Игри на изчезване

26

Виктория Харбър, Хонконг

В този момент на шейсет и пет километра на северозапад Лорънс отвори вратите на своя контейнер и хвърли на пода пътната си чанта. Пристъпи към бюрото в далечния край на помещението и с едно движение помете всичко от него. Когато мониторът на компютъра му отказа да се помести, той го сграбчи с две ръце, дръпна го с такава сила, че изтръгна щепсела от контакта, и го запрати гневно в металната стена. През целия си живот Лорънс не помнеше да е бил толкова разярен.

Но защо?

Защото едно стъкълце се беше загнездило в лявото му око.

Раната кървеше вече четиресет минути. Не бе имал време да я превърже след престрелката в другия край на залива. По дяволите, та той едва се бе измъкнал жив с всичката полиция наоколо. В крайна сметка бе успял да им избяга, но бе изгубил време в гонитбата. Сега усещаше как с всяка изминала минута стъкълцето се забива все по-дълбоко в склерата му. Всяко най-малко движение на окото му причиняваше неописуема болка, с всяко мигване сякаш някой бъркаше с нажежен шиш в мозъка му. Той беше заобиколил Хонконг Айланд зад групичка древни джонки, след което бе потопил крадената лодка недалече от брега. Половината ченгета в района сигурно се бяха вдигнали да го търсят, така че нямаше как да отиде в болница. Професионалната медицинска помощ щеше да почака.

На първо време щеше да се оправя сам.

Лорънс свали огледалото от стената и го подпря на бюрото си. За да пристъпи към самолечение, трябваше най-напред да вижда какво върши. Окото му започваше да се подува, имаше чувството, че главата му е пълна с остри камъни. Разкъсване на корнеята. Опита се да си припомни на какво ги бяха учили по време на обучението. Запази спокойствие. Почисти раната. Застани неподвижно. Извади чуждото тяло. Заший раната. Спри кръвоизлива. Ти рана ли му викаш на това бе, женчо? Това не е нищо.

Лорънс включи в контакта флуоресцентните тръби, закачени с жици за тавана, дръпна единия край надолу и го подпря до огледалото. Трябваше му светлина. След като свърши това, той извади от куфара си пакет кокаин, занесе го до бюрото и го разкъса със зъби. Белият прах се разпиля навсякъде. Лорънс дори не си даде труд да го разделя на линии. Нямаше време за губене. Навря лицето си в купчината и смръкна дълбоко с двете ноздри. Когато се изправи, за да си поеме въздух, лицето му беше безчувствено. Изведнъж целият свят дойде на фокус. Кокаинът е местно обезболяващо, също като новокаина. Щеше да притъпи усещането му за болка достатъчно дълго, за да свърши онова, което бе запланувал.

Последният предмет, от който имаше нужда, се намираше в най-горното чекмедже на бюрото му — малка кутийка ножчета за бръснене. Той ги изсипа всичките върху плота, взе едно и обели предпазното картонче около острието. Знаеше какво трябва да направи. Но за целта бе нужно да мобилизира цялата сила на волята си. Той знаеше, че му предстои нещо, от което един по-слаб мъж би крещял от болки. Нещо, което бе по силите само на личност от неговия калибър.

Трябваше да се оперира.

Лорънс нагласи лампата така, че да свети право в лицето му, после се погледна в огледалото. Положението беше по-лошо, отколкото бе очаквал. От веждата до брадичката беше целият в кръв, а самото око беше толкова червено, че ирисът едва се различаваше. По бузата си имаше дребни разкъсвания на кожата, а цялото му лице бе започнало да посинява. Той вдигна глава нагоре и помръдна окото си просто за да види дали се движи. След като се убеди, че няма някакви пречки, които да спъват движението му, той дръпна долния клепач, за да огледа пораженията.

Непосредствено под ириса се беше забило парче фибростъкло, широко не повече от милиметър.

Можеше да е и по-зле. Ако парченцето се бе забило милиметри по-нагоре, щеше да попадне право в зеницата и да го ослепи. В случая то беше заседнало в бялото на окото му. Каквото бе имало да се уврежда, се беше увредило. Когато куршумът се бе забил в предното стъкло на лодката, очите му се бяха затворили инстинктивно, но това късче фибростъкло бе пробило клепача. Виждаше размазано и червено от кръвта, но с времето окото му щеше да зарасне. Това беше важното.

Лорънс стисна ножчето за бръснене между палеца и показалеца си и дръпна долния си клепач още напред. Издиша и бавно доближи ножчето към очната си ябълка. Трябваше да направи среза на точното място, иначе щеше да се ослепи.

После, с едно бързо движение, той заби острието точно под парчето фибростъкло и го дръпна нагоре.

Болка. Неописуема, нечовешка. Като дращене с нокти по черна дъска. Като изтръгване на зъби без упойка. Като ядрен взрив. Той се опитваше да потисне рефлекса си за мигане, но без успех. Очите му се наляха със сълзи. Болката обхвана цялото му тяло. Късчето стъкло, което вече се движеше свободно на повърхността на окото му, се премести леко нагоре, към ириса. Вместо да извика, той остави ножчето и известно време диша бавно и дълбоко. Поне бе успял да освободи стъкълцето. Първата стъпка от операцията бе приключила успешно.

Оставаше само да го отстрани.

Лорънс си даде кратка почивка, през която да нагласи огледалото и да се опита да прочисти съзнанието си. Следващата част от задачата щеше да е най-болезнената. Той завъртя глава, за да изпука с прешлените на шията си, после отново взе ножчето. Ако имаше късмет, щеше да изчопли стъкълцето без повече поражения.

Но преди да бе започнал, сателитният му телефон иззвъня.

Беше още в пътната му чанта, до вратата на контейнера. Той остави ножчето и обърса със салфетка кръвта от лицето си. Не очакваше позвъняване, но по рингтона разбра, че беше работодателят му, който не обичаше да чака. Извади телефона от чантата. Криптиращото устройство беше все така прикрепено към входа за звука, така че от него се искаше само да си сложи слушалките и да разгъне антената. Наведе се, за да вземе жълтия си бележник от пода, натисна копчето за приемане на разговора и затисна телефона между рамото и бузата си

— Оперативен център — каза той. — Имате ли нещо за мен?

— „Лотус Вейл Апартмънтс“ — каза гласът. — В Северно Макао. Един обект. Филипинец, към четиресет.

— И как се казва?

— Адриан Ботиста. Открий го незабавно. И го притисни колкото можеш.