Игри на изчезване

6

Еърбъс АЗ50 на „Хонконг Глобал“ над Макао

Няколко минути след седем сутринта зърнах Макао през прозореца над крилото. Бях спал през по-голямата част от полета с помощта на два бърбъна и на свалящата се до хоризонтално положение седалка. На хоризонта в далечината се разливаше море от светлини. Красиви планински силуети се издигаха над морето и билата им се скриваха в надвисналите облаци.

Дявол да го време, толкова отдавна не бях идвал насам.

Прозявах се и гледах през прозореца. В тази част на света вече съмваше. Когато излетях от Солт Лейк Сити, беше още четвъртък. Тук беше вече събота сутрин. Слънцето се показа над хоризонта и обагри далечните небостъргачи в тъмнооранжево. Съзвездия от светлини блещукаха през мъглата под нас. Рекламни клипове се прожектираха на огромни видеоекрани с височина колкото двайсететажна сграда. Видях един, който рекламираше предстоящ боксов мач.

За онези от вас, които никога не са били в Макао, нека ви кажа накратко за какво става въпрос. Това е място на контрасти. Класически португалски колониален град в комбинация с пулсиращ китайски хазартен метрополис. Промишлени зони се редуват с голф игрища, сенчести павирани улички извеждат към казина с милиардни обороти, пред които са спрени ръждясали колела и нови ламборгинита. Казината са оборудвани с американски слот машини; хотелите към тях са бъкани с италиански бутици и суши ресторанти. Молитвени килимчета се продават редом с порно списания. Макао е място, където китайски комунистически функционер може да си купи дизайнерски костюм за 5000 долара, без това да направи някому впечатление.

Като град Макао не е особено голям. Има си собствена валута и правителство, макар по размер да е една трета от Манхатън, т. е. не повече от трийсетина квадратни километра. Както е известно, макар и формално част от Китай, Хонконг има напълно различни закони и обичаи. Същото е и с Макао. Градът е разположен на малък полуостров и два острова южно от него. Полуостровът е свързан с двата острова посредством мостове, а те помежду си — посредством земни насипи. Хонконг се намира на шейсетина километра от Макао нагоре по крайбрежието, като между тях лежи град Гуанджоу, част от континентален Китай. Ако не бяха казината, Макао щеше да е едно китно старинно градче.

Питах се защо Анджела ме иска тук.

В имейла й се споменаваше леговището. Доколкото си спомнях, само двама души на света знаеха къде е то. Това не е някакво кодово название, а просто професионален жаргон. Леговище се нарича мястото, където един престъпник живее между два удара. Когато човек се прехранва с обиране на банки, той има много свободно време и пътува насам-натам. Някои се ангажират за един-единствен голям удар годишно. Ако работиш и живееш дълго време в един и същ град, накрая ще те хванат. Когато ти предстои задача, трябва да си намериш временно жилище, за да изчезнеш от полезрението на властите. След като си свършиш работата обаче, се налага да духнеш за известно време нанякъде, да се укриеш, докато отмине бурята. И тук вече е ролята на леговището. За един професионалист леговището е, най-общо казано, неговият дом. Ние го напускаме само когато бъдем наети за нов удар, а веднъж напуснем ли го, се връщаме в него само ако абсолютно се налага. Някои от нас дори са се женили в леговище, създавали са семейство. Но не и аз. Аз никога не прекарвам повече от шест месеца под един покрив. Леговището по необходимост е временно. Всички ние трябва да сме вечно в движение.

Преди много време двамата с Анджела имахме общо леговище в „Тамани Хол“, най-луксозния курортен хотел на „Котай“. Спомням си с добро за онези дни. За един кратък период от време животът беше песен. Хранехме се в най-добрите ресторанти, играехме на масите с най-високи залози, пиехме шампанско и се прибирахме, залитайки, в сдвоените си апартаменти с вътрешна врата помежду тях. Лягахме си късно и спяхме до обед. Прекарахме само няколко седмици там, но на мен ми се струваха като цял човешки живот. Беше райско.

И то само преди осем години.

Погледнах часовника си и го превъртях с петнайсет часа напред.

Много неща се бяха променили от тогава.

Отгоре градът ми изглеждаше почти непознат. Бяха изникнали много нови небостъргачи. Едно време Анджела не би и помислила да работи тук. В Народната република нямаше много поле за изява, а ние искахме и така да си остане. Макао беше затворен град. Местните гангстери го владееха изцяло. Която и триада да държеше Хонконг в даден момент, по подразбиране контролираше и Макао. Всички местни банди бяха съставени изключително само от вътрешни хора, които бяха и роднини помежду си. За американски наемници нямаше място. По онова време вицекрал на територията беше Вей Ю Куан, известен още като Дракона от Коулун. Дракона стоеше начело на коалиция, която по принцип контролираше местните банди, като същевременно държеше настрани чуждестранни дяволи като нас. Тогава просто беше невъзможно да сглобиш екип на това място, трябваше първо да искаш разрешение. Всички се познаваха. Ако човек се опиташе да доведе някого, свързан с триадите, трябваше да наеме и брат му, и чичо му, и двамата му братовчеди. Всеки имаше сестра, чието гадже беше полицай под прикритие. Кръвта беше по-важна от парите. А какво ставаше с онези, които не играеха по правилата? Заравяха ги до шията в мекия пясък на прибоя и ги оставяха да чакат прилива. Бяхме добре дошли да отсядаме в хотелите им, но да не пипаме банките.

Преди осем години никой в моята професия изобщо не знаеше какво е Макао. Може би хората знаеха, че е близо до Хонконг, но това бе всичко. Градът беше едно блато, бъкано с евтини игрални домове и универсални магазини, в които се продаваха главно фалшификати. Стенли Хо все още държеше целия игрален бизнес, така че никой не можеше да отвори казино без негово съгласие. Макао беше нещо като второразрядно Монте Карло. Или треторазряден Лас Вегас. Когато Анджела ме заведе за пръв път там, „Тамани Хол“ беше единственият хотел, в който си струваше да се отсяда. Но от тогава градът много се промени. Сега Макао е най-големият хазартен център, който светът някога е виждал. Хотелите носят познати имена: „Уин“, „Ем Джи Ем Гранд“, „Венишън“, „Атлантик Риджънси“, „Гранд Хаят“. Всеки парцел земя, на който още няма казино, е превърнат в строителна площадка и такова вече се строи. При толкова много нови пари на това място такива като мен трябва внимателно да претеглят възможностите си. Да вникват в нещата. Да преценяват. Триадите може някога да бяха имали десет хиляди членове, но сега всяка седмица тук пристигаха по стотина нови лица като мен. Накрая дойде и последната сламка: Дракона Куан бе съсечен с мачете от четирима наемни убийци пред хотел „Шангри Ла“ в Коулун. Месец по-късно всичките други вуйчовци бяха обвинени в убийство от съдилища в континентален Китай. Онези, които се отърваха от разстрел, получиха доживотни присъди в трудов лагер. След това Макао се отвори за бизнес.

Стюардесата почука на вратата на индивидуалната ми кабина и ме изтръгна от мислите ми. Аз отворих и й поръчах едно двойно еспресо. След две минути тя ми донесе чашката с бисквитка отстрани. Като се има предвид състоянието, което бях пръснал за тези билети, това беше най-скъпото кафе, което някога бях пил. Вдигнах облегалката си, пуснах новините по телевизията и се прозях.

След двайсет минути колелата на самолета допряха пистата.