Игри на изчезване

48

Клубът, Северен полуостров, Макао

Анджела седна от другата страна на масата срещу стареца, пусна чантата в краката си и спокойно остави пистолета отстрани до сапфирите. Бойците му я наблюдаваха внимателно, готови да реагират на всяко погрешно движение. Мъжът, когото бе повалила на земята, скимтеше от болка, хванал в шепа счупения си пръст, и се поклащаше напред-назад.

— Предполагам, че знаеш коя съм — каза тя.

— Знам — отвърна Дракона. — Издирваме те от часове.

— Ами… ето ме. По-рано тази вечер си сключил сделка с колегата ми, вярно ли е?

— Да.

— Значи така постъпваш ти? Когато не можеш да сключиш честна сделка, вземаш заложник и заплашваш да го убиеш?

— Не съм вземал никого за заложник — заяви старецът. — Поканих твоя човек и той дойде по собствено желание.

— А горилата, която прати след него? — настоя Анджела. — С пистолет в колана? Това какво беше?

— Твоят човек го е застрелял хладнокръвно на улицата. Няма прошка за такова нещо.

— Ти какво си очаквал, дявол да го вземе? — отвърна тя. — Аз съм в твоя град, играя по твоите правила.

Старецът мълчеше.

— Слушай сега — каза тя, като посочи с глава мъжа, който се гърчеше на пода. — Какво би направил, ако взема да го гръмна? Ще имаш ли нещо против?

— Ще те убия на място — отвърна той.

— Значи разбираш как се чувствам аз — каза Анджела. — Око за око, зъб за зъб. Това е правилото. Единственото, от което се интересува тъпата ти триада, нали така? Единственото, което хората уважават. Така че според мен мъртвият ви войник няма никакво значение. Трябваше да помислите за последиците, преди да ме притискате така. Аз ги знам. Никой няма право да ме изнудва чрез хората ми, без да получи куршум в главата. Вие удряте, ние отвръщаме. Ако продължавате да ме притискате, ще има още трупове. Щом така ще играем, по-добре да вадим още сега оръжията и да се изпозастреляме тук, на място. Веднага. Питам те: това ли искаш? Защото положително ще убия поне двама от вас, преди да ме застреляте.

Тя вдигна пистолета от масата и го насочи в главата на стареца.

— Ще видим дали ще се стигне дотам — каза той. — Засега нека да поговорим.

— Добре.

Анджела постави пистолета на масата, но с дуло все още насочено към него. После със свободната си ръка взе един от по-малките сапфири, избърса го и го вдигна към светлината, за да може дори дъртият бухал да го види през дебелите лещи на очилата си.

— Значи това било то. Малкото ти съкровище. Този е трийсет карата нешлифован, на око. Един от най-добрите в света. Внесен контрабанда направо от откритата мина в Могок, където се трудят малки роби. Използват деца, защото възрастен не може да се завре в такава дупка, разбираш ли? Ти знаеше ли го? Този е истинска находка. Виждаш ли колко е голям? След като го шлифоват, от него ще останат само около десет карата, но и това е много. Аз разбирам от качество. На този цветът му е синкавовиолетов, няма никакви дефекти. С такъв размер, цвят и бистрота струва седем хиляди долара каратът. Умножи го по десет, това са седемдесет хиляди долара. Приспадни един бон за шлифовчика и четири за пласьора и си слагаш шейсет и пет бона в джоба. При това по най-консервативна оценка. Ако сам си си пласьор, можеш да го продадеш на някой от търговците на диаманти на „Аламеда“. Веднага ти дават шейсет бона за него, без да задават въпроси.

Старецът продължаваше да мълчи.

— Един-единствен камък взех от яхтата на твоите трафиканти — продължи Анджела. — Откраднах го, както уместно си казал на моя сътрудник тази вечер. Дал си му три часа да ти върне останалите или да получи куршум в главата. Това е камъкът, заради който си бил готов да убиеш.

— Не, това е камъкът, заради който ще убия — отвърна старецът.

— Ами браво на теб — каза Анджела. — Сега ми се иска никога да не го бях вземала. И знаеш ли защо?

Тя остави думите си да висят известно време в пространството, после вдигна камъка отново към лампата, за да заблести на светлината, след което го пусна на масата и го смачка на сол с един-единствен удар с дръжката на пистолета си. Удари го още веднъж за по-сигурно и от него остана само фин белезникав прашец, който се посипа наоколо. Анджела не се задоволи с това. Тя продължи да смачква камъните един по един, за да придаде тежест на думите си.

— Всичките са фалшиви — каза тя на стареца. — Нищо от онова, което току-що ти казах, не е истина. Цветът е добър, понеже някой ги е докарал на цвят. Освен това са бистри и без дефекти, понеже индустриално произвежданото стъкло е точно такова — бистро и без дефекти. Това тук е стъкло. Струва по-малко от торбичката, в която го пренесох. Кварц. Евтин като пясък. Нещо по-лошо: от кварц не стават дори убедителни имитации. С тези камъчета не можеш да измамиш един шлифовчик или бижутер и за десет секунди. От пръв поглед ще ти каже, че са боклуци.

— А защо са тук тогава?

— Защото тези фалшификати не са предназначени да измамят бижутер — отвърна тя. — А да преметнат някакви тъпи гангстери, които никога преди не са виждали истински камък отблизо. Целта е да бъде прецакан посредникът.

Тя посочи останките върху масата.

— Това е било за теб. Една дебела, тлъста псувня директно от доставчика ти. Номер, с който да ти приберат оборотните средства и да те разорят. Специално разработен в твоя чест, защото ти си практически сляп.

— Жалко — каза старецът. — Камъните бяха спасението ти, сега нямам никаква причина да те оставя жива.

— Напротив — отвърна Анджела. — Имаш милион причини и те се намират в чантата ми.