Игри на изчезване

2

Остров Тайпа, Макао

Сабо Пак избута надуваемата лодка на пясъчния плаж и се строполи до нея, останал без сили. Следващата вълна го заля до гърдите, но той дори не я усети. Далече на хоризонта, иззад планинските била, надничаха настръхналите кули на Хонконг. След почти седем часа сам в открито море Сабо най-после се бе добрал до целта.

В Хонконг практически няма пустеещи земи, но някои части са по-усамотени от други. Плажът беше малък, но закътан и постепенно преминаваше в стръмен склон, покрит с песъчлива почва и обрасъл с непроходими шубраци. Никъде наоколо не се виждаше постройка или други следи от човешка дейност. По билото на хълма минаваше път, но прибоят бавно подкопаваше склона под него, докато един ден неминуемо щеше да го срине надолу в морето. В този град от осем милиона едва ли можеше да се намери по-затънтено място. Сабо затвори очи. Единственият звук, който чуваше, бе от плискането на вълничките в краката му.

Сабо бе изминал дълъг път, за да стигне до този пуст плаж. Не бе мигнал нито през осемте часа след атаката, нито през предишните трийсет и шест, докато се бе подготвял за нея. Неумението да управлява откраднатата яхта бе най-малкият му проблем. За да се добере до тук, трябваше да прекоси китайските териториални води. Което означаваше брегова охрана. Накъдето и да се насочеше, можеше да се натъкне на граничен патрулен катер или полицейска моторница, обхождащи бреговата ивица. Палубата на яхтата беше покрита с локви кръв и Сабо не можеше да си позволи лукса да го спрат, затова бе принуден да я изостави в открито море. Последната отсечка от пътуването си премина с надуваемата спасителна лодка и сега имаше мехури по дланите си от веслото.

Цялото тяло го болеше, но това нямаше значение. Бе успял. Съкровището му бе скрито на място, където никой нямаше да го намери. Дори и бреговата охрана. В колана му имаше затъкнат пистолет, в джоба — фалшив паспорт, непроследим. Имаше и мобилен телефон, с който да се свърже със стратега, и достатъчно пари, за да си купи билет за ферибота до мястото на срещата им в Макао. Както лежеше изнурен в прибоя, лицето му се разтегна в усмивка. Никой не трябваше да знае за големия му късмет. Слънцето скоро щеше да изгрее. Когато се добереше до центъра на града, стратегът щеше да шлифова и продаде скъпоценните камъни в джоба му, а с мангизите, които щеше да получи, би могъл да премести съкровището си където си иска. Тъй или иначе, тази находка щеше да промени живота му. Завинаги.

Сабо се изправи бавно и запрати веслото в океана. Когато се убеди, че вълните няма да го изхвърлят обратно на брега, той извади сгъваем нож, разгъна го и сряза лодката. Въздухът излезе от нея със съскащ звук и той избута спихнатите й останки в морето. Никакви следи, никакви доказателства. Дори стратегът нямаше как да не остане доволна.

Извади сапфирите от джоба си, колкото да им се полюбува. Бяха красиви като двайсет и шест замръзнали сълзи, всеки с цвета на океана и е бистротата на полирано стъкло. Анджела щеше да му подпише чек за половин милион евро и да се смята за голяма късметлийка, каза си Сабо. Шлифовани, тези камъни щяха да й донесат пет или десет пъти повече. Но той беше готов да пожертва дела си от парите, ако това означаваше да се махне час по-скоро от тук. Истинските пари бяха скрити в морето. Нямаше да е лесно да убеди Анджела, че останалите двама от екипа са загинали, а той се е отървал невредим. И не желаеше да му се налага да й повтаря безброй пъти тази лъжа. Времето му беше ценно. След като осребреше чека, до един час смяташе да напусне страната.

Или така поне си мислеше.

Шум от мотоциклет наруши тишината и Сабо се извърна, за да види какво става. Звукът идваше от билото на хълма над стръмния склон. Беше слаб, но се засилваше. Видя лъча на фара, който пронизваше мъглата, и се огледа за прикритие. Нито един от близките храсти не беше достатъчно голям. Единствената му надежда бяха крайпътните скали, на десетина метра нагоре по склона. Ако можеше да се добере навреме до там, щеше да залегне зад тях. Нямаше много време, но трябваше да опита. Затича се нагоре през пясъчните дюни и приклекна зад най-близката скала. Ако имаше късмет, мъглата щеше да свърши останалото.

След секунди мотоциклетът се подаде иззад завоя. Беше черен спортен модел, напълно незабележителен, ако не се брояха кожените багажни чанти от двете страни на задното колело. С хонконгски номер. Мотористът изглеждаше напълно нормален — добре сложен, с кожено яке и стари джинси. Сабо се сниши зад скалата, но беше късно. Когато наближи, мъжът забави ход и спря по средата на пътя. Разгъна стойката и подпря мотора, без да гаси двигателя, огледа се внимателно наоколо, после свали каската си и разтърси коси. Беше бял, не китаец. Рус, с кафяви очи. Едва ли имаше и трийсет години. Стоеше на място, сякаш бе съзрял нещо във водата, но не можеше да определи какво е. Изглеждаше напълно объркан. След минута извади мобилен телефон.

Сабо надникна през една пролука в скалата, после стисна беретата отзад на кръста си и бавно свали предпазителя. Постави пръста си на спусъка, надигна се и махна с ръка на мъжа.

— Хей, говориш ли английски?

Мотоциклетистът погледна изненадан към него.

