Игри на изчезване

44

„Лотус Вейл Апартмънтс“, Макао

Затворих телефона, извадих батерията и смачках апарата с тока на обувката си. Слязох тичешком по стълбите и изхвръкнах на улицата, където веднага спрях такси — голям късмет за квартал като този. Казах на шофьора да настъпи яко газта. След десет минути бяхме пред „Тамани Хол“. Погледнах часовника си. Наближаваше полунощ. Имах още един час.

Когато таксито спря пред хотела, аз притворих очи и се опитах да си припомня къде бяха охранителните камери. Знаех, че четири са насочени към главния вход, поне още шест покриваха тротоарите, но можеше да има и други, които не бях забелязал. Със сигурност две за гишето на пиколата и минимум още две към входа за вилите. Трябваше да запомня местата и обсега им. Ако можех да постигна това, щях да знам какво виждат и да се държа по съответния начин. Дали бяха от модерните, затворени в херметична черна полусфера, или от старите дъждоустойчиви модели? Дали се въртяха, или бяха фиксирани? Положително в хотел като този охраната не допускаше слепи петна, но си казах, че ако внимавам и вървя с наведена глава, може и да не успеят да заснемат ясно лицето ми. С малко късмет щях да се промъкна незабелязано в хотела, без да вдигна под тревога охраната. Дадох няколко банкноти на шофьора, докато един от пиколата с бяла униформа изтича да ми отвори вратата.

С наведена надолу глава се хванах за ръката на пиколото, защото в тази поза той ме закриваше с гърба си от камерата. Човекът сякаш се изненада, но аз не пуснах ръката му, докато не стигнахме до вратата. Той беше моят човешки щит.

— Добре дошли в „Тамани Хол“ — каза пиколото. — Съжалявам, сър, но този вход е само за частните вили. Останалите ни гости ползват главния вход на хотела, срещу фонтана. Намира се точно до златната статуя на тигър.

— Аз съм отседнал тук — казах.

— Извинете, сър, не ви познах. Мога ли да попитам за името ви?

— Господин Утис — казах аз. После обърнах дланта му нагоре и пуснах в нея смачкана банкнота от сто долара. — Можеш да кажеш на шефа си, че съм дошъл.

Рецепционистката ми махна с ръка от гишето, но аз продължавах да крача напред с наведена глава, като междувременно извадих телефона си и се престорих, че чета есемес, докато оглеждах фоайето. Ако някой ме очакваше, можеше да е заел позиция и тук. Фоайето на един хотел е страхотно място за засади. Има безброй удобни канапенца, където човек да седне и да чете вестник. Освен това, ако те попитат какво правиш, им казваш истината: чакам някого. Няма келнерки да ти навират менюта, няма работно време. Трудно би могло да се намери по-удобно място.

За моя радост, фоайето бе почти празно. Беше разбираемо — минаваше полунощ. Което не означаваше, че бях съвсем сам. Единствената дежурна рецепционистка ме бе видяла. Зад гишето на пиколата се виждаше и друг служител на хотела, но той говореше по телефона и не ми обърна внимание. След като подминах златната статуя на мъжа с мустаците, се натъкнах на един от носачите, който с отегчено изражение на лицето теглеше два куфара на колелца. Той дори не ме погледна, само измърмори някакво извинение на китайски. Наоколо не се виждаха никакви откачени гости. Всичките дизайнерски канапета и столове бяха празни. Както казах, бях извадил късмет.

Измъкнах от джоба си ключа за стаята, който Анджела ми бе дала, влязох в асансьора и натиснах всичките копчета за последните пет етажа, за да заблудя охранителните камери. После застанах с лице към вратата, за да не може камерата в асансьора да различи чертите на лицето ми. Ако толкова държаха да ме спипат, трябваше да измислят нещо по-умно.

В Китай етажите на високите сгради са номерирани по особен начин. Например етаж № 59 не е петдесети и деветият етаж на сградата, а четиресет и деветият. Също както някои американски сгради нямат тринайсети етаж, понеже числото 13 носи нещастие, в Китай няма етажи, започващи с цифрата 4. Суеверните китайци не отсядат в етажи с номера от 40 до 49, защото било на лош късмет. Понякога не отсядат и на етажи, които завършват на 4, например 14 или 24. И понеже големите хазартни играчи по принцип са силно суеверни, китайските казина гледат да избягват такива номера, доколкото е възможно. За което си има основателна причина. На китайски цифрата четири звучи като думата за смърт.

Колко подходящо.

Щом вратите на асансьора се разтвориха, аз излязох от кабината, нахлузих на ръцете си чифт сини латексови ръкавици и извадих валтера със заглушителя от сака. След като никой не ме чакаше във фоайето, беше много вероятно засадата да е някъде наоколо. По дяволите фоайето — ако аз исках да убия някого в хотел, щях да го причакам в апартамента му, който предварително щях да съм застлал с найлон, с пистолет, притиснат към шпионката на вратата. Още щом чуех поставянето на картата в прореза, щях да изстрелям два куршума през шпионката, после да отворя вратата и да го довърша с два в торса и един в черепа. Той нямаше и да разбере откъде му е дошло.

