Игри на изчезване

16

Дълго бях чакал тази усмивка. Тънка, кривичка, придаваща на интелигентното й лице лукаво изражение като на човек, който пази тайна. Дори бях забравил как изглежда. Тя видимо се успокои, потупа ме по коляното и каза:

— Извинявай, че те поразиграх. Трябваше да се убедя, че си ти.

— Разбирам — отвърнах аз. — И аз не бях сигурен. Мислех си, че може да е капан.

— Капан е — каза Анджела, — но не за теб. В тази професия трудно се намират приятели, а отдавна никому не съм се доверявала.

— Не знам какво да ти кажа — отвърнах аз.

— Радвам се да те видя, хлапе!

— И аз теб.

— Е, как я караш? — попита тя. — Как ти е името сега?

— Жак Фишер — казах аз.

— Какво е това име, сега французин ли си?

— Френски канадец — отвърнах аз. — Викай ми просто Джак. Аз съм комарджия от Квебек. Играя покер. Не съм тръгнал да печеля турнири, но един картоиграч може да губи пари и пак да изглежда професионалист.

— Като легенда звучи добре.

— Надявам се да я ползвам дълго.

— Що за човек е?

— Кой?

— Ти. Жак Фишер.

— Готин.

— А ти как си? Как я караш?

— Скучая в общи линии — казах аз. — Честно казано, радвам се, че ми намери работа. Без теб животът ми е адски отегчителен. Ако трябваше да прекарам още една минута като редови гражданин, щях да се побъркам.

— Ето затова се разбираме с теб — заяви Анджела.

— Затова се разбирахме. Вече не съм сигурен, че те познавам.

— Как си с кантонския?

— Никак — отвърнах аз.

— Ще се оправим някак.

— С какво ще се оправим? Ти защо си тук?

— Със задача — каза Анджела. — Е, да кажем, за да почистя след задача. Тази лимузина е дупката ми. Смятам, че докато сме в нея, сме в безопасност. Целият град е бъкан с лимузини. Улиците са задръстени от лимузини, а всички изглеждат еднакво. Което ги прави практически невидими. Докато сме в движение, няма как онези, които ме гонят, да определят с точност местоположението ми.

— Нямах това предвид — казах аз. — Какво правя аз тук? Защо ме извика?

— Истината ли искаш да чуеш?

— В момента съм благодарен на всичко, дори на лъжа. Само не мълчание. Не сме се чували от шест години и изведнъж получавам имейл, с който ми намекваш, че си я закършила здравата. Какво, по дяволите, става тук? Кой е тарашил леговището ти, чия е кръвта по сейфа?

— Разбирам, че сапфирът е у теб.

— Да — ухилих се аз, извадих пакета цигари от сака и го хвърлих на седалката до нея. — Вътре е. Апартаментът ти имаше вид, сякаш диви животни са беснели в него. Мебелите са нарязани на парчета, бъркали са навсякъде, във всяка възможна кухина, дори в минибара.

— Едва ли са търсили само камъка — каза Анджела. — Във всеки случай, не един камък.

— А какво тогава?

— Нещо друго.

— Разправяй де — подканих я аз. — В какво си се набъркала?

— Още не знам със сигурност. — Тя запали цигара. — От две години започнах отново като стратег. Работя за себе си. Преди два дни направих голям удар с крадени камъни в Южнокитайско море, само че нещо се обърка. Мисля, че целият ми екип е загинал. Някой ми прави сечено и не мога да си тръгна от тук, преди да разбера кой. А той явно знае за цялата ми операция, само дето не се сещам откъде. Знам само че ако си тръгна сега, ще изгубя страшно много пари. Освен това при тези обстоятелства не мога дори да изчезна. Трябва ми някой за отвличане на вниманието.

— И това съм аз.

— Именно. Ти си моето прикритие.

Извърнах поглед встрани.

Анджела въздъхна.

— Слушай, хлапе. Знам, че нищо на този свят не е безплатно, тъй че, ако ти трябват пари, ще ти дам. А ако ми помогнеш да разчистя, ще ти дам дял от крайната печалба. Половината от онова, което изкарам, е твое. Може да се сдобиеш с половин милион евро или повече, зависи какво ще успеем да спасим. Може да вземеш направо сапфирите или да инкасираш дял от пазарната стойност, както навремето. А ако след това не искаш да имаш повече нищо общо с мен, си свободен да изчезнеш.

— Не съм тук за пари.

— Знам. Ти си тук, защото нямаш какво по-интересно да правиш, нали така? Тук си, защото ти е скучно.

Не отговорих.

— Е, какво ще кажеш? — подкани ме тя. — Навит ли си?

— Минали са шест години. Кое те кара да мислиш, че още ти имам доверие?

— Бил си толкова път, за да ме видиш. Това все нещо означава.

— Откъде знаеш колко път съм бил?

— Ами просто защото те познавам — каза тя. — Ти си оставаш американец по душа. Къде те открих този път? Във Вашингтон? В Монтана? В някой хотел, докато се упражняваше да превеждаш и се бореше със скуката? Не ми казвай, че през тези шест години си играл само покер.

Мълчах.

Анджела отново въздъхна и постави ръка на бедрото ми.

— Чуй ме сега. Знам, че е минало много време. След онази операция в Куала Лумпур си тръгнах внезапно. Така и не ти се обадих да ти съобщя къде съм. Нещата между нас се скапаха, тъй че нямам право да коментирам как се чувстваш.

— Ти го каза.

— Двамата преживяхме много заедно, а накрая аз оплесках всичко. Това не беше начинът да се сбогуваме. Наистина съжалявам. Но си имах причини.

— Какви причини? — попитах аз.

— Лични — отвърна Анджела. — Трябваше да изчакам да отмине бурята. Давностният срок е шест години.

— Ресто, не става — поклатих глава аз. — Можехме да изчакаме заедно. Можехме да идем някъде и да си намерим работа като редови граждани. Защо изчезна? Ако искаш помощта ми, поне ми дължиш някакъв отговор.

— Беше опасно да оставам с теб — каза тя. — Никак не ми се искаше да ме убият.

Аз мълчах.

— Бях те предупредила за Маркъс — каза Анджела. — И за удара в Куала Лумпур. Казах ти колко е опасно, но ти си беше навил да опиташ. Нищо не можеше да те разубеди. И не за пари се беше хванал на тая работа. Нито пък заради мен. Беше там заради тръпката и нищо друго. Искаше да си играеш на криеница със смъртта. Затова останах с теб. Последвах те в банката. Единствената причина да го направя беше да ти пазя гърба. След като всичко свърши, си тръгнах. Не исках да те гледам как се самоубиваш. Не можех да го направя.

Аз мълчах.

— Не съм в тази игра заради адреналина, хлапе. Когато всичко приключи, искам да си живея живота мирно и тихо. Искам да съм богата пенсионерка.

— Искаш да ме напуснеш. Да ми избягаш отново.

— Не — каза тя. — Не просто да избягам.

Анджела смачка угасналата си цигара в пепелника, извади нов пакет от чантичката си и изтръска друга. Аз измъкнах старата си запалка „Зипо“ от джоба и я щракнах. Тя се наведе към мен и видях как пламъчето облиза цигарената хартия, чух пукането на овъглените тютюневи нишки. Анджела пое дълбоко дим в дробовете си и го издиша през перфектните си устни.

— Искам да изчезна — заяви тя.