— Да — извика той, за да заглуши шума на двигателя. — Кой е там?

Акцентът му беше неопределен, не можеше да се каже дали мъжът е австралиец или англичанин, или американец, или нещо съвсем различно.

— Слава богу, че дойде — каза Сабо и пристъпи няколко крачки напред, без да пуска беретата зад гърба си. — Аз съм турист. И се изгубих. Откога чакам да мине някой…

Непознатият погледна през ската надолу към плажа.

— Да не си катастрофирал?

— Нещо такова — отвърна Сабо. — Излязох да се поразходя с лодка рано сутринта. Моят хотел дава платноходки под наем. Тръгнах преди зазоряване и се ударих в скала, докато изгряваше слънцето. Лодката се преобърна и ме изхвърли във водата. Трябваше да стигна с плуване до брега. Честно казано, не знам къде съм.

Непознатият кимна. Извади пакетче дъвки от якето си и разви една. Пъхна я в устата си и започна да дъвче.

— Отседнал съм в хотел „Пенинсула“ в Цим Ша Цуи — каза Сабо. — Ще можеш ли да ме хвърлиш до там? Или поне донякъде, откъдето да си хвана такси?

— Няма проблем — каза мъжът, после пристъпи към банкета и огледа брега. — Къде ти е лодката?

— А, не е там! — каза Сабо, като сочеше с пръст. — Потъна далече навътре в морето. Не може да се извади. Там при онези скали, виждаш ли? Ееей там. Между другото, замръзвам от студ. Човек би си рекъл, че като е лято, водата ще е топла, ама не е. Ледена е.

Непознатият не отговори.

— Така се радвам да те видя, братче — продължи Сабо. — Рекох си, свършено е с мен. Съжалявам, не се представих. Аз съм сам. Ти как се казваш?

— Лорънс — каза другият, като протегна ръка, за да се здрависат. — Приятно ми е.

Сабо погледна протегнатата ръка и за момент замръзна на мястото си. Здравата му ръка продължаваше да стиска беретата отзад на кръста, пръстът му галеше спусъка. Замисли се, пръстът играеше нервно нагоре-надолу по метала. Накрая напъха пистолета докрай под колана и пое ръката на непознатия. Мотористът го стискаше здраво. Сабо го озари с най-дружелюбната си усмивка. Мъжът се наведе над ухото му, сякаш искаше да му сподели тайна.

— Не трябваше да пипаш надуваемата лодка — каза той.

Ръкостискането замръзна във въздуха.

— Имат дублирани проследяващи чипове — прошепна мъжът. — Задействат се при допир с морска вода. За да не се изгубят при корабокрушение.

Краката на Сабо се бяха сраснали със земята.

Непознатият измъкна с лявата ръка черен зиг-зауер изпод якето си и с едно плавно движение го насочи към Сабо над все още стиснатите им ръце. Беше професионалист. Не му остави време да мисли. Сабо посегна към пистолета си, но беше късно. Мъжът натисна спусъка, куршумът се заби в гръдния му кош, малко под лявото рамо, и прониза белия дроб.

Изстрелът не беше смъртоносен, поне не веднага. Коленете на Сабо омекнаха, щеше да рухне на земята, но непознатият го задържа. Сабо се опита да си поеме въздух, червена пяна изби по устата му, очите му се изцъклиха. Изстрелът отекна над пясъчните дюни, подплашена чапла излетя от скалите в далечината.

— Къде е товарът? — попита шепнешком непознатият.

Сабо не можеше да диша. Усещаше ризата си подгизнала от кръв, кървави петна бяха избили по якето му. Отвори уста, но от нея излезе само глухо гъргорене и още кървава пяна.

— Кой те нае? За кого работиш?

Сабо подбели очи. Мъжът въздъхна и го блъсна напред. Сабо залитна няколко крачки, после се строполи надолу по склона и полетя към прибоя като парцалена кукла.

Всичко приключи за част от секундата, но на Сабо му се стори цяла вечност. Пистолетът се измъкна от колана му и падна във водата. Той се претърколи и се спря, легнал на една страна, покрит с пясък, в основата на една дюна. Докосна с ръка раната си. Бликаше кръв. Чувстваше се особено. Сякаш бе очаквал усещането да бъде различно. Макар да не чувстваше болка, не можеше да стои на едно място. Скоро щеше да изпадне в травматичен шок. Опита се отчаяно да поеме въздух с пълни гърди. Но дишането му беше учестено и накъсано, като на човек, който се дави. При всяко поемане на дъх раната му гъргореше и хриптеше.

Прострелян съм в дроба, помисли си той. Десет минути.

Когато кръвта се просмука през якето му и започна да се съсирва на пясъка, Сабо се претърколи по гръб. Не можеше да се съпротивлява повече. Погледна нагоре към хълма и видя как мотористът слиза бавно надолу с голям черен чувал за смет и парче навита тел под мишница. Високо в небето се кръстосваха бели следи от самолети. Той затвори очи и чу музика.

Опита се да мисли за съкровището, плътно завито в найлони и скрито на място, където никой не можеше да го намери. Никой освен него. Лично мое, каза си той. Дори това да беше краят, съкровището си беше негово и на никой друг. Каквото и да се случеше, каквото и да му стореше този човек, Сабо щеше да отнесе тайната си в гроба. Това бе предсмъртното му желание.

Непознатият беше слязъл до подножието на ската и се надвеси над Сабо. Сграбчи го за яката, повдигна главата и раменете му нагоре и приближи устните си до ухото му.

— Кажи ми за кого работиш — каза Лорънс.