Игри на изчезване

45

Клубът, Северен полуостров, Макао

Лимузината на Анджела намали и спря пред заведението на слепия рибар. Тя вдигна глава, за да прочете надписа. Определено гласеше Boate. Нощен клуб. Лампите в предното помещение бяха изгасени, но през завесата от задната стаичка се процеждаше светлина. Там трябваше да са гангстерите без съмнение. Още от улицата вонеше на тютюнев дим. Колко ли бяха останали да я чакат? Двама, може би трима? Готвачите сигурно вече си бяха тръгнали, но като се имаше предвид, че онова загубено хлапе бе очистило един от войниците им на улицата, останалите от триадата положително бяха вдигнати под тревога и бяха наизвадили пушките. Анджела като нищо можеше да си представи и четирима обучени убийци в тази задна стаичка, насядали около масата, сърбащи силно кафе и очакващи тя да се появи на вратата.

Анджела измъкна от чантата си китайския пистолет, който хлапето й бе дало, извади пълнителя, изхвърли патрона от цевта и дръпна спусъка, за да го усети на твърдост. Всичко изглеждаше наред. Самите патрони бяха с особена форма. Гилзите бяха стеснени в предния си край, а куршумите бяха изострени, малко като върхове на стрели. Доколкото можеше да ги преброи, в пълнителя имаше двайсет, плюс един в цевта. Тя зареди отново пистолета и го мушна в колана си Двайсет и един патрона бяха предостатъчно.

До нея на седалката беше голямата й черна чанта „Луи Вюитон“. Анджела я вдигна и я провеси през рамо, каза на Джони да я чака, после слезе от лимузината и се приготви да влезе в новата си роля.

Вече не ставаше да се преструва на украинска милиардерка. Не и тук във всеки случай. Следващата й персона трябваше да е по-първична. Не толкова изискана. По-силна и уверена в себе си. Избухлива, буйна и достатъчно луда, за да вземе страха на когото си поиска. Една от най-старите й роли беше нещо подобно. Беше си я измислила преди близо петнайсет години, когато за пръв път влезе в банка със скиорска маска на лицето и заби два куршума в тавана. Тя така и не се накани да й измисли име, но ролята си беше останала част от нея. За себе си тя й викаше кучката.

Анджела разтърси ръце и ги отпусна от двете страни на тялото си. От предишната й уязвимост не бе останало нищо. Цялото й тяло излъчваше стаена сила и естествена грация. Очите й бяха загубили подкупващата си мекота и бяха станали някак по-тъмни. Тя свали якето си и го обърна. Модерната бяла кожа се превърна в масленозелен камуфлажен плат. Никакви къси поли и лубутенки с червени подметки и високи токове. Беше по джинси и черни маратонки. Сега свали диамантения пръстен от ръката си и го скри в джоба. Трябваше да бъде жилава, бърза и без украшения. Готова на всичко. Тръгна към ресторанта. Вратата беше отключена.

Преди обаче да бе стигнала до средата на стъкления шкаф, някакъв тип с черно поло изскочи от сенките. Беше приблизително с глава и половина по-висок от нея и като нищо два и половина пъти по-тежък, въоръжен със скъсена версия на автоматичната карабина АР 15, която вдигна към нея с изпъната напред ръка, сякаш искаше да я намушка с копие. Тя пусна чантата си на земята и вдигна ръце нагоре в знак, че се предава.

Което едва ли беше истинското й намерение.

Защото, когато мъжът пристъпи достатъчно близо, тя се извъртя и блъсна встрани цевта на пушката с едната си ръка, след което бързо направи крачка към него, озовавайки се в зоната му на ръкопашен бой и извън обсега на дулото. Едновременно с това сграбчи с ръка цевта на пушката и я извъртя с всичка сила на една страна. Мъжът изрева от болка, защото не успя да извади показалеца си от скобата на спусъка и от движението на Анджела костта изпука и се прекърши на две. Пушката гръмна, проблесна искра. Със следващото си движение Анджела заби приклада в лицето му, след което го ритна в слабините, за да е сигурна, че го е извадила от строя. Той падна, оставяйки пушката в ръцете й. Тя я насочи към него, колкото да се убеди, че не й готви нещо необмислено, после свали пълнителя, изхвърли патрона от цевта и захвърли оръжието настрани.

— Откъде ви намират такива загубеняци? — рече подигравателно тя. — Дали са ти пушка, а ти дори не знаеш как се държи.

Анджела го вдигна с двете си ръце от пода и изви ръката му зад гърба. Той понечи да извика за помощ, но тя измъкна пистолета от колана си и го цапардоса по главата. От този момент нататък той рухна физически и дори не помисли да оказва повече съпротива. Само виеше и се гърчеше от болки. Счупен пръст на ръката, избити предни зъби и леко сътресение на мозъка са в състояние да приведат едър и силен мъж в състояние на безпомощност. Тя го хвана за болния пръст, изви ръката му зад гърба и той вече беше неин. Номерът е ръката да се извие колкото се може по-нагоре зад гръбнака. По този начин се обездвижват всичките й стави, включително раменната. И боли зверски, затова полицаите толкова обичат тази хватка. Мъжът утихна и омекна като пластилин в ръцете й. Със свободната си ръка тя вдигна кожената чанта от пода и отново я преметна през рамо.

След това остана на място и зачака.

Минаха няколко безкрайни секунди. Ако онези щяха да нападат, сега бе моментът. Изстрелът от пушката сигурно бе възвестил пристигането й на всички членове на триадата в целия квартал. Тя обърна мъжа с лице към вратата на кухнята. Ако през онези червени завеси нахлуеха други гангстери, щеше да го използва като жив щит. Анджела присви леко колене, за да се приготви за нападението.

Нищо не последва.

Трийсетина секунди не се случи абсолютно нищо. Не се чуваше никакъв звук. След още секунда-две тя подкара мъжа пред себе си и през завесите влязоха в кухнята. На масата седяха двама души, които сякаш я очакваха. Единият беше възрастен човек с дебели лещи на очилата. До него беше седнал някакъв гигант с прерязана гладкоцевна пушка. До вратата имаше трети мъж — дребничък, с костюм, който никак не му стоеше добре.

В момента, в който Анджела влезе в кухнята, огнестрелните оръжия се вдигнаха нагоре. Бодигардът вече беше подпрял пушката на тялото си, за да посрещне отката, понеже на него не му бе нужно да се цели. Облакът от сачми щеше да е предостатъчен, за да я отнесе, както и всеки друг, който се случеше на метър вляво и вдясно от нея.

Тя го измери с поглед, бутна заложника си на пода и попита:

— Кой от вас взе на работа тоя мухльо?

— Аз — отвърна старецът.

— Хубаво — каза тя. — Тогава тия са за теб.

Тя пристъпи напред, извади от джоба на сакото си кадифена торбичка, не по-голяма от юмрука й, и я хвърли на масата.

От нея се посипаха две дузини красиви сапфири с цвета на океана.