Игри на изчезване

39

Карах на зигзаг като луд в натовареното движение. Някъде в далечината се чуваха полицейски сирени. Може би полицаите щяха да разположат временни контролно-пропускателни пунктове по мостовете. При всичките улични банди, триади и наркомани в Макао не стават много убийства. Когато някой бъде гръмнат на улицата насред стария град, полицаите приемат това твърде сериозно. Дори наркопласьорите могат да очакват бързо правосъдие. Беше въпрос на време, докато някой им дадеше описанието ми. Ако ме хванеха на някое КПП, нямаше никога да се измъкна.

Провирайки се между колите, изпреварих цялата колона. По това време на нощта по кръстовищата имаше километрични задръствания. Хората слизаха от автомобилите и си крещяха един на друг. Качих се на тротоара, за да изпреваря червения светофар, и за малко не пометох някакъв местен жител, натоварен с пазарски торби, който се метна встрани, за да избегне сблъсъка.

През следващото кръстовище преминах с надут клаксон и свърнах в някаква алея за пешеходци. Казах си, че ако се придържам към страничните улички, ще избегна охранителните камери по главните артерии. Алеята извеждаше на каменни стъпала, които се спускаха към неголям площад в колониален стил. Намалих и се насочих право към тях. Пресякох площада и се влях в движението от другата му страна.

След две минути осветената грамада на „Гранд Лизбън“ се извиси над лабиринта от тесни павирани улици. Гирлянди от малки лампички, вградени във фасадата между златистите прозорци, му придаваха вид на огромен фойерверк. Намираше се точно до „Уин“ и „Мандарин Ориентал“, така че по улицата се разхождаше смесена тълпа от гости и на трите хотела. Шумни многоцветни видеоклипове се въртяха върху големи екрани във витрините на бижутерийните магазини и заложните къщи срещу казиното. Наблизо беше паркиран цял автопарк ролс-ройси в черно и сребристо.

Трябваше да бъда много внимателен. Не можех да използвам услугата за паркиране от пиколо, защото наоколо положително гъмжеше от охранителни камери. Всеки полицай с два грама мозък лесно щеше да направи връзката между откраднатия мотор и убития гангстер, особено ако видеше моя снимка. Затова паркирах мотоциклета до един пожарен кран през улицата срещу хотела, оставих ключовете и го подпрях на стойката му.

Ако имах късмет, някой нещастник щеше да го задигне почти веднага и тогава ченгетата щяха да лепнат убийството на него.

Пресякох с тълпите на пешеходната пътека и се насочих към гишето на пиколата до входа на казиното, където чакаха дузина дълги черни лимузини с работещи двигатели. Явно си имаха собствена лента за движение, също като такситата. Когато видях лимузината на Джони да спира на другия край на опашката, аз му махнах с ръка и ускорих крачка. Анджела отвори вратата и ми даде знак да се качвам. Обичайното ми място за сядане беше заето от нейните алуминиеви куфари с цялото й снаряжение. Бяха натрупани на две купчини по три един върху друг. За щастие, средната част на лимузината не беше толкова пълна. Прескочих куфарите и седнах откъм страната на Анджела, точно срещу барчето. На седалката имаше тъкмо място за мен и за лаптопа й. Настаних се и колата потегли.

Тя ме изгледа и попита:

— Какво, по дяволите, се е случило?

— Наложи се да убия човек — отвърнах аз.

— Тези сирени за теб ли са?

— Ъхъ.

— Добре ли си?

— Всичко ми е наред — казах аз. — Къде са супербанкнотите?

— На сигурно място — каза Анджела. — Изглеждаш някак променен. Какво точно стана?

— Имах кратко спречкване с един от босовете на триадите — отвърнах аз. — После той изпрати някакъв тип да ме следи и се наложи да го гръмна насред улицата, мамка му.

— Някой видя ли те?

— Не пряко — казах аз. — Но на ченгетата няма да им е трудно да сглобят картината. Не разполагаме с много време. Аз съм буквално заровен във веществени доказателства, така че трябва да се отърва незабавно от тези дрехи.

— А какво стана с пистолета?

— Избърсах го, разглобих го на части и ги разхвърлях около мястото на произшествието — казах аз. — Разбирам и аз това-онова.

— Ще те търсят по всички основни транспортни възли. Самоличността ти им е известна.

— Знам и това — казах аз. — Но за момента имам по-големи проблеми.

Облегнах се назад и свалих сакото си. Раната ми беше прокървила отново. Превръзката беше цялата напоена с кръв, на ризата ми бе избило червено петно което се уголемяваше. Сигурно при сбиването с оня тип шевовете се бяха разтворили и сега, без да искам сгърчих лице от болка. Упойката бе преминала отдавна и всеки път, когато помръднех ръката си, изпитвах адска болка. Анджела ми подаде плътна найлонова торба, аз напъхах сакото в нея, после заразкопчавах ризата си, докато лимузината преминаваше през поредица от гърбици на шосето.

— По-големи проблеми от тези? — попита тя.

