Игри на изчезване

21

Близо до Грийн Айланд, Хонконг

Пари. Найлоновият куб беше плътно натъпкан с чисто нови стодоларови американски банкноти. Когато ги видях, за малко не се задавих с морска вода. Не вярвах на очите си. Тук имаше сигурно милиони долари, пристегнати в пластмасово фолио. Самият пакет явно беше херметизиран, защото парите вътре изглеждаха сухи. Във водата плуваше плътна бала пари.

Излязох веднага на повърхността. През всичките ми години като професионален престъпник никога не бях виждал нищо подобно. Във филмите лошите винаги съумяват да се измъкнат с няколко десетки или няколкостотин милиона. В реалния живот обаче ограбването на банки далеч не е толкова доходно. Средният приход от един обир на банка в Европа е под петдесет бона. В Америка е дори наполовина. Разбира се, аз съм по-добър от средния обирач на банки, но дори и аз рядко съм отнасял повече от половин милион с един обир. Тук имаше много повече. Това щеше да бъде ударът на живота ми.

— Мили боже! — възкликна Анджела.

Разперих ръце и избутах куба до лодката. Не ми беше нужно дълго, за да го извадя на повърхността — беше по-лек от водата, а аз бях успял да прережа въжетата без особено усилие. Анджела ми помогна, като улови едно от въжетата с куката за придърпване на лодката към кея и задържа куба към борда й. Измъкнах се от водата и се опитах, още мокър до кости, да го изтегля на борда. Не успях. Във водата изглеждаше лек, но не беше. Парите са тежки. Анджела вдигна котвата, после хвана едно от свободните въжета и се залови да ми помага. Напрягайки всичките си сили, след няколко минути борба успяхме да измъкнем куба от водата и да го качим на борда.

Балата пари тупна върху палубата с глух, приятно тежък удар.

Кубът беше покрит с водорасли, пясък и кал. Оказа се дори по-голям, отколкото ми се бе сторил отначало — приблизително колкото три куфара за ръчен багаж, притиснати един към друг. И тежеше колкото канапе. Стодоларовите банкноти бяха с предишния дизайн, при който овалът с портрета на Бен Франклин се пада в средата. Не можех да различа серийните номера, но бях сигурен, че са стари емисии, отпреди години. Банкноти с такъв дизайн не се печатаха вече повече от десетилетие.

Направих бързо пресмятане. Отвън си личеше, че банкнотите са старателно опаковани. Бяха разделени на пачки от по десет хиляди долара, всяка с дебелина около два сантиметра и половина, обвити в хартиен бандерол с цвят на горчица. Пачките бяха обединени в тухли по сто хиляди долара, пристегнати с ластик. Опитах се да преброя стековете, но не успях. Познавам хора, които могат само с един поглед да определят колко пари има в дадена купчина. Аз не съм от тях. Никога не ме е бивало в тези неща.

— Дължиш ми двайсет долара — казах аз.

— И доста повече след това — отвърна Анджела. Тя пристъпи до куба и се ухили. — Значи това е искал да задигне Сабо.

Кимнах. Сега разбирах защо Пак не беше откарал рибарското корабче обратно до Макао след обира. Далеч по-важно му е било да си скрие парите на сигурно място. Оставяйки ги тук, той бе поел сериозен риск. Териториалните води на Хонконг са най-оживени откъм корабен трафик в целия свят. Десетки милиони корабни контейнери минават през пристанището всяка година. За да скрие куб с такъв размер, той се бе принудил да го привърже с въжета за яхтата на контрабандистите, след което я бе потопил, за да служи за противотежест. При толкова много кораби наоколо, без дори да броим патрулните катери, това далеч не е било толкова лесно, колкото звучи. В залива на Хонконг е почти невъзможно да потопиш гребна лодка, без да привлечеш внимание, камо ли цяла яхта. Много неща са могли да му попречат. Ами ако кубът не е бил херметизиран? Сабо е можел да загуби всичките пари още тогава.

Но рискът се бе оправдал въпреки неудобствата. Това все пак си беше дяволски добро място, за да скриеш съкровище. Ако не беше специалният военен маяк на Анджела, никога нямаше да го открием. Парите биха могли да останат под водата два дни или повече, преди Сабо да започне да се притеснява. В тази точка заливът е прекалено плитък за големи кораби, прекалено грозен за излети с яхта и прекалено мръсен за риболов. Приливът не беше проблем за тези здрави въжета, а и мъглата помагаше. Намирахме се може би в най-спокойния участък от териториалните води на Хонконг.

Пак наистина си беше изпипал нещата.

Жалко, че хубавото свършваше. При задаващата се буря мястото вече не беше толкова безопасно. За момента водата бе спокойна, но когато бурята връхлетете Хонконг, тук щеше да настане хаос. Две по-силни вълни можеха да разрушат цялата паянтова конструкция. Ако сега пуснехме куба обратно през борда и някак си успеехме да го закотвим за дъното на залива, въжетата биха могли да се скъсат и парите да отплуват в неизвестна посока. Нещо повече — найлоновата обвивка би могла да се скъса и до сутринта целият залив да е покрит с банкноти.

Анджела продължаваше да разглежда внимателно купюрите, докато аз се опитвах да се изсуша с подръчни средства. Видях, че ризата и вратовръзката ми бяха напълно съсипани, но тениската и сакото още ставаха. Нахлузих мокрите обувки на краката си.

— Колко смяташ, че има вътре? — попитах я аз.

— Представа нямам — отвърна тя, като клатеше глава. — Можем да преброим стековете и да ги умножим по стойността им, но това ще бъде само приблизително, понеже няма как да знаем дали са стандартни или не. Та аз дори не съм сигурна дали са еднакви. Ако знаех колко тежат, бих могла да направя грубо пресмятане. Според теб колко е? Сто и петдесет килограма?

— Поне — отвърнах аз. — По-скоро към сто и осемдесет или двеста. Бая се озорих, докато го кача на борда. Все едно това нещо беше пълно с тухли.

— Да вземем усреднената стойност. Да кажем, че са сто седемдесет и пет кила. Една стодоларова банкнота тежи един грам. Това означава, че един милион долара тежат около десет килограма. Сто седемдесет и пет кила са… колко? Седемнайсет и половина милиона долара.

— Лудница! — казах аз.

— Именно.

Поклатих глава.

— Та това са повече пари, отколкото съм изкарал през целия си живот!

— Знам — отвърна тя. — А друго видя ли долу?

— Ами не — казах аз. — Парите бяха завързани за нещо на дъното. Не се виждаше какво е, но почти сигурно е била яхтата. Кой може да каже обаче? Трябва да дойда пак с акваланг, за да съм сигурен.

— Може би — каза Анджела. — Във всеки случай, това обяснява сигнала от проследяващия чип. Може да е още прикрепен към яхтата.

— И какво сега, няма ли да отворим пакета?

Тя се ухили, извади нож и направи разрез в найлона, сякаш се готвеше да изпробва тухличка кокаин. Чу се продължително изсъскване. Тя разтвори обвивката, измъкна една пачка от куба и ми я подхвърли.

Прелистих банкнотите, без да ги вадя от бандерола, после ги помирисах. Различавам безпогрешно миризмата на пари. Миришат на перилен препарат и мръсни чаршафи. Красота! Разлистих ги една по една, за да се убедя, че отвътре не бяха подпълнени с нарязана бяла хартия. Подхвърлих пачката на Анджела. Тя също ги запрелиства, но изведнъж се спря, върна се назад и огледа още веднъж същите банкноти. Мълчеше.

— Какво има? — попитах аз.

— Сериозен проблем — отвърна тя.