Игри на изчезване

43

Хотел-казино „Тамани Хол“, булевард „Котай", Макао

В другия край на града, в хотелския апартамент на Анджела, Лорънс седеше на тъмно и наблюдаваше булеварда долу. Видеостените на отсрещните хотели оцветяваха лицето му в синкаво. Таксита. Пешеходци. Светлини. Надписи. Билбордове. Все едно надничаше в каньон или в много дълбок кладенец. От тук горе, от покрива на света, улицата изглеждаше толкова далече.

— Питах се кога най-после ще се обадиш — каза той.

— Ти си убиецът на Сабо Пак. Ти ни изпрати онази бележка.

— Така е.

— Не е трябвало да убиваш Ботиста — заяви мъжът отсреща. — Той нищо не знаеше. Аз се бях видял с него само два пъти, по работа.

— Знам — каза Лорънс. — Но ми достави удоволствие да го убия.

— Искам да се видим. Веднага.

— Става — каза Лорънс. — Аз също искам да те видя. За да ти пръсна черепа.

— Първо чуй какво имам да ти кажа.

— Мисля, че вече чух достатъчно.

— Искам да ти предложа сделка.

Лорънс поклати глава.

— Нищо не си в състояние да ми предложиш. Ако побегнеш, ще те открия. Ако се опиташ да се биеш, ще те победя. Мислиш си, че ще те оставя да си тръгнеш след онова, което ми причини в залива? Ти си мъртъв от първия момент, в който те срещнах. Трябва просто да прибера трупа.

— Знам, че никога няма да ме оставиш на мира. Знам, че съм ходещ мъртвец. Но все пак искам да се срещнем.

— Защо?

— Заради жената.

За няколко мига линията замлъкна, после отново се появи белият шум. Лорънс се изправи. Отиде до водопада и натопи пръсти в басейна. Водата беше топла и спокойна като във вана. Запита се как ли работи и защо водата почти не издава шум. Извади една дъвка от пакетчето си и разви станиолената обвивка, после я постави в устата си и започна да дъвче.

— Жената — повтори той.

— Искам да ти предложа сделка. В „Тамани Хол“ след пет минути. Идвам сам и ще ти кажа за парите, а ти ще ми дадеш сапфирите. Можеш да си тръгнеш от тук с всичките пари. Искам само да съм сигурен, че и тя ще си тръгне без повече неприятности. Искам това да си остане между теб и мен.

— Защо да не те убия в момента, в който минеш през вратата? — попита Лорънс. — Защо да не си прибера парите и после да й пръсна и на нея черепа?

— Защото няма да ти платят. Парите са скрити на място, където никога няма да ги намериш. Ако си ги искаш, ще трябва да сключиш сделка с мен. И бездруго ще го направиш, понеже ти държиш повече на парите, отколкото на отмъщението. Готов съм да се обзаложа на всичко, че е така.

— Знаеш ли какво казват за очите и отмъщението.

— Че накрая целият свят ослепява. Ако това е, което искаш, на твое разположение съм. Ще ти извадя и другото безплатно.

— Но ти не идваш за това.

— Не. Не идвам за това.

Лорънс погледна към сапфирите върху масичката. На слабата светлина от улицата изглеждаха дребни и черни като речни камъчета. Двайсет и пет необработени камъка, струпани върху малката масичка, и нито един не беше по-голям от нокът. Не беше за вярване, че можеха да струват толкова много.

— Искаш да се размениш срещу нея — каза накрая той.

— Не, но ще ти дам шанс да се пробваш срещу мен. Ако ми обещаеш да не закачаш жената, ще вляза право в капана ти. Няма нужда да я намесваме и нея. Ти ми имаш зъб на мен. Аз съм този, който ти извади окото, аз съм този, който трябва да си плати. Знам, че няма да ме оставиш да се пазаря за собствения си живот, но мога поне да спазаря нейния. Идвам ти на крака. Опакован и с панделка.

Лорънс поклати глава.

— Ами парите? Ами камъните?

— Ще го направим точно както пише в бележката ти. Ти си вземаш твоето, ние нашето. Просто правим размяна. Ще договорим сделката лице в лице. Като мъже.

Няколко мига Лорънс мълчеше и гледаше през прозореца към сивкавите небостъргачи край брега на океана.

— Ти знаеш, че никога няма да излезеш жив от тази стая — каза накрая той. — Сигурен ли си, че искаш да умреш за нея?

— Да — отвърна другият. — Аз този избор съм го направил отдавна.