— О, да — кимнах. — Някой трябва да ме е разпознал след спречкването в „Тамани Хол“ тази сутрин. На излизане от срещата ми с касапката в онзи бардак отвън ме чакаше делегация, за да ми връчи много поздрави от триадите.

— От коя триада?

— Знам ли? — отвърнах аз. — Никой не споменава имена, а и аз не познавам местната символика, за да се ориентирам. Предполагам, че са някаква отцепническа групировка. Ако бяха от истинските триади, досега да са ми прерязали гърлото.

— Разправи ми подробно какво се случи.

— Бяха пратили някакъв нещастник да ме вземе от гетото. Това беше преди около час — казах аз. — Той ми размаха под носа един сапфир, колкото да провокира интереса ми, след което ме завлече на другия край на града, за да се видя с Дракона. Централата им е някаква скапана кръчма. Дракона е грохнал старец. Сляп при това. Говори доста добре английски. Казва, че е родом от Куандзъ, ако това има някакво значение.

Анджела поклати глава.

— Куандзъ е с размерите на Обединеното кралство. Със същия успех е могъл да ти каже, че е китаец.

— Човекът ми разправи всичко — продължих аз. -

— Той бил купувачът на сапфирите, които си задигнала. И щял да ги пласира от името на контрабандистите.

— Мамка му! — каза Анджела. — Ограбили сме посредника.

— По-лошо — отвърнах аз. — Ние сме посредникът. Те си мислят, че сапфирите са в теб, имаме по-малко от два часа и половина, за да им ги върнем. Човекът не си поплюва.

Натъпках ризата си в торбата за боклук при сакото, след което Анджела отвори един от алуминиевите си куфари. Вътре имаше латексови ръкавици, найлонови калцуни и шапчици, каквито човек слага, за да не оставя косми, отпечатъци от пръсти, стъпки и други следи. Имаше и торби за боклук с всякакви форми и размери. Както и няколко почистващи препарата на спиртна и амонячна основа.

Най-отзад бяха консумативите със специално предназначение: пластмасово фолио, устойчиво на разрязване с нож, аерозолни флакони с дезинфектант, ацетон, хидрофлуорна киселина и голяма бутилка с концентрирана белина. Освен че мигновено заличава всякакви видове органични следи, след известно време неразредената белина разгражда и естествени влакна като вълна и памук. Натопени в нея, сакото и ризата ми. Щяха постепенно да се превърнат в гъста супа. Анджела ми подаде флакона с аерозол, за да напръскам панталона и обувките си. Рано или късно щях да изхвърля и тях, но засега нямах намерение да тръгна бос и без гащи.

— Аз съм виновен — казах й. — Казах на Дракона, че сапфирите са у нас. Трябваше да взема решение на мига. Ако му бях казал, че не знам къде са, щеше да ми тегли куршума още там, на място.

— Не мисли сега за това — каза Анджела.

— Тоя тип има мания за величие — продължих аз. — Искаше да коленича пред него и да моля за прошка. Сравни ме с птица, която лови риба. Знаеш ли някое място, където може да се скатаем, докато решим какво да правим оттук нататък?

— Натам отиваме — каза тя. — Имаш ли нови дрехи в сака си?

Поклатих глава.

— И аз нямам — каза Анджела. — Освен ако една бална роля без презрамки би могла да ти свърши работа. Имам и суичър, XXL.

— Дай го насам — казах аз.

Тя отвори друг куфар, порови малко и извади тъмносин суичър с качулка и надпис „Невада“ на гърдите. След като приключих с аерозола, аз го нахлузих бавно и внимателно през главата си, като гледах да не напрягам ранената си ръка. Като дреха не беше нещо особено, но щеше да свърши работа. Не отиваше на панталона и обувките ми, но при недостатъчно внимателен оглед можех да мина за човек, който се връща от обществена пералня.

— Имаш ли резервно оръжие? — попита Анджела.

— Ъхъ — отвърнах аз. — А ти?

— Калашникът потъна заедно със „Сирена“ — отвърна Анджела. — Метнах в морето и пищовчето от чантата си за по-сигурно. Имам още един пистолет за еднократно ползване в аварийния ми пакет в Хонконг, но предпочитам засега да не ходя до там.

— Искаш ли да ти заема моя? — попитах аз.

Извадих китайския пистолет от сака си и й го подадох. Изглеждаше странно в малките й деликатни ръце. Тя го огледа внимателно няколко мига, после извади пълнителя и дръпна затвора, за да огледа механизмите вътре. Беше хубаво оръжие, а серийните номера и на цевта, и на рамата бяха изпилени. Дори и нарезите бяха леко обработени с пила към дулото, за да не може пистолетът да бъде разпознат по следите, оставени върху куршума.

Без да каже дума, Анджела го прибра в чантата си. Тя мразеше да прибягва до такива неща. Макар определено да беше по-добър стрелец от мен, нещо в огнестрелните оръжия дълбоко я отблъскваше. Тя понамести чантата върху рамото си и ми хвърли напрегнат поглед.

— Дръж го под ръка — казах й аз. — Мисля, че ще ти потрябва.