията със снимки, докато намери една размазана, но цветна на човека, когото търсеше, направена при преминаването му през паспортен контрол на някакво летище. Показа му я и попита:

— Виждал ли си този мъж?

— Ъхъ — каза Ботиста. — За кво ти е?

— Знаеш ли къде е?

— В момента не — каза Ботиста. — Всъщност и аз се питам къде ли може да е. Чупи се, без да си плати сметката. Излязох да му купя дрехи, но когато се върнах да му ги оставя, беше в несвяст. А докато се прибера през нощта от бара, него вече го нямаше. Стаята на долния етаж, която давам под наем, беше празна. Вратата отворена, дрехите и провизиите ги няма. Питах двете наркоманчета долу във вестибюла, викат, че някакъв дребосък с боклучав черен костюм бил дошъл да го вземе. Тръгнали си от тук с такси.

— Полиция?

— Не, дума да не става — каза Ботиста. — Ченгетата никога не идват насам. И цялото каре да се запали и да изгори, няма да си мръднат пръста. Просто ще разчистят терена и ще построят още казина, тъй мисля аз. След десет години целият град ще прилича на Дисниленд.

— И кой го е взел, викаш? — попита Лорънс.

— Не знам.

— Опиши ми го. Американец, китаец, европеец?

— Китаец — каза Ботиста. — Мъж на около двайсет и пет. Тънък като глист. Това ми казаха двете наркоманчета. Ако искаш подробности, питай ги, те са долу. Освен ако не са излезли да се поразтъпчат или да изкрънкат по някоя доза на кредит от пласьора, трябва да са тук някъде. Абе, какъв е тоя кретен? Още като му видях физиономията, си рекох, че ще ми докара само неприятности.

— Остави ли нещо?

— Само флакон обезболяващи — каза Ботиста. — Плати на докторката, която му намерих, два бона, за да изкара парче шрапнел от ръката му, но отказа да вземе морфин. На тръгване е изхвърлил пълен флакон в боклука.

— А жена имаше ли? — попита Лорънс. — Бяла, с около десет години по-стара от него?

— Не. Сам беше.

— Сигурен ли си?

— Виж, казвам ти това, което знам. Нямаше жена с него. Нямаше никой с него.

— А носеше ли нещо? — попита Лорънс. — Някакъв тежък багаж? В кашон или може би в няколко куфара?

— Само малък сак през рамо. Почти без багаж.

— Кола имаше ли?

— Не, и кола нямаше. Трябваше да му повикам такси, за да го взема от кея.

— Добре — каза Лорънс.

— Добре? — повтори Ботиста. — Искаш да кажеш, това е всичко?

— Да.

— Айде бе? — настоя Ботиста. — Сигурен ли си, че не ти трябва още нещо? Тази превръзка на окото ти ми се вижда прясна. Сам ли се поряза?

Лорънс не отговори.

— Сигурно страшно те боли. Ако искаш, мога да те уредя с хубава стока. Чувал ли си за хидроморфон? В сравнение с него морфинът е направо като ментови бонбонки. Имам на дози по шестнайсет, по двайсет и четири, по трийсет и…

— Не.

— А какво ще кажеш за малко кетамин тогава? Имам най-добрия айс в града. Ще те трупяса за нула време.

— Имам си всичко, от което се нуждая — каза Лорънс и му подаде ръката си, облечена в ръкавица.

Ботиста замълча, поглеждайки я косо. Нещо не беше наред, но не знаеше точно какво. Лесни пари. Твърде лесни. Не, нещо определено не беше, както трябва. Непознатият май го пързаляше. Тук имаше някаква уловка. После си спомни за пачката пари в джоба си — повече, отколкото изкарваше за цяла, и то добра, седмица. Срещу такива пари, какво му пукаше за тоя фукльо и неговите игрички?! Той направи боязливо крачка напред и пое ръката.

При което с другата си ръка Лорънс му надяна гаротата.

Щом металната жица се уви около шията на Ботиста, Лорънс го притегли към себе си и дръпна халката, за да задейства устройството. Чу се пронизително свистене и механизмът сработи. Обикновено бяха нужни шейсет секунди, за да набере достатъчно сила и да отреже човешка глава, но Лорънс знаеше как да ускори процеса, обирайки ръчно луфта на примката. Той блъсна Ботиста назад и задърпа с всички сили жицата.

Усетил стягането на примката, Ботиста изцъкли очи и отчаяно започна да се мъчи с две ръце да я махне от шията си. Когато моторът се включи, той залитна напред и сграбчи Лорънс за яката. Успя да вкара палец между шията си и примката, макар че това едва ли щеше да му помогне особено. Устройството функционираше неумолимо. Колкото и да се съпротивляваше Ботиста, то нямаше да спре. Той се опита да издърпа жицата над брадичката си, но беше късно. Вече нищо не можеше да спре гаротата.

— Копеле мръсно… — изхриптя той.

Лорънс мълчеше и наблюдаваше сцената с перверзно любопитство. Понечи да отстъпи крачка назад, за да избегне струята артериална кръв, но Ботиста го държеше здраво за яката. Жицата преряза палеца му, сякаш беше от масло. Бликна малко кръв и пръста го нямаше. С последни сили Ботиста се опита да си поеме дъх, преди жицата да бе смачкала гръкляна му, но от гърлото му излизаха само хрипове. Лорънс го блъсна към стената и се наведе, за да го види как умира.

— Тихо сега — каза той. — Нищо не можеш да направиш. Просто се отпусни и се остави на съдбата.

Човек с прерязано гърло не умира мигновено, както по филмите. Минават няколко безкрайни секунди, преди мозъкът да се задуши от липса на приток на кръв. Най-често през цялото това време жертвата си дава ясна сметка за случващото се. Ботиста погледна надолу и видя струите кръв, които шуртяха като водопад от шията му. После регистрира удоволствието, изписано върху усмихнатото лице на Лорънс. Замахна с ръка да го удари, но успя единствено да изцапа бузата му с кръв. След което вече беше късно за каквото и да било. Пред очите му затанцуваха цветни петна. Картинки от детството. Бейзболен мач. Бутилка студена кока-кола. Залез над Цим Ша Цуи. Последните му мигове живот преминаха в ужасна болка. И после, също така бързо, както се бе появила, болката отмина. Очите му се извъртяха, тялото му се отпусна и се смъкна на пода. Беше мъртъв.

Машината продължаваше да бръмчи и вие, докато не преряза и останалата плът, после и костта. Лорънс беше седнал на пода и гледаше мълчаливо. След няколко секунди устройството бипна тихо и спря. Беше си свършило работата. Лорънс избута трупа встрани и се надигна, без да каже дума.

Само прекоси стаята и разгъна картонената кутия.