Като държах пистолета ниско отстрани до хълбока си за в случай, че на някого в този момент му хрумнеше да излезе от стаята, аз стигнах до края на коридора и се изправих пред апартамента на Анджела. Номер 5904. Наведох се и огледах отблизо дръжката на вратата. По нея нямаше и следа от пръстови отпечатъци.

Беше прясно избърсана.

Един бандит никога не се връща на местопрестъплението. Това е едно от най-глупавите и опасни неща, които човек може да направи. Стомахът ми се беше свил от нерви. Огледах коридора. Акордьорът трябваше да е все някъде. Това беше единствената игра, на която беше способен. Опрях гръб до стената, като се надявах, че дебелата каса на вратата щеше да ми осигури известно прикритие. Вдигнах пистолета нагоре, готов за стрелба, докато с другата си ръка бавно плъзвах картата на Анджела в ключалката.

Чу се тихо изщракване и лампичката светна в зелено.

Движенията ми бяха плавни и безшумни, за да не привличам внимание върху себе си. Бутнах вратата и влязох с вдигнат нагоре пистолет. Огледах помещението. Нито зад вратата, нито в коридора имаше някой, а навътре в апартамента не се виждаше нищо. Беше тъмен.

Протегнах ръка и пробвах ключовете за осветлението, но нищо не се случи. Онзи мръсник беше счупил всички лампи. Стаята изглеждаше тъмна и дълбока като океана. Не виждах нищо около себе си.

Постепенно очите ми се адаптираха към мрака, а аз ускорявах процеса, примигвайки. Единственият източник на светлина бяха огромните френски прозорци с изглед към „Котай“. На небостъргача срещу нас имаше монтиран огромен видеоекран, който през няколко секунди обливаше стаята с белезникаво сияние. На екрана се прожектираше кратко клипче с красива жена, изпълняваща сложен акробатичен номер пред група мъже с вечерни костюми, улисани в игра на бакара. Имаше надпис на английски език: Атлантик Риджънси Макао. Един различен свят. За момент светлината изпълни стаята, но очите ми още не се бяха адаптирали достатъчно. Едно нещо беше ясно: апартаментът беше в същия вид, в който го бях оставил — опустошен. Бавно затворих с крак вратата след себе си и се прилепих към стената зад ъгъла.

Но после, докато бавно се прокрадвах към всекидневната, настъпих парче стъкло.

Мамка му.

Звукът беше силен и отчетлив, особено на това място. Аз се присвих, сякаш някой ме бе ударил. Веднъж, докато ме гонеха властите, трябваше да се укривам три последователни дни в някакъв евтин хотел в Богота, Колумбия. Като предпазна мярка бях намачкал вестници и ги бях разхвърлял около леглото си. Ако някой успееше да се промъкне в стаята ми, щеше да настъпи хартията и издайническото шумолене щеше да ме събуди. Счупеното стъкло изпълняваше същото предназначение.

Сега акордьорът вече знаеше, че съм тук.

От този момент нататък трябваше да действам бързо. Бях разкрит и единственият ми шанс беше една светкавична атака. Бърз оглед на стаята, особено тъмните ъгли. Нахълтах в дневната, вдигнал пистолета в двете си ръце за стрелба, и проверих зад канапетата и около масата за хранене. Нищо. Натиснах с рамо вратата на банята. Нищо. Погледнах нагоре по стълбището за втория етаж и пристъпих към водопада. Бях готов да открия огън при най-малкото движение.

И тогава го видях.

Или по-скоро сянката му. Него самия не го виждах ясно, но знаех, че е там. Силуетът му се очертаваше на фона на френския прозорец. Беше седнал в едно от креслата до салонната масичка, в ъгъла зад водопада, с лице към булеварда. Всеки път когато картината на видеоекрана отсреща се променяше, виждах очертанията на главата му. Седеше с гръб към мен и не ме виждаше. В стаята беше толкова тъмно, че едва различавах шията и раменете му. Прицелих се в тила му и полека запристъпвах към него. В цялата му поза нещо не беше наред.

Какво, по дяволите, правеше там, загледан в „Котай“? Не ме ли чуваше? Може би беше заспал?

Картината на видеоекрана отново се смени. Този път добре облечен китайски бизнесмен надигаше чаша уиски. Стаята потъна в още по-плътен мрак. Затаих дъх и направих още една крачка към мъжа в креслото. По пода пробягаха светещи китайски йероглифи. Чувах почти недоловимия шепот на водопада. Никакво дишане. Никакви стъпки. Мъжът не реагира дори когато сянката ми падна върху лицето му. Допрях пистолета в тила му и леко натиснах дулото напред.

И тогава разбрах грешката си.

Защото мъжът не спеше. Не беше дори и мъж.

Беше отрязаната глава на Ботиста, закрепена върху няколко възглавници, натрупани една върху друга. Едната беше облечена в кожено яке, за да наподобява човешки торс. За крака бяха използвани още възглавници от спалнята. Добре изпипано като средство за отвличане на вниманието. Хубава игра на светлини и сенки. Зловещо плашило, предназначено лично за мен.

И тогава истинският мъж излезе иззад водопада и опря пистолета си в тила ми.

Беше застанал точно зад мен.